If I were locked into this cage, we two would be so close that I’d go even to the madness. {chaos & persephone}

1 - 27.I.2014 - many pages

     Хаос обожаваше книгите. Харесваше му чувството, което изпитваше, когато прокарваше върховете на пръстите си по гръбнака на някое томче, и изпитваше огромно удоволствие, когато милваше твърдите корици на някакво изключително старо издание. Уханието на остаряла хартия го опияняваше – беше си чист наркотик, погледнато от негова страна, - а допълнено с едва доловимата, но въпреки това остра миризма на мастило, картината като че ли ставаше цяла, завършена.
      Отгърна на първата страница и се полюбува на заглавието – правите, еднакви, леко завъртяни в краищата букви не бяха избледнели дори след толкова много години, макар че долу, по средата на страницата, където беше изписано името на издателството, мастилото да се беше размазало. Мъжът постоя така няколко минути и отгърна на следващата страница, а след това и на още по-следващата....
       Шумоленето на хартия изпълваше ушите му и всичко му се струваше като някаква симфония. Незавършена, разбира се, но все пак приятна за слушане. А инструментите, които бяха едновременно и соло, и подгласящи, бяха все едни и същи – листовете.
        Колкото си щеш имаше.
        Много, много листове.
        Но... не бяха достатъчни. Симфонията си оставаше незавършена въпреки обстойното разлистване, което направи, а това пък, след кратко време, му доскуча. Затвори книгата и я остави обратно на масата.
        Много, много листове, наистина, ала каквото и да ги правиш, това си бяха те. Дори и да бяха под формата на книга, за него така и така не се бяха превърнали в една цяла.

2 – 03.II.2014 - despair

     „А аз цял ли съм?”
     Прекарваше почти цялото си време в това, да отправя този въпрос към себе си отново и отново. Тези няколко думички изпълваха ума му и така и така не го оставяха; обсебваха го през деня и го преследваха в сънищата му през нощта. Тъкмо да беше спрял да мисли и ето, че започваше наново.
      Цял ли бе наистина? Или животът му се състоеше просто от случайни листове, насъбрани наедно.
       Цял ли бе? Или просто поредното късче...
        ....цял ли? Ах, глупости...
       Цял щеше да бъде, ако не виждаше части от себе си навсякъде. Цял щеше да бъде, ако сам не се беше разпръснал. Цял... въобще, би ли му било приятно да е цял?

3 – 03.III.2014 - maybe

     
     Може би по-точно беше да се определи не като някоя книга. Може би беше като морската пяна - създала се от сблъсъка на две мощни или не толкова вълни и уталожила се след няколко секунди.
      Може би не беше толкова вечен. Може би се създаваше и умираше всяка една изминала секунда.
      Може би вечността му се състоеше именно в тленността.
     Може би... ах, колко може би-та. Искаше се да му престане да мисли за това. Като че ли бе изтъкан от точно същите мисли, които все започваха с ‘може би’.
        Може би вместо Хаос да трябваше да се нарече едно голямо ‘Може би’. А Хаосът не беше ли това? Тоест ту го имаше, ту го нямаше, ако ситуациите се разглеждаха от различни позиции.
         Може би не съществуваше.
         И ето пак; подобно на морската пяна мислите му се пенеха, създаваха се, а след това бързо-бързо избледняваха и да спираха да съществуват.
         Може би, може би трябваше да се опита да живее.
         Ала само може би.

4 - 05.VII.2014 – promise me

      - Ей, Персефона, мислиш ли, че има и други? – попита Хаос, гледайки замислено в далечината, докато слънцето залязваше.
      В действителност такова нямаше; мястото, където двамата се намираха, беше собственият им измислен свят, който се променяше според техните прищевки и желания. Ръката на мъжа се вдигна бавно и втъкна един измъкнал се рус кичур зад ухото на момичето, но не се спря дотам; пръстите му се спуснаха, едва докосвайки кожата й, и помилваха бузата нежно, усещайки мекотата й.
       - Още от нас ли? – веждите й се повдигнаха въпросително, а погледът й бе леко учуден, докато очите й се взираха в неговите. Хаос гледаше собственото си лице, ала в женска форма; това не бе единствената разлика обаче – изражението й бе толкова невинно и някак си детско, че караше нещо в него да се раздвижи. – Не знам, би трябвало...
       Миг мълчание.
      - Ще трябва да ги намерим. – допълни русокоската; гласът й преминал в тих шепот.
     Да, ще трябваше, ала колко не му се искаше. Предпочиташе да си останат двамата сами и той да се наслаждава на присъствието й, ала знаеше, че не можеше. Желаеше да се намери, желаеше също да се превърне в Космос, но чувството, което Персефона пораждаше в него, го караше да се замисли дали вече не бе открил така дълго търсената хармония.
      Но не можеше да бъде сигурен, все пак никога не бе изпитвал нещо подобно, че да знае. Затова търсенето си продължаваше. И въпреки това можеше да направи нещо друго; нямаше да й позволи да търси с него, като се излагаше на опасностите на истинския свят. Известно му бе колко много пъти бе нарявана, тъй като тя нали беше частичка от съществуванието му, от същността му, та затова щеше да се опита, щеше да положи някакви усилия, за да я предпази.
        Да я защити, да я защити, да я защити. Повтаряше тези думи в главата си и те лека-полека се превърнаха в обещание, в надежда.
       - Да, ще трябва. – отвърна й, усмихна се и се наведе да я целуне.

7 – 08.VIII.2014 - what a beautiful night bloomed in a spurt of blood

   Пръстите на лявата й ръка бяха обхванали гърлото на вампирка, докато тези на дясната стискаха дръжката на кинжал, насочен към брадичката на жертвата. Върхът на острието помилва нежно кожата, очите на Долкинс проследиха движенията, а захватката около гърлото се стегна. Краката на жертвата се отлепиха от земята; Персефона я бе вдигнала във въздуха, а усмивка бе разтегнала устните й.
    Ах, вампирите; самонадеяни същества, които искаха да властват над света. Арогантни, лицемерни, нищожни. Смятаха всичко за свое и гледаха на останалите като на добитък.
     Колко много ги ненавиждаше.  
    Персефона захвърли тялото и то тупна звучно на няколко метра от нея. Вампирката веднага започна да бяга, опитвайки се да спаси живота си; надигна се от земята, олюля се два-три пъти и се насочи към противоположната посока. Не бе направила и две крачки, когато видя котката* пред себе си; цялата в бяло, изпънала гърба си застрашително и извила опашка.
     Ала време да се затича нямаше; животното се устреми към нея - щом вече бе на метър, се принижи до земята и се отблъсна, политайки към жертвата. Точно преди да се строполи върху нея, русокосата се върна в човешката си форма, извъртя се, протягайки ръка, и сграбчи черепа на вампирката, забивайки го с всичка сила в земята. Усмивката така и така не слезе от лицето на героинята ни.
    Вик от болка се разнесе наоколо, но бързо затихна. Долкинс бе стиснала челюстта й, за да не се чува нищо, освен заглушени звуци.
     - Не е толкова хубаво да притесняваме останалите, нали така? – прошепна тихо. Пресегна се към дънките си и извади втъкнатия кинжал, превъртя го измежду пръстите и проследи скулите на жертвата си внимателно, правейки съвсем леки прорези, от които се бяха стекли вадички кръв. – Може някой да се окаже наоколо.
      Наведе се към лицето й. С пръстите на другата си ръка разтвори устните й, а с езика си обра кръвта. Понечи да се приближи още малко, но рязко се спря.
    - Хубави очи, между другото – Персефона присви собствените си, които пробляснаха в оранжево-червено; илюзорен цвят, под който криеше истинския. Русокосата стисна устни, ръката й се помръдна и острието на кинжала се заби изцяло в лявата очна ябълка на вампирката. – Ужасен оттенък на синьото обаче.
    Нови крясъци се бяха изтръгнали, които този път Персефона не заглуши; те изпълниха нощта с отчетливия си тон, а самата нея – с наслада.
     Завършекът наближаваше, затова тя пристъпи към последното си изпълнение.
    Оголи кучешките си зъби и ги впи в шията на жертвата си, ала не отпи от кръвта, все още не. Захапа парче плът и го откъсна, разкъсвайки с това и аортата. Червената гъста течност започна да се излива на земята, а Персефона продължи да хапе, сдъвква и поглъща месото, овкусявайки го с така вкусната и божествена за нея кръв. Ноктите й дращеха кожата на вампирката, а героинята ни хапеше ли, хапеше. Безспирно. Гладът й се засищаше, а омразата й се подхранваше, докато най-накрая не приключи. Тялото се бе превърнало в нищо – шедьовър от липсваща на места плът и разлята навсякъде кръв.
     Долкинс се изкикоти, вдигна ръка, избърса с опакото й червената течност, полепнала по брадичката й, и промълви:
     - Благодаря за храната.
     Краят на представлението бе настъпил.

*Персефона може да се превръща в котка, понеже това е тотемното й животно.

Това колко пъти съм го почвала, не е истина.
олсоу най-драматичното нещо, което съм писала.
препоръчително е да се слуша florence + the machine - cosmic love

6 – 03.VIII.2014 – darkness

And in the dark, I can hear your heartbeat
      - Не ме изоставяй. – думите се изтръгнаха насилствено от гърлото. – Моля.
     Гласът му отекна из цялото това пространство, което ги заобикаляше. Тих бе шепотът му, а сякаш прогаряше ушите му.
      - Нали ти обещах, че ще бъдем заедно в нашия свят, не помниш ли?
     Словата лека-полека се изливаха от устата му, докато в края на краищата Хаос отново бе започнал непрестанно да повтаря ‘моля’. Умоляваше се, ала на кого? На нея, на себе си? Но отговор от нея така и не последва.
I tried to find the sound
     Ръцете му трепереха, докато придържаха крехкото й тяло. Мъжът прехапа устни и напиращите думи спряха. Тишина се възцари отново. Персефона изчезваше и той нищо не можеше да направи; стоеше безполезен, обгърнал я с ръце, докато съществуването й избледняваше с всяка изминала секунда.
     - Моля те, Персефона.... Ти ми обеща!
    Крясъкът, стаен в него, най-накрая се чу; викът бе пропит с толкова много вина. Ако Хаос не се бе пробудил, тя щеше да продължи да живее. Нали се бе заклел да я предпази? Бе създал целия този свят в съзнанието им, за да може тя да живее далеч от всяка болка, всяко страдание. И ето, че се бе провалил – бе забравил, че най-опасното нещо за нея бе самият той. Хаос я бе унищожил, за да оживее, защото истината бе, че Персефона бе лъжата, тя бе измамата, тя бе фалшивата личност, заживяла свой собствен живот. И сега, когато вече не бе нужна, господарят трябваше да заеме полагаемия си трон.
    Трон, който Хаос би дал на всекиго, за да може тя да остане с него, но това бе невъзможно.
    Каква ирония, да се привърже точно към нея, собственото си незначително творение. Дори й бе казал, че тя най-накрая ще бъде щастлива.
     И както винаги, бе излъгал.
     Нея. Себе си.
     Имаше ли значение?
     Нали в края на краищата бе измамник? Измамникът на измамниците.
     Искаше му се да й каже ‘прости ми’; да промълви тези думи в ухото й, да докосне с устни челото й и да отметне русия кичур, паднал върху лицето й.... и тя да му отговори. Но как щеше стане това? Тя вече бе заспала своя вечен сън.....
      Докато най-накрая ръцете на Хаос не бяха празни и студени и Персефона бе изчезнала.
But then it stopped and I was in the darkness
      Сам, сам бе останал над всичкото това. Нямаше я, краят бе дошъл. Техният свят започна да се разпада около него. Късчета небе се посипваха над всичко като лек дъжд, падаха върху косата му, върху дрехите му, а той се чувстваше натежал с всяка изминала секунда.
      - Хей, Персефона, това ли е адът? – и тъмнината го обгърна изцяло.
So darkness I became