Thea O'Konoel.

by Гост Вто Юли 29, 2014 1:09 pm

Задача 1

Thea O'Konoel. Tumblr_mwk029XZQF1r99gk6o1_500

Чуйте музиката.Вслушайте се много добре.
Непознатият мъж натискаше клавишите на пианото с дългите си пръсти,пресъздвайки един шедьовър. Времето сякаш дъвчеше секундите и пръстите му се движеха толкова бързо,в пълен контраст с бавната мелодия, която свиреше. Магия. Истинска магия. Магия,която замайваше сетивата и ума ти, просто те караше да затвориш очи,да отпуснеш тялото си и да потънеш в нирвана. Блаженство, което не можеше да се сравни и с престой в Райската градина.Магия.
"-Отвори очите си,Кралице."
Шептеше вътрешното гласче,което бушуваше в гърдите на Теа.
-Не искам. Остави ме!Млъкни!
Стискаше очите си все по-силно.Музиката се набиваше в слуха й сякаш забиваха пирон в стена,а в синхрон с това малко дяволче,което не спираше да чука на вратата на съзнанието й, всичко беше една идея по-ужасно.Бавно.Досадно.Блезнено.Побъркващо. С всяка секунда гласът увеличаваше темпото и настойчивостта си. Притискаше я до краен предел.
-Добре!Ще го направя!Само спри!
Чу се вик или по-скоро стенание.Измъчено,пропито с адска болка и страдание. Очите й се отвориха. Кристалните сини ириси не бяха тъй красиви,бяха придобили един тъмен,сив нюанс, който падаше като мъгла.О'Конъл изправи със сетни сили отпуснатото си крехко тяло,а сянакта й я последва послушно.Секунда,две..вече се намираше пред най-големия си страх. С очите си виждаше своето отражение. Потното й тяло,което извършваше конвулсии,подпухналите й очи,които изглеждаха като пресъхнали, напуканите алени устни,снежно-бялата кожа,която бе одрасквана от тъмните й сухи и спластени коси. Съвършенство? Нямаше го. Бе напуснало тялото й. Сега бе гола. Гола пред себе си и душата си.
-Защо ми го причиняваш? Защо отново ми напомняш за себе си?
Изхлипа тъмнокоската и отпусна цялата тежест на тялото си върху двете си китки, които опря да малката масичка пред огледалото.
"-Никога не си обичала нечаканите гости,нали? Е,аз пък обичам да те изненадвам. Погледни се, Теа! Това си ти.Ти си мъртва,мила моя. "
Клепачите й бавно се надигнаха и посрещнаха ужасяващия образ в огледалото. Преливаше се..сякаш бе хамелеон. В един момент бе толкова грозен,слаб,немощен и окървавен,а в другия бе силен,уверен,красив и съвършен.
-Замълчи!
Милиони малки парчета стъкло паднаха като снежинки на пода. Едната ръка на Теа механично бе блъснала стъкленицата, в която държеше бижутата си. Бече бе счупена,разбита,ала не колкото душата на Феа. Демони бяха плъзнали в кръвта й,изяждаха с такова самодоволство и последната светла частица останала от душата й.
-Погледни ме!
Извика ехидно отново образът в огледалото. Глухото ехо се разнесе из цялата стая,потънала в тъмнина, наситена с тежкия въздух, който сякаш смазваше дробовете ти. Потънала в Леденото си царство Теа отдавна бе забравила какво е топлина,обич ичувство за вина. Слагайки маската си всеки ден бе изгубила себе си. Сърцето й се бе превърнало в лед, който не можеше да бъде разтопен. Единствено безсилна бе пред себе си.
-Добре. Печелиш.
Отрони тихо от устните си О'Конъл. Предаде се. Теа О'Конъл най-накрая се предаде.
А фонът бе все тъй приказен. Магията на музиката достигаше до всяко кътче на имението,ала вече не достигаше до слуха на Теа. Пред вратата на стаята й се бе издигнала висока ограда от силни храсти и бурени, които не допускаха и лъч надежда. Тялото й отново лежеше на леглото. Неподвижно,безжизнено,мъртво.

by **Queеn Infеcted.** Сря Юли 30, 2014 5:00 pm

Оценка: 5.00

Хареса ми идеята, смятам, че те ощетявам малко, но то е с цел да видя още нещо.
Искам да скъсиш малко речта. Думите ти бликат с емоция, но искам да ги напоиш с още. Искам да изгориш екрана направо, а аз смятам, че имаш този талант.
Краят е уникално добър.
Краят.

by Гост Вто Авг 05, 2014 6:49 am

Задача 2

Thea O'Konoel. Tumblr_n9qgukZxAJ1sowm2uo1_250

Зимата бе затегнала ледената си,сковаваща прегръдка. Нямаше я онази красота..онова изящество,онзи приятен мирис във въздуха на тъкмо изпечени курабийки,нито пък усмивките грееха по лицата на минувачите. Зимата не бе приела онзи свой изящен образ, образът, който те караше да изключиш напълно и да забравиш за всеки един проблем,да се спреш по средата на пътя (изключвайки възможността да бъдеш блъснат от някое превозно средство,защото се намираш там..по-средата..), да отпуснеш глава назад,на затвориш клепачи и да вдишаш от вълшебството. Не. Не беше такава. Този път бе облечена в калните си,прашясали,изгнили и наядени от молци, одежди. Снежинките, които обикновено се спускаха от небето като вълшебен прашец,доставящ приятно и гъделичкащо усещане, този път бяха с остри върхове и се забиваха в кожата ти, обождаха я и те караха да се осъзнаеш. Да отвориш очите си и да видиш и усетиш мизерията..да усетиш гадния мирис на пушек, който излизаше от комините на старите,полу-срутени къщи, да ругаеш шофьорите на колите, които бяха виновниците целия да си окъпан в кал. Ала окъпана в кал не бе само външността ти,а и душата ти.Всичко изглеждаше толкова..дребно, почернено, гнусно.
Дребно.
Почернено.
Гнусно.
Точно тези думи можеха да опишат цялата мръсна обстановка, от която съм сигурна,че вече ти се гади и усещаш онзи горчив вкус по небцето си.Сещаш се за моментите,в които и ти си бил част от този фарс. Опитваш се да си спомниш къде точно си бил, кое място на хранителната верига си заемал и как си излязал от цялата ситуация.
И ето,че стигнахме на пристанището на този дребен,почернен и гнусен град. Вунята на развалена риба просто те удряше като мокър парцал в лицето и замъгляваше цялостната ти преценка. Караше сякаш стомахът ти да се обръща и да иска да изплюе навън,всичко, което бе погълнал. Смехът на развеселените от евтиния алкохол,рибари се носеше като една много лошо композирана песен и дразнеше дяволски много слуха ти. Чудеше се къде да се дянеш, къде бе възможно да избягаш от всичко това, но в листата с опции всъщност нямаше такива.
И изведнъж погледът ти се спря върху нещо различно. Спря се върху малкото чернокосо момиченце,облечено в прах,мръсотия и нищета. Едно съвсем безлично дете,отблъскващо дори. Грозно пате,което се давеше в своята локва на мизерия. Поне така го виждаха останалите. Обаче ти го видя от по-различен ъгъл,остави в в съзнанието ти бяла следа,каквато лодката оставяше във водата. Беше по-красива от най-изящно измайсторената кукла, бе по-чиста от кристалната масичка,намираща се в огромния ти двуетажен апартамент. Бе по-богата от най-големия милионер. Тя носеше в сърцето си Мечта.
Мечта,която топлеше сърцето й и не й даваше да усети студа,който кареше малките й ръчички да треперят. Мечта,която всеки ден и всеки час се превръщаше в сила, която издигаше духа й и огънят в очите й ставаше все по-искрящ. Сила, с която побеждаваше всяко едно препятствие. Вяра,която я крепеше жива.Мечта,която гореше в сините й очички и представата за нея се повтаряше отното и отново на огромното бяло платно в ума й.
Платно върху което тя рисуваше най-смелите си кошмари и най-съкровените си желания. Точно както сега. Крехкото й телце,изпито от недохранване и студ, се бе наместило удобно върху самотната пейка на края на кея. Пред очите й се разкриваше цял един свят. В мътните води тя виждаше не само отражението си,виждаше миналото,виждаше бъдещето си.Виждаше мечтата си. И четката, която държаха здраво малките й пръстчета, рисуваше. Рисуваше мечтата й върху огромното бяло платно. Рисуваше с такава лекота,с такава бързина.И изведнъж се спираше. Небесно сините й ириси поглеждаха към морето,взираха се в него,поглеждаха небето,взираха се в него и танцът на четката започваше отново.
Дори не осъзнаваше силата,която притежаваше,но един ден щеше да го разбере.Щеше да вземе четката в ръцете си и да нарисува живота си върху бялото платно.
Мечтата.
Платното.
Четката.
Достигна ли своята мечта,Теа?

by **Queеn Infеcted.** Вто Авг 05, 2014 1:35 pm

Оценка: 5.75

Това е твоят тип задачи- емоционалните.
Няма да хваля задачата ти, защото, както се вижда е перфектна сама по себе си. Има всичко, което исках. Има всеки един детайл, който ми е нужен да попълня картината в главата си.
Но ще дам обяснение защо не е пълна шестица оценката, която ти поставям.
При третия прочит намерих неща, които ми се струват прекалено тъмни, забулени, депресивни. Права е фразата, че човек пише с усет и чувство за тъмни неща. и накрая ги трансформира. Завършва с въпрос.
Похвално е как си заложила на тях, защото за мен ти си писател на точно тази специфична мистика и тъмнота, но искам да видя светлина.
Искам да видя задача, която е базирана изцяло на светлината.
Много ще се радвам да прочета нещо такова от теб. Убедена съм, че ще се справиш уникално добре.

by Гост Пет Авг 15, 2014 7:57 am

Задача 3

Отваряш очи.
Премигваш.
Затваряш ги.
Три съвършено прости действия, които дават начало и край.Или..край и начало. Не сте ли се питали дали ИЗОБЩО сте живи,извинете,сме* живи? Дали не живеем в един измислен свят,в един сън,дали пък сънищата не са нашия истински живот,а когато се събудим ние сънуваме.Объркахте се,нали? Аз също. Не е ли по-хубаво просто да живееш,да живееш там,където те водят мечтите ти? Защото идва един прекрасен момент,в който духът ти така или иначе се сломява,сяда уморено на клатещият се стол,забива тъпо поглед в пода,издава багажа. Няма сили просто. И точно Сега той те предава. И какво остава След това? Остава ти да живееш мъртъв.
Просто да съществуваш.Да живееш на границата между живот,сънища и смърт. Обаче пък смъртта вече не те плаши,че за какво? Дори ти е интересно,искаш да дойде,да я изпиташ,всеки един неврон в тялото ти да я почувства.Искаш да усетиш онзи блажен покой, който ще обгърне тялото ти така,както любим прегръща любимата си. Да усетиш нежната милувка така,както майка милва детето си. Струва ти се красива. Виждаш я в бяла красива рокля,обаче някак тайнствена,недостижима,а в същото време на една ръка разстояние.Иска ти се тържествено да удари клавишите на пианото,когато стане точно 00:00 часа и да те вземе със себе си. И духът ти също. Ах, този мизерник! Обаче пък ти си упорит,нагъл. И пътник пак си отваряш очите,премигваш,че за капак и ги затваряш. Бориш се за по-добро,твърдиш,че искаш нещо,защитаваш го,докато не задоволиш нагона си.И това е хубаво. Изпълнил си целта си. Свръх Аз-ът е доволен,а щом той е доволен значи висчко е наред. Даже пуши цигара,обаче не в тъмната стая,а в онази,която те заслепява,онази,в която дори димът не се вижда.Нито искаш да знаеш къде си,защо си там,нито пък искаш да виждаш ясната граница. ТИ си тази граница.

by **Queеn Infеcted.** Сря Авг 20, 2014 3:42 pm

Оценка 5.50

Хареса ми.
Имаш много метафори и много добре изказани неща.
Хареса ми, че си го "осветлила" малко, но...
Въпреки, че краят е изключително силен, на места ми се губеше емоцията.
Може би отново ти е занижена оценката, но съм много доволна от прогреса с "изсветляването", затова имам мераци да ти пиша пълно шест на по-грандиозни неща.
А знам, че можеш страшно много.

by Гост Пет Сеп 05, 2014 8:47 am

Задача 4

Thea O'Konoel. Tumblr_mhlahyonF51qaozevo1_250

Аз съм твоето начало.
Аз съм твоят край.
Аз съм твоят живот.
Аз съм твоята смърт.
Умираш и се раждаш в мен.Умирам и се раждам в теб. Искам да ме вземеш между сухите ти пръсти,искам да ме желаеш.Взимаш ме.Желаеш ме.Правиш го.Съблазнявам те.Устните ти ме искат между тях,искат да се допрат до бялата ми кожа,ръцете ти треперещи искат да ме запалят. Още не си поел дима ми,а усещаш как навлиза в белите ти дробове. Очите ти ме гледат с обожание,със страст, с копнеж. Дяволските ти очи. А аз съм толкова крехка в ръцете ти.Създадена за милиони,но точно твоя. Само и единствено твоя завинаги.Точно в този момент.
Безсилна съм пред теб.Безсилен си пред мен.Твоя съм.Мой си. Продадоха ме на теб,ти ме избра и плати за мен. И ще го направиш отново.Още толкова като мен ще са между горещите ти устни,ще те убиват и ти тях ще убиваш,още толкова като мен ще купиш,ще платиш за тях. Всичко е бизнес,обаче не и сега. Майна им на парите,които си дал,заслужават си. АЗ съм отрова,а ТИ искаш да бъдеш отровен. Аз съм живот,а ти искаш да бъдеш прероден. Аз съм приятел,а ти искаш да споделиш.Аз съм любовница,а ти искаш да ме имаш.Аз съм твоя нужда.Аз съм твоето всичко.
Аз съм твоя.
Ти си мой.
Аз съм бяла.
Ти си черен.
Давам ти своите петдесет нюанса сиво,а ти искаш още.Искаш онзи петдесет и първи нюанс,който е най-наситен,най-ярък,най мой. Димът ми гали загрубялата ти кожа,разхожда се на пръсти по тялото ти,вглежда се във всеки един инициал,изрисуван по плътта ти и нежно го целува.Виждам белезите ти. Виждам Теб.
Ще ме купиш ли отново?Защото аз вече съм твоя.

by **Queеn Infеcted.** Нед Сеп 07, 2014 8:59 am

Оценка: 6.00

Мисля, че това, което си написала има прекалено много емоция в себе си. Не съм убедена, че е по темата съвсем и дали ме убеди "да си купя теб", но трябва да гледам от обективна гледна точка.
Този път няма да те критикувам повече, отнесе доста критика от моя страна, но не си мисли, че ти подарявам оценката.
Гордо и смело завявам, че си я заслужи!
Хареса ми контраста и самата идея как си я напаснала и разказала!

by Гост Нед Ное 02, 2014 2:25 pm

Задача 5

Гола си.
За пореден път си гола,Теа. Не те ли е срам вече? Не ти ли се гади от калните до безбожие ръце, които цапат тялото ти? Не те ли е срам как тялото ти се гърчи под въздействието на всеки един боклук, който погълна преди да напуснеш потъналия ти в мъгла и тъмнина дом? Не мислиш ли,че повече приличаш на нещо сдъвкано,а след това изплютно, отколкото на ангел, с който всеки наивен глупак те сравнява?
Вървиш по тънкия лед, който се образува стъпка след съпка под краката ти.Кралицата отново е смъртно ранена, отправяща се към Снежното си кралство, за да ближе раните си. Пълен фарс. Що за филмиран глупак би изградил такава представа за себе си? Каква кралица си? Тялото ти се влачи по нервностите на тъмната уличка, къпе се в мръсотия, ноктите ти драскат по асфалта,така както затворник дълбае каменната стена на килията си. Това ли е твоето величие,Кралице? Плюя на него. Сама,гола и мръсна. Един просяк би изглеждал по-добре от вас,Ваше височество. Тялото ти да не би да е станало безчувствено и затова не реагира на кучия студ или вече е привикнало? Но все пак се вижда още малко искрица живот в него.Корава ще излезеш,дявол да го вземе!
Улуците на полу-срутените къщи са надвиснали като черни бесилки над тялото ти,чакат само сама да си сложиш трънения венец.
Загубила си се в лабиринта на лудостта ти.
Пълна тишина. Не чуваш нито дивагетелите на колите,нито плача на майката,изгубила детето си в многобройната тълпа,недалеч от затънтената уличка, в която се намираш. Дори не чуваш вече и гласовете,в ума ти.Мен не чуваш.Минава покрай теб някой сбъркан човек, поглежда те и се плаши.Не знае какво вижда,мираж ли е всичко или пред погледа му се мярка призрак. Отново ли сама ще унижаваш себе си? За кой път ще си играеш със съдбата? Не осъзнаваш как цветовете ти се превръщат в бледа твоя сянка. Сянка,която е на дъх живот. Изпаренията от шахтите поглъщат тялото ти и за секунди дори не се вижда,няма го.Сякаш никога не е съществувало. Никой няма да стопли мислите ти,посивели от тъга,разбери го! Тъгата, която те разяжда,Теа,тъгата, която прави всичко толкова неясно,размито,блудкаво, някак никакво. Дори сирачето, което току-що мина покрай теб не те забеляза. Казах ти. Избледняваш със всяка следваща секунда. Величието ти се превърна в твоя смърт.Гледам те и не виждам нищо.Гледам и..
Къде изчезна?

by **Queеn Infеcted.** Съб Ное 08, 2014 4:16 pm

Оценка 6.00

Харесава ми начинът, по който си нагаждаш стила за всяка една конкретна задача. На места открих своя герой, но момичето от разказа ти е друго. За разлика от моята героиня не е толкова надменна и студена, което адмирирам в твоята.
Намирам изключителен напредък с началото. Усетила си как да нареждаш думите и да диплиш мотивите.
Мотивът за просяка- уникална идея

by Гост Съб Ное 15, 2014 7:52 pm

Задача номер 6
Thea O'Konoel. Tumblr_m4vc3u35Ah1rrj3pro1_500

Вървиш по тънкото въже, което с всяка следваща твоя крачка става все по-тънко,силата му отслабва,нишките му започват да се разбриждат и,ако не побързаш ти просто ще паднеш. И ще те заболи. Сега ще питаш защо вървиш по това въже и ще ти отговоря. За всеки каузата е различна.За всеки уловките са различни.Не си мисли,че ти си от тези късметлии,които не вървят по него,напротив,дори в момента го правиш. Всеки си има своето въже,своята пропаст,своят пожар. Започваш да вървиш по него още от самото си раждане,от мига,в който за пръв път белите ти дробове се изпълват с кислород и започваш да живееш. От момента,в който се намираш на алеята на славата и всички са вперили поглед в теб,следейки внимателно всяка твоя крачка. Всеки го е страх да не се опари от огъня,нали? А какво,ако изгори в него?
Ето го и него. Момиче на пръв поглед изпълнено с радост,жизненост и отворено към света, ала дълбоко в себе си толкова плахо и ощетено,че когато се гледаше сутрин в огледалото,очите й не можеха да я приемат. Влизаше след това в стаята,покрита цялата в прах. Не чуваше часовникът,който отдавна бе спрял да отброява секундите до смъртта. Тя вече бе настъпила.Изглеждаше по-скоро като черен ковчег,до който бяха наредени пожълтели снимки. Обаче имаше нещо живо там-светлината. Слънчевите лъчи, които се прокрадваха всяка сутрин през иначе замъгленото стъкло на прозореца и се отразяваха в кривото огледало. Златокосата девойка сядаше на коленете си и всяка сутрин там рисуваше. Изобразяваше страховете си ,а винаги страхът бе един и същ-да се превърне в пепел. Само при мисълта за това как огънят ще я погълне очите й се пълнеха с безброй сълзи, сърцето й започваше да бие като лудо, цялото й тяло изтръпваше,а меките й,розови устни изсъхваха. Нямаше да успее да понесе болката,която щеше да изпълни цялото й същество, адската жега,която щеше да превърне тялото й в огарки,а душата й в дим.
Ами, ако в Рая няма слънчогледи?
Да рисува онзи искрящожълт слънчоглед,който сякаш имаше живот и я гледаше, бе единственият начин да изрази обезпокоението,страха,ужаса, който изпълваше детската й невинна душа. Възможност да покаже онази загадъчна тъмнина на спомена. Връщаше се в същата огромна стая,боядисана в небесносиньо,в центъра на която се намираше огромното бяло пияно. Слънчогледите,които се бяха приютили в стъкления съд, придаваха един толкова спокоен нюанс на стаята-перфектния фон за мелодията,която се разнасяше из въздуха като миризмата на какао в зимна вечер. Плавно,красиво,вдъхновяващо. Баща й обожаваше да свири.Всяка сутрин събуждаше дъщеря си с любимата й мелодия(Debussy-Arabesque l), хващаше малакта й ръчичка в неговата и тичаха свободни в огорманта поляна от огнени цветя пред скромния им дом.
Ала през една декемврийска сутрин малката красавица не се събуди от омайното звучене на мелодията,а от силните викове на баща си. Крехкото й тяло пъргаво скочи от леглото и побягна към кухнята. Една единствена картина се бе запечатала в ума й преди да загуби съзнание. Пламъците бяха прегърнали мъжа, гършещ се на пода. Стоновете му за помощ кънтяха в ума на малкото ангелче,а погледът на умиращия й баща сякаш спря сърцето й за секунда. Така както сърцето й спря да бие точно в този момент. Толкова силно бе стиснала свещта в ръцете си,че восъчният предмет се бе изплъзнал между пръстите й,падайки върху белия пиадестал на страха.Огънят бе прегърнал в силните си изпепеляващи обятия цялата постройка. Телцето на детето тлееше,а димът,който ставаше все по-гъст, заличаваше напълно следите й. На сутринта пепелта поръси като вълешебен прашец унилите от мъка цветя, пред вече несъществуващия дом. Все още можехте да чуете музикалния шедьовър, носещ се с порива на вятъра.
А как мечтаеше да бъде акробат и да се извисява над тези големи,красиви слънчогледи.

by **Queеn Infеcted.** Чет Апр 09, 2015 2:18 pm

Оценка 5.75

Историята е изключително нежно предадена, което допринася за високата оценка.
Харесва ми мотивът за слънчогледите, макар че лично аз не успях да осмисля идеята изцяло, нещо се губи.
Харесва ми идеята за детето.
Не ми харесва, че е има прекалено много патос.
Понеже ти си творец на тъмната страна очаквах нещо много по- различно от това, което си написала.
Не казвам, че това не ме изненада приятно, напротив, но ми трябваше щипка действие в повече.
Браво!

by **Thea O'Konoel.** Нед Апр 19, 2015 1:12 pm

Звездите в ~~мен~~

Thea O'Konoel. 5-things-guys-think-of-during-car-sex-2

Поглед в очите ми сивее..
Първият ми път в кола. Първи,както всички, които изживях за последната година и нещо. Невероятно е колко много пъти бих изпозлвала думата първи, но един път последен. Първи и последен.Завинаги.
Ръката ми се залепя на изпотения прозорец,а гърдите му посрещат задъханото ми сърце. Шептя името му. Искам да крещя,искам да свърша с неговата усмивка. Виждам го как целият гори, как се отразявам в очите му и го заслепявам.Ето,че премрежва погледа си,затваря си клепачите,а след секунда ирисите му отново пламенно се влюбват в мен. Да се влюбва в мен всеки ден. Да ме обича и между тънките секунди на 3 без 15 следобед, когато не може да мигне от умора. И това ми стига да блестя. Влиза рязко в мен,заслужвайки си раните на гърба му,които ноктите ми оставят. Белязан от любов. Белязан от мен. Колко садистично-прекрасно звучи.
Сгушвам голото си и още трешерещо тяло в неговото. Дългата му ръка се протяга някъде назад и издърпва някакво одеяло,с което ме покрива. Целува челото ми.После двете страни. Накрая захапва устните. Усмихвам се тихо. Намирам горещия му поглед,слагам 3D очилата. Най-прекрасната картина, която някога съм виждала! Милиони,милиарди малки и големи звезди. Обожавах светлините,а неговите боготворях. Такъв си беше той,черен графит със светла сянка.
Имаха си имена всичките, обаче една ми прави най-силно впечатление. Съвсем мъничка,едва забележима,крехка сякаш,чуплива още повече, свети с най-ярка светлина. Протягам ръка към нея да я взема в малката си шепа. И тогава оживява, затирва се да бяга от мен, аз съм упорита обаче. Настигам я,едва я заклещвам между дланите си. Правя си малък процеп да я зърна. Не виждам нищо друго освен себе си.
-Аз съм твоя.
Излиза от устните ми някак твърде решително,твърде сигурно, твърде безстрашно. Твърде вечно. Цялата тази панорама..това всичко бяха моите мечти, моите страхове, моите вбесяващи думи и успокояващи милувки. Всичко това там бях аз. Беше ме приютил в себе си, беше изградил най-лудия съществуващ небосвод! Едва сега разбирам каква малка лудост съм аз. Бях ли заразна? Щях ли да го убия, криейки се в него?
Махам мекия плат от гърба си,захвърлям го настрани и се настанявам в скута му. Целувам го. Целувам го така,както никога досега. Давам му всичко,негова съм-цялата. И последният ми дъх ще вземе, и последният ми удар на сърцето ще е за него.
Вече беше нахлузил боксерите си, а разкъсаната му риза до нас напомня за аромата му, който се е изгубил по кожата ми. Грабвам сакото му и бързо обувам черните си бикини. Отварям вратата на колата и го издърпвам навън. Еби му майката и студа..Горещо е. Няма други хора. Днес имаме годишнина и сме на нашето място. Още една звезда на небето. Още една в него,още една в мен. На същото това място ми подари първата целувка.Първия секс.Първата раздяла.Първата звезда. Последната такава.
Тревата гъделичка нозете и на двама ни. Ръцете му се увиват около мъничкото ми телце,носът му се забива в косите ми и отново вдишва сладкия ми аромат.Обръщам се. Оставям го да ме вземе в себе си,да ми стисне задника и да ми изръмжи в ухото. Да ме желае. Да иска да ме отвлече за пореден път. Да прави любов с мен.Да ми шепти,че ме обича. Да знаем,че съм единствена. Да заменя алкохола във вените му и кръвта в главата.
Да живея,да живее.
Да гасне и да копнее.
Да се пали и да милее.
Да ме рисува и да ме псува.
Гледам го,гледа ме. Объркан,леко усмихнат,така..криво и красиво. Няма нужда да ме пита какво ми става.Не иска да знае. Пак се влюбва,пак ми краде звездите. Мои са си! Неблагодарник! Защо ме взима цялата за себе си,защо е такъв гадняр?! Защо ме заличава и ме прави ярка едновременно? Защо изчезна,защо не ми държи ръката вече и не ми се хили? Защо не остана още малко,цяла гривна от моите звезди щях да му направя! Защо ме остави в това шибано и самотно мъртво легло да мечтая за глупавия ни секс в глупавата му кола,която изгоря заедно с него?! Защо заспа?! Защо угасна..Защо днес правим петнадесетата си годишнина,а той е на три метра над небето? Защо ми открадна светлините,заедно с него?
Каращ кола призрак.
Нямам в себе си повече звезди.
Всичките умряха с него.
Поглед в очите ми копнее..

by **Queеn Infеcted.** Пон Апр 20, 2015 11:19 am

Оценка 6.00

Не съм съгласна, че задачата е със сива насока.
Забелязвам тенденция в твоите, както и в последната задача на Габи, да се говоря за някаква сива любов и така нататък. Толковае дълбоко и натоварено с емоция, че ми е трудно чак да го чета, камо ли а го оценявам.
Искаше ми се да видя нещо светло.
Не мисля, че трябваше да става дума за нещо сиво.
Звездите блестят, а на мен меланхолията в задачата ти беше единственото блестящо нещо.
Но си се постарала невероятно много, придала си действие на детайлите.

by **Thea O'Konoel.** Вто Апр 21, 2015 9:31 am

Първият ми индивидуален,лично мой си случай. Вълнувах се адски много, но не предполагах,че това вълнение ще се превърне в нещо толкова интимно. Знаеш..случва се нещо,което променя живота ти,начина ти на мислене,теб самия. Нека ти разкажа..ти само брой секундите любов.
Запознах се с Мария миналата година. Изключително изтънчена жена, интелигентна и с ослепителна усмивка. Като повечето "модерни жени" има забележителна кариера и не чак толкова забележително семейство. Пръстите на ниския й съпруг (нисък във всеки един смисъл) не са влюбени в меките й златисти коси, а в евтините парцалки на курвите, които прави богати с мазните си пачки. Синът й не даваше пет пари за нея. Подаряваше й едно глухо "здрасти", когато се прибереше късно или рано (зависи от гледната точка) през нощта, но по-често беше "млъкни и спри да ми надуваш главата". С течение на времето Мария спря да го чака, но сълзите й не спряха. Чудеше се къде е грешката й,от какво го е лишила,след като имаше възможност да си купи остров. За мъжа си дори не мислеше. Отдавна не спяха в едно легло,а когато той все пак решеше да спи при нея тя не обелваше и дума. Оставяше го да се разпорежда с нея,както си поиска. Граничеше с изнасилване понякога. На сутринта се будеше със сухи,подпухнали очи,а нежният й аромат беше примесен с аромат на прасе. Бързо поправяше тази грешка и когато излезеше от дома си отново бе онази силна жена. Любовта в къщата на Мария Казарина отдавна се бе загубила по пътя към дома.
-Кога се случи инцидентът?
Питам тихо и отпивам от кафето си,опитвайки се да залъжа обонянието си и да не усещам натрапчивата миризма на лекарства. Сядам внимателно на болничното легло.Шоколадовите ми ириси посрещат нейните кристални. Усещам,че изпитва видимо неудобство от това да я гледам в очите,затова променям посоката на погледа си. Разглеждам лицето и меките й черти. Въпреки многото пластични операции,които е претърпяла след заливането с киселина все още е една от най-красивите жени,които съм виждала някога.
-Преди година и двадесет дни, на рождения ден на сина ми.-отговаря видимо замислена,опитваща се да си спомни всеки един малък детайл.
-Защо решихте да се обърнете към адвокат след толкова време?
-Беше ме страх, но повече срам.-очите й се насълзяват. На езика ми е да я питам от какво,но и сама мога да си дам този отговор. Ти също.
Преглъщам едва-едва,поемам си дъх и преминавам към следващия въпрос. Мразя този делови тон и начин на поведение,когато ми се иска просто да я прегърна и да й кажа,че всичко ще е наред.
-Къде са сега съпругът ви и синът ви? Грижат ли се за вас?
-Със съпруга ми се развеждам,а Андрей учи в Холандия. Сама съм в имението.
Прехапва долната си устна. Със Захари (съпругът) се развеждаха,защото той бе поискал така. Не можел да я гледа всеки ден,приличаща на чудовище. Не му било приятно. Изнесъл се от общия им дом при най-новата си любовница. Андрей пък "учеше" в чужбина,за да е спокойна майка му,че ще получи добро образование. Как можех да й кажа,че синът й е станал пласьор на дрога и ако учеше нещо,то бяха холандски изрази за наркотици?
-Разбирам и съжалявам,че трябва да се справяте сама. Бихте ли ми разказали какво точно се случи?
Шибан делови тон.
-Разбира се..-поде Казарина- Тъй като синът ми обожава конете реших да му подаря още един към "колекцията му". Направих го преди празненството. Бяла красавица (Камарг), която щеше да прави компания на черния му жребец (Мустанг). Влюби се в нея, въпреки че беше женска. За пръв път посика да язди с мен. Цялото ми същество се изпълни с такава радост,че не можех да откажа. Оседлахме конете, но в последния момент приятелите му се обадиха,че закъснява за партито. Казах му да отиде,че аз ще поразходя новата му придобивка и ще се върна вкъщи. Вече беше твърде голям,за да присъствам на рождените му дни. Можех само да му се радвам отстрани. Целунах го по бузата и двете със Савана (така я нарече) поехме по малката пътека в гората. Все още не се бе стъмнило напълно. Изведнъж чух кучешки лай,който приближаваше. Животното стана неспокойно,но успях да го овладея. Докато обърна глава назад, хрътката вече бе захапала крака на кобилата. Секунди след това усетих как тялото ми се приземява. След това нямам спомен. Единствено онова разяждащо чувство ми остана. По-късно разбрах,че по-голямата част от веществото бе понесло тялото на Савана,защото се е опитала да ме защити. Не видях нападателя, но нейните очи го бяха запомнили,макар и сега да не вижда нищо друго,освен непрогледен мрак.
Очите й се бяха напълнили със сълзи,но успешно ги прикри. Аз не можах да се стърпя. И до ден днешен се възхищавам на силата й. Избързвам капчиците вода от страните ми. Говореше с такава любов за това животно,два часа след това ми разказваше за нея. За черния мустанг също,за това как всеки ден събужда неговата бяла кралица с целувка,как я обгрижва,по техен си начин. Болеше я,адски я болеше. Сякаш тя не беше обезобразена,а обезличена. Завиждаше благородно на своята спасителка,която макар и "грозна" бе намерила своята половинка. Но по лицето й се изписваше от време на време мъничка потайна усмивка,криеща нейното малко щастие.
-Имате ли си някого, госпожо Казарина?-не дишам.
-Имам си един Черен Мустанг..
В кристалните й,досега празни очи, заблестяват две вечерници.

by **Queеn Infеcted.** Вто Апр 28, 2015 1:44 pm

Оценка 6.00

Хаесва ми, че в тази задача си вплела отрицателното и положителното.
Харесва ми, че си взела под внимание предишните ми коментари.

by Sponsored content

Thea O'Konoel.

Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.

Re: Thea O'Konoel.