[лично творчество] "Sin"

. . . . . .

- Няма да посмееш.
Джеймс се усмихна. Защо нещата винаги се въртяха около "няма да го направиш", "о, как посмя да го направиш" и малко след това всичко се превръщаше в "...и кога ще го направиш отново"?
Той направи крачка напред, а Леон от своя страна отстъпи една назад. На лицето му бе изписан онзи характерен гняв, който успяваше да съчетае в себе си и любопитство, и отвращение на заден фон. Колко... тривиално. Въпреки всичко, копелето не бе чак толкова безстрашно.
- Ти каза..
- Това беше шега. - прозвуча директният отговор, Леон бе направил още една крачка назад. Глупакът съвсем скоро щеше да попадне в заложеният капан и Джеймс с удоволствие щеше да е там, за да се наслади на цялото унижение, което щеше да му причини това.
- Значи не искаш...
- Не. - ако предложението на Джеймс бе малко гумено квадратче, то тогава гласът, с който Леон го бе отрязал току що можеше да се опише само като електрическата резачка, която в момента го разрязваше на две половинки. Колдън бе отстъпил още една крачка назад. Тъй като Джеймс бе гадно копеле, той махна кабела на въображаемата резачка и я остави на батерии. Така отчаяният поглед, който Леон придобиваше, хванат на тясно ставаше по-жалък, а удоволствието- видимо по-голямо. По-осезаемо.
Чакай, защо въобще правеха това? Джеймс знаеше, че Леон наистина се бе пошегувал тогава, но все пак...
... в главата му отново изникна наглото изражение, което Колдън гордо разнасяше на лицето си и нещата станаха малко по-ясни. Тъй като Джеймс не можеше да го търпи деветдесет и девет процента от времето (през останалият един той или бе мъртво пиян, или мъртво пиян и спящ) бе съвсем логично да иска да му го върне тъпкано по всеки възможен начин. Знаеше много добре, че колкото и пасивен да се изкарваше Колдън, той се чувства по абсолютно същият начин. Все пак, бяха се набелязали за врагове още от първият ден, в който се бяха срещнали и опитите за убийство след това бяха просто в реда на нещатата. След множество рани и посещения по лекари и болници, те бяха пренесли взаимната омраза на следващото ниво- садистичният секс, които ги бе вкарвал в не една екстремна ситуация. След това просто бяха престанали да се крият-особено след ОНЗИ инцидент преди няколко месеца, когато случайно ги бяха хванали в крачка - но нещата не се бяха успокоили.
Гърбът на Леон се опря на стената и той изпсува под носа си, осъзнал какво точно се е случило. Свободната ръка на Джеймс се стрелна напред, срещайки се с плоската вертикална повърхност, на милиметри от дясното ухо на другият мъж. Малко от мазилката се понесе във въздуха, но Леон дори не трепна. Бе изпитвал почти чудовищната сила на другият неведнъж върху тялото си и множество белези, сред които се открояваше този на лявото му рамо, бяха свидетелство за това.
Настъпи промяна, а това изкара нова, подигравателна усмивка на лицето на Джеймс.
Напрегнатото лице на мъжът срещу него бе омекнало и сега там имаше само примирение.
Телата им се позиционираха инстинктивно, различавайки познатата телесна топлина, която издаваше другият. Джеймс едва не се изсмя, когато след категоричното "не" което бе получил от Колдън, неговата единствена реакция, когато бедрото му лекичко се допря до чуждите слабини бе да прехапе долната си устна и да сложи ръце на колана на другия.
Младшият управител вдигна сметаната на нивото на очите им, преди да насочи лице към врата на Леон. Топлият му дъх се заигра по чуждата кожа, карайки нейният собственик да потръпне от удоволствие.
- А сега Леон, би ли повторил препоръката ти относно това кой къде трябва да си завре шишето сметана?

- - -

Десет минути по-късно, когато Лори влезе в кабинета на младшият управител, тя го завари на пода, свит на четири. Младата жена се подсмихна леко и го подмина, насочвайки се към бюрото. Куп документи се стовари до друг такъв, и двата обединени от това, че все още не бяха проверени и разписани.
- Леон те е подредил, а? - злобничко попита тя. Имаше правото- вярно, Колдън я бе използвал за да се позабавлява няколко нощи, но Джеймс бе причината среднощните посещения да бъдат прекъснати и сложени в списъка "табу".

~част I-ва~


Ноздрите му се разшириха съвсем леко, когато той за пореден път напълни дробовете си с влажният въздух. Леко парлив, солен, миришещ на гниещи водорасли- точно това, което човек очаква, когато става въпрос за плаж.
Бе валяло предната нощ и пясъкът не бе така искрящ- мокър, коварен, той затрудняваше крачките и уморяваше крайниците.
Духаше вятър, което бе причината косата му да бе една танцуваща маса от черни копринени ленти, завихрени около лицето му. Можеше, да, можеше просто да вдигне ръце и да я прибере в стандартната плитка, но Леон нямаше това намерение. Там, от където идваше такива неща трудно можеха да му се случат- като жител на голям град, той бе свикнал със замърсеният въздух, оживеният трафик и хилядите хора, които гъмжаха като мравки наоколо. Да стои сам, на брега на морето и единственият шум, който да чува да е плод на бурните конфликти на вълните, това за него бе момент, който нямаше равен.
Не съжаляваше, даже никак. Шест месеца на това място- преди да се върне обратно в Ню Йорк и да продължи образованието си.
Леон първоначално не бе приел добре идеята- след онзи инцидент в университета, старите тръби и всичко, той беше решил, че една почивка ще му дойде добре от ученето. Университетът щеше да е построен наново след седем месеца, а Леон щеше да си поживее малко.
След първият месец вече му бе омръзнало. Приятелите му го посъветваха да си намери работа, но нито един от тях не бе очаквал точно такъв обрат на нещата. Леон бе заявил че заминава да работи почти на другият край на света, в някакво забравено от бога туристическо място...
-... просто защото имам нужда от ново изживяване. - измърмори той под носа си, връщайки се обратно към спомена.
Може би съжаляваше малко. Тъкмо бе започнал да се вижда с онази очарователна малка рускиня- Настя... и въпреки номера, който му бяха погодили със сестра й, той наистина бе започнал да се привързва и...
И все пак, тя бе казала, че ще го чака. Това бе нещото, което го караше да продължава напред и да не се замисля особено много за ситуацията в която се намира.
Главоболието му отново се обади, причината за което бе часовата разлика и многочасовото пътуване. С леко клатушкане, младият мъж продължи разходката си по бреговата ивица- на чиито край щеше да го чака бъдещото му работно място.

Малка стаичка с размери два на три метра,бели стени,никакви
прозорци,малък шкаф препълнен с прекалено много документи,малка
масичка изпълняваща ролята на бюро и компютър върху него.Това беше
обзавеждането на така наречения офис на младши управителя на семейния
ресторант ‘Sin’. Всъщност имаше и стар въртящ се стол,който всеки
момент можеше да се разпадне под тежестта на самия младши управител.
Джеймс се опитваше да изготви месечния график за персонала,в който
имаше голяма дупка след като тримата руснаци „напуснаха” толкова
бързо,но тези си бяха виновни не трябваше да се закачат с него в извън
работно време.
- Господин Пиърс те търси – на вратата на малката кибритена кутийка
стоеше усмихнатата Лори,която хвърляше закачливи погледи.
Тя беше на двайсет,американка от провинцията,беше висока около 1,80 с
добре оформени гърди,женствени форми,тънки ярко червени устни и дълга
черна коса.
Хобито й беше да изкушава мъжките сърца,а след това да ги разбива.
- Кажи му,че идвам след минута – отвърна вежливо без да й обръща
прекалено много внимание.Изключи компютъра оставяйки графика
недовършен и отпусна глава назад.
Имаше кръгло лице с меки черти,което успокояваше околните,а сините му
очи бяха като магнит за повечето жени.Но в точно този миг лицето му
изразяваше отчаяние,отвратеност,омраза от скучното ежедневие,от
скучния град,от самия живот на това забравено от бога място.
Джеймс го ненавиждаше до дъното на душата си .Той се изправи и напусна
личната си дупка.Премина малък коридор и излезе на плажа,който бе
обсаден от десетки маси.
Всички с изключение на една бяха празни,на нея се бе настанил
уважавания господин Пиърс най-богатият човек в града,той беше 60
годишно старче,което тежеше около 60 килограма при ръст над 190
сантиметра.Беше ходещ скелет,който всяка година организираше голямо
семейно събиране,което се превръщаше в светското събитие на
годината.Беше от този тип събирания,на които половината гости просто
са решили,че ще е интересно и са се домъкнали на купона,но стария
Пиърс бе душа човек,така че нямаше нищо против,а и всички гости си
плащаха – трябваше поне веднъж да изслушат военните му истории .

Леон намери скривалище от започналият да става все по-свиреп вятър и осъзна, че не след дълго ще се вихри доста сериозна буря. Хубавото бе, че най-после бе успял да достигне до крайната дестинация и в момента се намираше на завет под верандата на малкият семеен ресторант, в който щеше да започне работа. Дано само не бе закъснял да се яви за интервюто...
Той сложи длан върху тежката месингова дръжка на вратата и я натисна надолу, доволен от щракването, което чу. Другата му ръка се стрелна към кашмиреният шал, който пазеше врата му и го смъкна малко надолу, откривайки така врата си.
Леон влезе бавно в предверието на ресторанта и с леко притеснение пооправи разрошената си черна коса. Тя бе дълга- може би по-дълга, от колкото тук е модерно да виждат индивиди от мъжки род да носят, но той нямаше какво да направи по въпроса. За момент съжали, че не я е прибрал на плитка- така черното, изцяло право нещо му придаваше малко по-представителен вид и откриваше повече овалното му лице. То бе още по-бяло, заради студа навън, придавайки му една определена елегантност на вампир.
- А аз мразя вампири.. - измърмори тихо под носа си той и позволи на сивите си очи да разгледат наоколо. Нямаше никой на малката рецепция, факт който не го успокои особено. Трябваше просто да влезе свободно в самият ресторант или да изчака да се появи някой от персонала, за да му каже, че идва за работата?
Леон въздъхна, пристъпвайки нервно от крак на крак.

- Здравейте господин Пиърс – поздрави усмихнато Джеймс.Той бе сложил
обичайната си маска с голяма щастлива усмивка,която залъгваше
всички,че е щастлив от работата си,от живота си.В допълнение към нея
при разговор дори и с най-скучния човек на света,той винаги гледаше
събеседника в очите,което караше повечето хора да вярват,че наистина
ги слуша и му пука за тях.
Старчето пусна някоя шега свързана с военното му минало,след което
продължи с история,която младшия управител геройски изтърпя,а чак след
това започна същинския разговор.Определиха броя на поканените гости и
на очаквания брой непоканени,менюто-шведска маса с морски
дарове,алкохола – свободен бар и шоу спектакъла – местна трупа,dj и
заря.След около час всичко свърши.
Джеймс влезе в ресторанта.
Той видя младия мъж чакащ в рецепцията.Беше прекалено бял,което
значеше,че е нов в града.Беше и прекалено млад,за да е клиент.Тук
идваха само семейства с деца,единственото изключение беше
празненството на Пиърс,което значеше,че или търси Лори или идва за
работа.
- Какво обичате ?– попита Джеймс.Леон се обърна и видя висок млад мъж
облечен в черен панталон,бяла риза прибрана в него,къса коса,която
също беше прилежно прибрана назад,за капак на всичко тази личност се
усмихваше щастливо все едно е срещнал стар приятел.

Леон се обърна и изгледа новодошлият от долу нагоре, бавно, без да бърза. Няколко секунди по-късно сивите му очи се спряха върху сините на Джеймс и това реши много неща.
Леон винаги бе имал много точна преценка за хората, още от пръв поглед, и тя никога не го бе лъгала. Именно сега, когато този нов човек се изпречи пред него, младият мъж не се сдържа и му направи бърз профил в главата си. Физически атрактивен, облечен просто, но с вкус. Това униформата на хотела ли беше? Усмихнат, учтив.
Лека усмивка се разля на лицето на Леон, не по-малко учтива от тази на Джеймс. Да, имаше нещо в него, скрито под повърхноста. Но какво пък, самият той също не бе цвете за мирисане...
- Колдън, Леон Колдън.. - но какво точно в него бе скрито? - ...идвам за интервюто за работа.

- Здравей Леон,аз съм Джеймс и съм младши управител на ресторанта -
отвърна младежа и подаде ръка.От пръв поглед Леон не му хареса
изглеждаше прекалено добре за работа на такова място(както и Джеймс),а
и държанието му не беше като на обикновенните хора.За пръв път някой
толкова бързо успяваше да върне на усмивката му.
След като се ръкува двамата мъже седнаха на една от масите в ресторанта.
- Кажи ми Леон какво те води насам ?
- Просто видях офертата в един сайт и се е записах,а когато ми казаха
да дойда на интервю просто хванах самолета и дойдох.
- Разкажи ми за себе си,искам да знам всичко,които сметнеш,че е важно .
- Важно? - Леон се засмя и се замисли за факта, че Джеймс в момента се опитваше да научи колкото може повече за него. Това значеше, че в момента за него е почти затворена книга и нормално, бяха се срещнали току що. Защо обаче Леон имаше чувството, че се намира в нещо като игра, при това с доста високи залози? Не е като да бяха опасни личности, с прекалено много власт, които се борят за господство над света, нали? - Не виждам смисъл да се впускам в разкази за това от къде съм и с какво се занимавам. Мисля... - усмивката му все още бе съвсем невинна, но в нея имаше нещо доста лукаво - ... че като младши управител би трябвало вече да си чел кратката биография, която вървеше към документа за кандидатура... Нали знаеш- в днешно време трябва да я прилагаш почти през цялото време, за щяло и нещяло...
Той вметна последното изречение напълно безгрижно, така както се води ежедневен разговор между близки приятели. Как обаче бе успял в същото време да обвини новият си шеф в некомпетентност бе въпрос от съвсем друго естество...
- Г-жа Вивиен,управителката отговаря за подбора на персонала. –
отвърна спокойно Джеймс – Но тя ще дойде чак след час,така че докато
чакаш разкажи ми за себе си,приеми го като приятелски разговор .
Младежа щеше да се опита да научи,колкото се може повече за Леон преди
управителката да се появи,не защото толкова го интересуваше какви хора
работят тук,а защото точно този човек изглеждаше съмнителен от пръв
поглед.А погледа на Джеймс си го биваше.Той беше много добър в
разгадаването на хората,а Леон изглеждаше от този тип,който има опит в
създаването на проблеми.
- Нека ти кажа нещо като на приятел..-прошепна младши управителя
-..скоро ще организираме голямо празненство,а ни липсват хора,така че
работата ти е сигурна . – поредната приятелска усмивка,която беше
гарнитура към „приятелския жест”.

Този мъж или беше много любопитен, или просто имаше много свободно време, помисли си Леон. Колко... интересно.
- Разбирам. - младият мъж вдигна рамене и отмести малко коса по-надалеч от лицето си, с един жест намекващ за спокойствие и увереност. - Това е хубаво, защото в момента имам нужда точно от това. Да кажем, че за един студент е наистина неприятно, когато затворят университета, за да го строят наново...
Джеймс получи малка порция от лична информация, но само толкова. Ако искаше нещо повече, щеше наистина, наистина да се наложи да се потруди, за да постигне някакъв ефект. Беше очевидно, че Леон си играеше с него, явно думите и играта с тях бяха негова специалност. И въпреки това, от всичко казано до сега лъхаше само истинност, явно тези неща бяха верни.
- Не знаех обаче, че толкова бързо ще се отвори нещо голямо. Не е ли минал сезона, или това е някакво местно мероприятие?
Навън бурята започваше да се заформя- няколко светкавици прорязаха небето, а след тях се чуха доста силни гръмотевици.

- О боже,какво се е случило ? - Джеймс наистина прекали с проявата на
загриженост,но пък се получи наистина добре,все пак бе роден
лъжеш.Светкавиците навън привлякоха вниманието на няколко души от
персонала,които бързо изтичаха,за да се погрижат за мебелите на плажа.
Джеймс дори не си направи труда да ги погледне,в момента се бе
фокусирал изцяло върху Леон - Тържеството на Джак Пиърс е нещо като
местна традиция,която се провежда вече от 10 години,той е бивш генерал
от Кралските сили и наследствен благородник,но рядко говори за
второто.
Преди да успее поредния си въпрос Джеймс бе грубо прекъснат от леко
писклив женски глас - Джеймс ! Какво правиш тук,отивай навън да
прибираш масите ! - погледите и на двамата мъже се насочиха към
красиво русо миньонче с дълга коса и доста голям бюст,облечена в скъпи
маркови дрехи.
- Да г-жо Вивиен - той скочи и бързо излезе навън оставяйки Леон
насаме с управителка. - Като послушно кученце е нали ? - каза зад
гърба му,но Леон беше съзрял в очите му поглед,който говореше съвсем
друго.
- Ти трябва да си Леон ?Последвай ме в офиса .