Кристин Рейнс

by **Кристин Рейнс** Сря Юли 30, 2014 5:04 am

See? You should've listened to me, baby

Беше валяло преди не повече от час и всичко бе все още мокро, природата пируваше, защото след всичкия този порой, който се бе излял те оживиха, те бяха преродени. Имаше и някакво примамливо кънтене на птички, които се радваха заедно с дърветата, храстите всичко. Стоях сама на няколко крачки разстояние от близкото поточе. Разхождах се, но седнах на един сив и студен, полуизсъхнал камък, загледана в част от изражението си. Запалих цигара. За миг усетих прилив на щастие, който ме заля и се почувствах спокойна.
~~- Ще те съсипе! Ще умираш, ще агонизираш от болка, от мъка..~~
Главоболие. Получих го вследствие мислите ми, мислите .. да това беше огромния проблем – прекалено размишлявах, прекалено анализирах, никога не бях правила нещо просто ейтака без да мисля.НЕ! Излъгах, правила съм го, но после започвах да изтървам нишката, по която се придвижвах напред. Застоявах се на едно място и не можех да помръдна. Но и тогава пак мислех – дразнещо е, да, но не можех да го променя това бях аз.
- Ще съжаляваш ..
Ще. Ще. Всичко беше в бъдеще време, сега бях щастлива. Бях добре, бях за малко цяла целеничка, всичко беше сякаш хубав, красив, изпълнен със смисъл сън. Но колкото и не исках да повярвам – нямаше да трае вечно, всичко е до време. И да, това ме караше да се страхувам, дори от собственото ми изражение, което стоеше под мен в малката вдлъбнатина. Или поне част от него – очите ми както винаги ме издаваха. Както казваха „ Очите са прозорец към човешката душа“, така и моите очи разказваха моята история без мое съгласие. Устните ми бяха свити и не издаваха никаква гримаса, просто си стояха, така – неподвижни, не издаващи ни звук, ни стон. Бяха леко подпухнали, задето прекалено често облизвах едната от устните си и от студеното време те просто се втвърдяваха и придобивах този не чак толкова привлекателен вид. Но в момента не ме беше грижа за всичко това, имах по- важна задача.. да мисля и обмисля действията си занапред, от които зависеха щастието ми, чувствата ми, всичко, което щеше да ме държи на крака. Не трябваше да рухвам, твърде силна съм за това.
Живеем веднъж, все някога ще се случи нещо и пак ще паднеш ..
Противоположна мисъл, обнадеждаващата мисъл. Редяха се, като аптекарски шишета една след друга, побърквах се, не можех да взема решение – как трябваше да постъпя?! Кое бе правилно?!
От една страна всичко ми се струваше наред, подреждаше се както аз го бях искала, а от другата – отново страхът се прокрадна изпод пръстите и най-накрая навлезна в ума ми. Твърде много се двоумях както би станало, анализирах всеки възможен вариант на това, какво би се случило, ако се вземеше еди какво си решение. И какво – накрая пак стигах до задънена улица.Отново. Винаги ставаше ставаше така, когато бях несигурна в дадени обстоятелства и това просто съкращаваше живота ми до някаква степен, задето всичко поставям под въпрос. Беше грешно, хората го смятаха за грешно, мисленето ми, прекаленото много мислене. На моменти излизах от строя, не знаех нищо. Пържех се в собствения си Ад от мисли.
Прокарах пръсти през косата си, преминавайки през целия път назад, а тялото ми веднага се напрегна при следващите мисли преминаващи през главата ми.
- Той не те иска, не и наистина .. въобразявате си, че всичко ще е наред, но ще загубите, както загуби всички останали..
- ЗАМЪЛЧИ! - изкрещях преминах с пръсти покрай отражението си в малката локвичка и бързо изтупвайки се тръгнах по обратния,крив път, който беше зад мен, водещ към зеленеещата и дива природа.
- Виждаш ли, трябваше да ме послушаш,мила ..
Последното нещо, което се прокара покрай мислите ми, след което ги изключих. ВСИЧКИ.

by **Queеn Infеcted.** Сря Юли 30, 2014 5:08 pm

Оценка 5.00

Идеята за аптекарските шишета- уникално!
Това искам да виждам- неща, които излизат от баналната рамка.
И все пак, смятам, че бих ти дала отличен ако не беше картинката с текста. Нямам против да украсиш задачата с картинка, но според мен е по- добре да липсва текст.
Отвлича вниманието.
Започваш да мислиш за картинката, а в случая постът е в пъти по-важен!
Можеш супер много!

by **Кристин Рейнс** Нед Авг 17, 2014 11:30 am

Кристин Рейнс Tumblr_naemfc7R6D1t1prrio1_400

Пълнолуние.
Отново настъпи периода от време, в което не можеше да заспи и се въртеше неспокойно в мекото легло, но не и тази вечер. Бе решила – така или иначе щеше да е будна, щеше да бъде навън и да се наслаждава. Насладата от това да е сама, сама с мислите си, и разбира се - облата бяла, уморено светеща луна, която осветяваше сам- сама всичко наоколко. Или поне високата тераса, на която се намираше русокоската, запалвайки поредна цигара. Имаше чувство, че само можеше да протегне ръка и да я хване, прибирайки я в задното си джобче. Изглеждаше толкова миниатюрна, толко малка, а същевременно беше пълна със такава енергия. Как успяваше да се запази такава и то не е само нощ или две, вече хилядолетия е така. Момичето успя да съзре някаква неопределена фигура изобразена върху нея, но това може би беше просто желанието точно това изображение да е там. Просто беше нереално красива и божествена. Беше пристрастена към тази гледка.
Точно под мястото, където се намираше, на няколко метра в пространството се намираше шадраванче, от което и идваше звук на стичаща се вода, нямаща търпение да се сблъска с повърхността. Няма как да не остане незабелязано и това, че дори през късните часове на ноща все още имаше движежение по пътните платна. Но те бяха някак неспокойни – набиваха рязко спирачки и цвърченето на гуми се чуваше навсякъде, дърпайки ръчни, за да завъртят около самия шадраван. По това се разбираше, че и не е най-спокойното място за живеене, но на блондинката вече дори не и правеше впечатление, беше привикнала с нощния живот в тази част на градчето.Не беше най-голямото спокойствие на света, но и това беше нещо.
Когато беше сама тя обичаше да излиза навън, извън задушаващите я и лишени от красота стаи. Вървейки по каменния и студен под на израстъчната част от сградата, тя обичаше да припалва по някоя и друга цигара. Това удвояваше насладата от това спокойствие (колкото може да е такова), която можеше да си позволи сама. Сядаше на пласмасовия наклон откъм прозореца и оставаше загледана в някоя неопределена фигура, някъде из нищото. Просто гледаше нощта и тъмните и черни ивици прокрадвайки се наоколо, като демони искайки да влезнат в нечия чиста душа и да я покварят. Но тя беше красива – нощта, тъмнината, мрака. Всяко едно от тях допринасяше с нещо. Не случайно са казали, че през нощта и най-скритите мисли излизат наяве, тогава могат да се кажат или направят неща, които пред светлината не можем да споделим, подсъзнателно знаейки, че е грешно. Точно през късните нощи нашата истинска същност излиза на показ.
Обмисляше нещата, които я тревожеха и притесняваха, също и тези носещи и радост, обичаше чисто и просто да стои, пушейки цигара. да размишлява над живота си, над живота на другите. Макар в повечето време това не и влияеше добре, тъй като от толкова много мисли, вариации, опции и прочие – загубваше първоначалната идея.
Тя отделяше от своето време, измисляйки причини да оправдае цялата болка натрупана вътрев себе си, навярно тя знаеше по усмивките и погледа в очите на хората - всеки си има теория за горчивината! Всичко, което я съпътстваше, беше предопределено, нямаше право на глас или някакъв избор, единствено можеше да избере по кой път да тръгне – лесния или трудния. Съдбата, която имаше беше толкова нелепа и донякъде смешна, подигравателна.Имаше усещането, че някой просто си е направил някоя гавра с нея, точно и за това не приемаше нищо на сериозно, просто играеше по правила. Макар, доста често да се отклоняваше от регламента, като тази вечер – трябваше да е на изискана вечеря с родителите си, а тя ги излъга, че има поредното километрично домашно, което така и така никога не пишеше. Беше устроена така, лъжеше когато и бе изгодно, но странното бе, че изпитваше вина от това – не и харесваше. Майка й никога не я е обичала достатъчно,а баща й никога не я е държал под контрол. Ето защо тя бе се резервирала от човешката обич,но някъде на скрито място тя си опаковаше багажа за отдалечено място и чакшеа да дойде време, когато да се махне, да се изгуби в дебрите на нощта.

by **Queеn Infеcted.** Вто Авг 19, 2014 2:08 pm

Оценка 5.50

Изключително "бавен" пост. Умееш да покажеш картината, умееш да бавиш действията.
Създаваш атмосфера на героите, на мислите им, дори на пейзажа.
Малко хора го умеят.
Оценката е по-ниска, защото ми идва леко песиместичен поста ти.
Синтезтезията е леко "надрусан' феномен хд
Както и да ти звучи, но сетивата са много изострени и ми се искаше една нотка по-светло писане.
Искам да видя надеждата, когато трябва да я няма!
Браво!

by **Кристин Рейнс** Вто Апр 21, 2015 4:23 pm

Кристин Рейнс Tumblr_mukr88HVn61sh0hglo3_1280

Сега или след тогава.

ЖИВОТЪТ.
Животът е много несправедлив и непривидим.
Никога не знаеш какво ще стане, какво и как да направи, дали е правилно или не, заслужава ли си или не.
Просто си играе с нас.
Животът е игра.
Като „Не се сърди човече” , или като шаха например. От малки играем тези игри, учим се да не се сърдим за малки и дребни неща, да преценяваме и премисляме ходовете си преди да постъпим по някакъв начин, за да не изгубим ИГРАТА.
Игра на правилно и грешно, живот и смърт, щастие и нещастие и още куп противоречиви изпълнени с неопределим чар противоречие. Но това е, няма да друг изход – трябва да играеш, понякога ще придвиждаш хода на противника си и ще печелиш някоя и друга битка, друг път ще си в пълна заблуда за случващо се, но трябва да играеш, без да се предаваш! Без да отстъпваш колкото и да е трудно, да се бориш напук лошите действия или вземането на някоя и друга пешка ,или пионка. Просто трябва да се научиш да се респектираш към нещата, да придобиеш широкоскроени скруполи, да надграждаш себе си и понякога да правиш непривидими ходове, които път може да ти донесат някаква малка победа .
РИСК ПЕЧЕЛИ, РИСК ГУБИ.
„Нищо не се случи правилно и в подходящо време” – просто се случва. Нещата не са такива каквито игглеждат. Понякога живеем в самозаблуда, но малко по малко реалността се избистря и всичко добива нов смисъл. И извода от цялата тази цапаница от мисли, действия, събития е, че всичко се случва точно, когато ТРЯБВА да се случи и нито миг по-късно или по-рано, просто всяко нещо чака своето време някъде из пространството, някъде .. ако искате и съдба го наречете, но е така.
Гуен бе едва на 7 години, когато загуби своите родители – не смъртта ги отдели от нея, а живота, родителите й се разведоха. Тя беше малка, но разбираше какво става около нея и взе решение никога да не позволи живота й да протече по този начин и да се случи същото, което и с родителите й. След години баща й почина – беше едва на 13, беше се пропил, живееше зле, тей като тя се премести да живее при майка си. След още някоя и друга година почти всичките й роднини се разделиха с нея ЗАВИНАГИ. Тя едва понасяше всичко това, този не лек товар, но естествено животът си знае работата, рано или късно прибира играчите си за малка почивка преди следващия рунд, но този път за по-дълго отколкото трябва. Остана само майка й. Тя беше всичко за нея – и майка, и баща, и приятел, и учител, всичко. През годините майка й беше до нея, когато се нуждаеше от помощ, събет или просто служеше за слушател.
Гуен беше загубила частици от себе си, а животът и тепърва предстоеше, а вече бе уморена от цялото това надбягване с времето. На 16 срещна първата си „любов”, преди това пак излизаше с момчета и имаше гаджета, но нищо не се сравняваше с пърхащите пеперуди. Но уви, това не бе човекът за нея – беше просто ПЕШКА на дървената дъска или пионка участваща за малко на полето за игра. Но това колкото и да е игра имаше и своите недостатъци – беше игра на чувства. Всичко се заплащаше с нашите чувства. И малката Гуен плати тази цена – ограничи себе си от всички, затвори се, хвърляше се от връзка във връзка само и само да притъпи загубата, но това така и не ставаше. Този човек в живота и и остави само белези, които трудно се лекуваха.
След година и половина лутания и безумия тя просто се отказа..Всъщност тя бе много положителен човек и никога не се отказа напълно, все се надяваше, но не и прекалено, просто си имаше наум, че все някога този за нея ще дойде и затова се вглеждаше във всеки нов човек, който е около нея.Той така и не идваше, на моменти се отчайваше, но после пак продължаваше с пълна газ напред,напредвид липсата,която беше в нея,най-голямата – любовта.
От всички болки тя е най-желаната болка и най-погубваща, и я нямаше.
И когато сивото и ежедневие се превърна в навик и самозаблудите също, когато престана да се вглежда във всичко наоколо – всичко се промени.Срещна човека, който е чакала, търсила и искала. Сякаш желанието и се изпълни,като с магическа пръчица, но се случи. Тя се влюби и горчилката, която имаше в душата и сърцето си постепенно избледняваше. Останаси там, но не болеше толкова силно както преди. Всичко за момент се нареди и бе прекрасно.
С течение на обстоятелствата откриха на майката на Гуеневир рак на лимфните възли в по-начален стадий, тя беше с нея още едва месец-два, а след това почина. Вече пълнолетната Гуен беше тотатлно съсипана, загуби най- важната част от себе си - майка си, която беше всичко. Едва - едва се съвзе след смъртта й, но момчето на мечтите й беше до нея и я подкрепяше в трудните моменти и след около половин година си стъпи отново на краката си и продължи напред. Болеше я, но не чак толкова много, болката се притъпяваше, а и любимият и бе до нея. Тя с други очи гледаше на света вече и гледаше напред към бъдещето.

by **Queеn Infеcted.** Вто Апр 28, 2015 1:53 pm

Оценка 5.50

Харесва ми идеята на разказа.
Единственият минус е, че смесваш глаголните времена.
Мисля, че се е получило изключително добре.

by Sponsored content

Кристин Рейнс

Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс

Re: Кристин Рейнс