Малкият водопад

by **Beatrice Pond** Нед Юли 20, 2014 4:02 pm

"Love is not breathlessness, it is not excitement,
it is not the promulgation of promises of eternal passion.
Love itself is what is left over when being in love has burned away,
and this is both an art and a fortunate accident."

Преди години, а за същества като тях годините са разтегливо понятие, Беатрис познаваше едно момче. Момче, чието име първоначално не знаеше, пък и не искаше да разбира, беше и достатъчно само да го съзерцава. Още от началото се бе влюбила в очите му. Не беше забелязала нищо друго у него, само кристалните му очи. Постепенно започна да харесва всичко у него и за по-малко от месец той се бе превърнал в единствения човек, на който можеше да каже и най-малкото нещо, по време на среднощните им разходки в града и околностите. Почваше да обиква и характера му и него самия, но най-много... тези красиви очи, които я бяха погледнали някак неловко, когато за първи път се срещнаха.
Точно, когато почна да свиква с него, той не се появи никога повече.. остави я без да я предупреди, без да и каже дори едно малко чао.
Тогава Понд беше съкрушена, не защото мислеше, че е намерила мъжа на живота си, а защото беше останала без приятел, който е способен винаги да я изслуша и разбере, който да я разсмее в най-тъжния и' момент и който да бъде с нея, без да очаква нищо в замяна.. просто да споделя компанията и', ей така. Повече не го видя.
След тази случка стана всичко това около трансформацията и, а накрая на всичкото отгоре полудя и влезна в лудница, от която, както може би помните, я изкара приятелят и' вампир Алекс Клоуд, който и помогна да разбере, че мястото, където всички не криеха, че е луда и, където я тъпчеха с безброй лекарства, беше по-добре от всяко друго място.
Никога не бе спирала да мисли за него. (Е, поне не го забрави.) Още усещаше онази странност която носеше и не можеше да се отърси от това чувство. Макар да бяха минали толкова години, все още беше ядосана и наранена. Може би мислите, че няма смисъл при положение, че човеците умират средно след... 60-70 години живот, но.. нещо и подсказваше, че при него не бе станало точно така.
Един ден, докато все още беше в онази лудница, чието име никой не знаеше, се припозна в един от мъжете, който и' носеше хапчетата. Беше го помислила за него, а сърцето и' бе забило лудо, до момента, в който мъжът не набута многоцветните лекарства в устата и'.
Сега, когато зад гърба и имаше толкова много неща, като Кристиян Вокил например, Беатрис отказваше да мисли за човешките си години, а той влизаше там, нали?

Беше един от онези дъждовни дни, в които всеки си седеше вкъщи и гледаше през прозореца, мръщейки се. Но за разлика от всички на нея не и пукаше особено дали косата и' ще се намокри при положение, че притежаваше сили, които и позволяваха да я поддържа винаги перфектна. Буклите и се спускаха като кадифе по рамене и' и галеха гърба и'. Бе облечена съвсем нормално - дънки и потник.
Знаете ли? Напоследък точно в определен час, всеки ден, Беатрис ходеше до водопада в гората... тичаше до там. Всеки шибан ден. Защо? Защото си беше въобразила, че водата я успокоява. Беше си въобразила, че ако седи там и гледа дъното на басейна, в който се спускаше горещата вода ще накара всичките и' демони да излязат. Беше си лудичка, все още.
Но сега...
Още в момента, в който стигна до там в нея се появи онова чувство, все едно съвсем скоро щеше да се случи нещо ужасно. И под ужасно разбирайте нещо по-голямо от това някой да разкрие любимото и' място.
- Хей, ти!- наистина ли.. наистина ли някой искаше да се бие с нея - Ставай и си намери друго място.. - и глупак би забелязал бойната и готовност в този момент, но...
Когато той се обърна тя за малко не се пльосна на земята, спъвайки се в малка неравност.
- Натаниел... - беше нещо между въпрос, удивление и... желание да повърне.

by **Nathaniel De'Mark** Пон Юли 21, 2014 12:27 am

„Защо ме доведе тук, глупако?” – изкрещя на ум и изрита едно камъче във водата. Не си спомняше как е позволил на Нейт да го докара на това забравено от Бога място, но ето, че сега бе принуден да седи на голата скала пред водопада, напълно сам и мокър до мозъка на костите си, защото валеше като изведро. И нямаше признаци скоро да спре. Измърмори недоволно нещо под носа си и се излегна на студения камък. Погледа му зарея безцелно из облачното небе. От време навреме се опитваше да разкара водата от лицето си, но накрая се предаде, затвори очи и остави капчиците дъждовна вода да се стичат необезпокоявано по лицето му.
Скоро след трансформацията си в хибрид установи, че нещата съвсем не са наред. Е, не, че преди това бяха. От една страна, някои може би щяха да кажат, че това да потърси Клаус и да поиска от него да го ухапе, бе най-голямата грешка в живота му. Няма да лъжа – прави сте. Всъщност, получи повече негативи от трансформацията си, отколкото позитиви. Ето как стояха нещата преди. Натаниел – вълкът напълно контролираше ситуацията. Той бе едноличен господар на тялото и ума си. Нейт – човека – можеше единствено да гледа безучастно без да може да направи каквото и да е. От време на време се опитваше да се бори, да пречупи Натаниел и да поеме контрола над собственото си тяло, но опитите му не се увенчаваха с успех. Но всичко това се промени. Добавянето на вампирска същност, към вече така или иначе объркания ни герой, даде сила на Нейт. Да, онзи слабия. Сега в едно тяло, за надмощие се бореха две личности. Буквално. Поделяха си контрола, караха се, бореха се един с друг, но все пак обитаваха едно и също тяло. Не съвсем без проблеми.
Това не беше единственият проблем за нашия вълк. След като като се превърна в хибрид, той напъло забрави всяка малка подробност от миналото на спътника, с който бе принуден да дели едно тяло. Сега, макар и не толкова често, се случваше да се среща с хора, които му се усмихват и го поздравяват, без да има представа кои са. Да се озовава на места, към които чувства странна носталгия, но не може да свърже с никакъв ясен спомен, а Нейт винаги отказваше да му обясни. Това го вбесяваше, но все още не бе намерил начин да се пребори, затова единственото, което му остана бе да се примири.
Това се случи и в днешния дъждовен ден. Последният му ясен спомен беше за горещата вода, падаща от душа в дома му. След това горещата вода бе станала ледена, а той вече не бе в банята си, а насред гората. Скиташе се безцелно. Или поне той така смяташе. Изглежда безсмисленото му бродене все пак си имаше цел и тя бе именно този водопад. Водопад, който Натаниел виждаше за първи път, но беше сигурен, че е едно от местата, на които Нейт е идвал, за да рони сълзи за изгубеното си смейство. Трагично, наистина.

Беше задремал, когато чу зад гърба си шумолене в гората. Устните му се разтеглиха в усмивка, предвкусвайки кръвта на жертвата си. „Е, може би не е пълна загуба на време, Нейт.” – подхвърли на ум и скочи на крака. Огледа се внимателно, остави сетивата му да го водят. Усещаше аромата й. Толкова познат. Толквоа далечно познат. Чуваше тихото пукане на пръчки в гората при всяка нейна стъпка. И ето, че се появи. Не му трябваше втора покана. Скочи към нея в опит да се добере до врата й, но остана изненадан (приятно, при положение, че се очертаваше битка), когато тя успя да избегне атаката му. Обърна се и очите му бързо се стрелнаха по тялото й. Беше красавица, но не това му направи най-голямо впечатление. Позата й подсказваше, че е готова да се защитава, а това означаваше само едно – не биваше да бърза. Трябваше да се наслади на всеки един миг от срещата им, защото рядко попадаше на хора, които бяха готови да се бият, да се борят за живота си, а не да молят, да пълзят и да плачат.
Напрегна мускулите си, стисна юмруци и...
- Натаниел... – излезе от устните й.
„Чакай малко, познаваш ли я?” – беше бързата мисъл, която препусна през съзнанието му. Отговор не получи. Разбира се. Кой ли се е надявал на отговор. Отпусна ръцете си, извъртя очи и остави на досадния си спътник да поеме контрол. Това нямаше да се случи, ако предстоящото не му се струваше твърде любопитно. Пък ако нещата излезеха извън контрол, можеше лесно да я разкъса.
- Беа! – възкликна с пискливото си гласче, в което се криеше и нотка на изненада.

by **Beatrice Pond** Пон Юли 21, 2014 7:15 am

Първоначалната му реакция я изненада. Нима не я беше познал? Нима я беше забравил толкова лесно? В момента, в който със светкавична бързина понечи да счупи врата и', или там каквото щеше да направи, и' стана ясно, че и представа си няма какво седи срещу него. Отдръпна се предпазливо и продължи да го гледа, изучавайки съвсем новото същество, което седеше пред нея.
- Какво е станало с теб, Нат?
Надушваше псето у него, както и кръвопиецът, който преди малко бе готов да източи кръвта и'. Натаниел беше коренно различен. Поне не беше онзи Натаниел, който тъй дълго време се бе загнездил в спомените и'. Може би Беатрис толкова пъти беше превъртала моментите, в които бяха заедно в главата си, че си бе развалила представата за него.
Но едно и беше кристално ясно. Момента, в който го видя я накара да забрави за всяка частица лудост в нея и за първи път да почувства, че има контрол над тялото и разсъдъка си.
Толкова много и се прииска да се върне в онази лудница и никога повече да не излиза оттам. Щеше да е в пъти по-добре от както се чувстваше сега. През нея минаваше буря от емоции. Чувстваше яд, че се бе превърнал в противно същество, а не беше изживял годините си, умирайки в края. Някакъв вид щастие или по-скоро еуфория, че го вижда. Беше ядосана, че я беше оставил, а на всичкото отгоре не я и бе потърсил. Изненадана, че го вижда точно тук и някак наранена, че първоначално не я позна, а сега изглеждаше така все едно вижда някое кученце, което си е харесал преди няколко дена в парка.
И ето, че пак изневери на себе си и приказките за това, че има контрол над разсъдъка си отидоха на вятъра.
- Мразя те! - използва цялата си сила, която можеше да събере и му удари шамар, ей така, от нищото - Как можа да допуснеш да се превърнеш в такова долно същество? Не можа ли просто да си останеш човек и повече никога да не ми се мернеш пред погледа...
Погледна в очите му, бяха твърде различни. Не виждаше онзи Натаниел, с който се бе запознала в магазина. Не виждаше онова момче, с което се разхождаше и смееше. Не виждаше и онзи, който повече никога не я потърси. Беше различен.
Беше животното, в което някой тъпак го бе превърнал.
Извъртя главата си и премести погледа си от него, обръщайки се с гръб. Нямаше никакво желание да го гледа, гадеше и' се.

by **Nathaniel De'Mark** Пон Юли 21, 2014 12:38 pm

Беатрис.
Това беше името й. Знам, че не съм го споменавал, но едва ли сте забравили историята им.
Беатрис бе името, което хиляди... милион пъти преминаваше през съзнанието му, докато се опитваше да преживее трансформациите си. Беатрис бе името, което му носеше едновременно неимоверна наслада, щом го прошепнеше тихо и единствено на себе си вечер, и неизразима болка, защото си бе позволил да я изгуби. В дните, когато бе напълно сам, когато единственото внимание, което получаваше, беше свързано с безброй нападки и обиди, красивото тъмнокосо момиче беше единствената, която го заговори не, за да му се присмее, а за да му каже, че къдриците му са хубави. Спомняше си колко обичаше да ги разрошва, докато се разхождаха в гората посред нощ. Спомняше си и широките усмивки, които това предизвикваше у двама им.
Сега от тях нямаше и следа – нито от къдрците, нито от усмивките... нито от момчето, което толкова обичаше да съзерцава сините очи на красавицата. Често ги опреличаваше на малки бездънни океани. Бяха толкова наситено сини, че предизвикваха у него странното усещане, че може да се удави, ако остане по-дълго загледан в тях.
Беатрис бе името, което свързваше с единствените си хубави спомени между смъртта на родителите му и трансформацията си във върколак. Тя бе неговото малко спасение. Неговото лично кътче, където можеше да избяга от действителността, която с всеки изминал ден заплашваше да го смаже.
Беатрис... Беатрис...
Толкова много пъти се бе молил да я види отново. В първите мигове след като разбра в какво се е превърнал, умоляваше всички богове, съществуващи или не, да му я върнат. Поне за малко. Искаше отново да разроши косата му и да му се усмихне, а той да потъне в сините й очи. Крещеше молбите си в унисон с пукането на костите му при всяко пълнолуние. Докато накрая не се предаде, за да отстъпи място на звяра в себе си, който не му позволи повече да се чувства сам, слаб и уязвим, а заедно с това и напълно уби спомена за Беатрис. От време на време все още се появяваше в сънищата му. Все така красива, синеока и засмяна. Но и това беше мимолетно.
Сега отново я виждаше. Изненада се от факта, че не се беше променила. Чертите на лицето й, кадифената кожа, сините очи, всичко бе същото. Е, ако оставим настрана изражението й, което подсказваше едновременно погнуса, отвращение и омраза, всичко останало, до най-малката подробност си бе същото.
„Защо никога не си ми я показвал, глупако? За такава жена бих се съгласил да ти позволя да ме контролираш.” – изкикоти се Натаниел, а момчето само тръсна глава и се опита да не му обръща внимание.
- Аз... – бе единственият отговор, който успя да излезе от устата му. Объркването му бе твърде голямо, за да говори. Вината, която усещаше да се надига в него, го задавяше и всеки опит да произнесе и най-простата дума звучеше като задавен, глух и нечленоразделен звук.
„Ти шегуваш ли се?!” – отекна в съзнанието му, заедно с пукота от шамара на момичето. – „Не стой така, глупако, отвърни й! Тя те удари, за Бога! Що за мекотело си?!” – вълка ръмжеше в главата му, а той остана като вцепенен в продължение на няколко секунди, докато осъзнае какво точно се случи.
Не трябваше ли да се радва, че го вижда? Да се радва, че е жив?
„Тя е лицемерка. Вампир е, а нарича теб чудовище. Убий я!”
- Не, млъкни... – тръсна глава и се доближи няколко крачки до момичето.
- Беа... съжалявам. Позволи ми да ти обясня. – плахо докосна рамото й. – Моля те.

by **Beatrice Pond** Пон Юли 21, 2014 1:54 pm

Не знаеше дали да бяга или да остане. Дали трябваше да го погледне и да говори с него или просто да си отиде и повече никога да не се сети, че съществува нещо като него. Щеше да изтрие спомените си, ако трябва, можеше да го направи, щеше да го направи, само за да се почувства по-добре.
Той и’ причиняваше болка. Беше го видяла само преди няколко минути и вече усещаше онази агонизираща болка в корема, ръцете, краката... по цялото тяло. Беше изтръпнала, не можеше дори да си помисли да каже на мозъка си какво да прави. Цялото и тяло взимаше решения само. Крайниците и се движеха, когато си поискат, потръпваха.
- Ти какво? Не си искал? Съжаляваш? – обърна се рязко към него и го погледна със злоба в очите – И аз.. И аз не исках да минават стотици години, насочвайки мислите си към теб и спомените към онези дни, които и двамата помним. Не исках, но стана. – повдигна рамене, а в гласът и се четеше нотка болка.
Вярно е, животът и предостави още много хора, на които да има поне малко доверие и на които да държи до някаква степен, но.. Той я бе научил на нещо. Хората си тръгваха. Винаги. Хората причиняваха болка, не спазваха обещанията си, не вярваха на собствените си думи.
После се беше научила да живее сред другите същества, които бяха отворили нов свят пред очите и’. Беше се научила да живее, без да и пука за последствия, без да се замисля над думи и празни обещания. Бяха я научили да убива, за да може да оцелее.
Не и трябваше някой, който да разваля цялото нещо, което си имаше. Имаше си свобода, имаше си лудост, имаше си сестра, която ненавижда, също и истории, които я съпровождаха и в настоящето.
- Не желая да ми обясняваш нищо, замълчи!
Най-малко и’ трябваха нелепите му обяснения. Не изгаряше от желание да чува скалъпени от него истории, защо повече никога не я бе потърсил. Сигурно щеше да и разкаже нещо от сорта, че са го отвлекли, че са го заплашвали... или че този, който го е превърнал не му е позволил да потърси никой от миналото му.
Не искаше да слуша, тези думи щяха да и причинят само болка. Не искаше да усеща болка, отдавна не я бе усещала.
Затвори очи и се съсредоточи над дъжда. Накара го да спре, не и беше нужен и той сега, да разваля всичко, което така или иначе беше развалено. Капките спряха, вятърът намаля. Клонките на дърветата се полюшваха съвсем леко, а Беатрис отново погледна към стария си познат. Очите и' бяха леко насълзени.
- Нямаш си представа колко много неща преживях от както си тръгна, досега, но никога не си позволих да те забравя, ти какво направи по въпроса? – попита тихо, с надежда, че ще и’ отговори, нещо което нямаше да я нарани – Спомни ли си поне веднъж за мен? Или нямаше време да мислиш за миналото си...
Не беше сигурна дали иска да чуе отговора му или не, но.. определено знаеше, че няма да си тръгне. Нямаше да му позволи отново да изчезне.

by **Nathaniel De'Mark** Пон Юли 21, 2014 4:57 pm

„Направи го, обясни й. Обясни й, че си луд и в теб се крият двама души. Обясни й, че в момента чуваш гласа ми в главата си по-ясно от нейния. Хайде, Нейт, обясни й. Глупак. Наивен глупак. Защо смяташ, че ще ти повярва? Защо смяташ, че можеш да бъдеш нормален и да си върнеш старите приятели? Защо смятащ, че ще ти го позволя?”
Реши да използва това, че Беатрис е обърната с гръб и затвори очи. Пое си дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха от дробовете си. Трябваше да разкара този противен глас от съзнанието си, ако искаше поне за малко да запази вниамнието на момичето върху себе си. Достатъчно, че да се опита да й обясни какво всъщност се бе случило. Защо бе принуден да я изостави. Или поне каква вярваше, че е причината.
Вероятно, за да се лиши от чувството за вина, с годините Нейт почти беше успял да убеди себе си, че ако след трансформацията същността му не се бе разделила на две, той все още щеше да е с Беа, макар и върколак. Че тя някак щеше да го приеме, а той да се чувствам достатъчно нормален, за да продължи да бъде верния приятел, който бе до този момент, а когато точният момент дойде, защо не и нещо повече.
Е, можем само да гадаем дали нещата щяха да се стекат точно така, но героят ни предпочиташе да успокоява съвестта си с подобни мисли. И кой би го винил?
Тялото му се вцепени, когато отново погледна очите й. Тези дълбоко, сини очи. Но този път не усещаше топлина в тях, не намираше своят малък спасителен бряг там. Бяха изпълнени с омраза, гняв… твърде много болка. Сърцето му се сви, щом се сблъска с действителността и последствията от действията си. От неговата Беа нямаше следа. На нейно място пред него стоеше момиче, което го ненавиждаше заради болката, която й бе причинил. Ненавиждаше го заради това, в което се бе превърнал. Чудовище. Странна, непривична кръстоска между вампир и върколак. И за първи път не виждаше промяната си като дар, а като проклятие. Неговото лично проклятие. Той сам си го избра, сам реши да живее с него, залъгвайки се, че е създаден за това.
- Беше за твое добро… Щях да те нараня… промених се.. не можех… съж.. – гласът му секна посредата на думата.
Не, този път не изгуби способността си да говори от притеснение, болка или дори вина. Не буцата в гърлото му спря напиращите да намерят изход навън думи. Не. Този път замълча, защото на Натаниел му дойде до гуша да слуша хленченето му и отново го изтика в дъното на тялото си.
„Жалко мекотело.” – помисли си хибрида с досада и отвращение. Понякога наистина не можеше да го понася. Съжаляваше, че са част от едно и също тяло.
Погледът му шареше наоколо, докато тъмнокосата красавица караше дъжда да спре. Скоро от бурята нямаше и следа. Усните му се разтеглиха в доволна усмивка. Тя не беше просто обикновена красавица. Нито пък обикновен вампир. А това щеше да направи случващото се дори още по-необикновена от преди.
Лесно можеше да й разкрие истината. Разликата между двамата беше осезаема. Но защо би го направил, ако това ще съсипе удоволствието от тази толкова трогателна и драматична среща? Ако знаеше истината, щеше да прости на сладкия, невинен Нейт. Щеше да го съжали. Да поиска да му помогне дори. Идеше му да се намръщи само при мисълта за нова порция сълзливи тиради между двамата, на които да стане ням свидетел.
Вместо това реши да си играе с нея. Да провери доколко може да я заблуди.
- Разбира се, че си спомнях за теб… Беа. – чу се да изрича с разкаяния глас на Нейт. – Но не можех да се върна. Беше твърде късно. – добре, звучеше правдоподобно. Доближи се на сантиметри от нея и нежно докосна лицето й. Кожата й наистина бе като кадифе, а сините й очи бяха дори още по-сини, когато се вглеждаше в тях от толкова близо. За секунди сякаш потъна в тях. Можеше да я гледа с часове, без да отмести поглед и за секунда. Това го накара да се запита как така Нейт я беше оставил. Кой нормален човек би се отказал от такава… компания?
- Променила си се. – промълви тихо, със спокоен и монотонен глас накрая. - Вече си вампир. Мога да го усетя в теб. Не си обикновен вампир, нали, Беа? Не, няма нищо обикновено в теб. – подсмихна се и с един скок се върна обратно върху скалата, на която лежеше малко по-рано.

by **Beatrice Pond** Вто Юли 22, 2014 7:54 pm

Мога да ви разкажа историята за онази Беатрис, която никой не познава, ако искате. Но вие не искате. Не искате да слушате за причината, поради която тя полудя. Разбира се, че не е, заради Натаниел, не си правете грешни изводи, той бе само една малка част от историята и'.
Понд имаше лек проблем с агресията, чувствата, емоциите.. нравът и беше лесно запалим. Злоупотребяването с черната магия, както знаете, не води до хубави неща, но ходете и’ го обяснявайте.
Всичко започна в онзи ден, когато за пръв път и се прииска да навреди на всички, които не харесваше, които я бяха наранявали по някакъв начин и тези, които искаха да и навредят. Сключи сделка с един, който и до ден днешен не познаваше. Той заключи душата и', а тя дори не го разбра. Не разбра, че в нея расте отровен храст, който всеки момент щеше да я прободе.
Но знаете ли кое е интересното.. Че никога не си бе и помисляла да навреди на Нейт, никога дори не и’ мина през ум. А сега виждаше, че някой му беше прецакал живота и без тя да се намесва. Усещаше у него онази енергия, която притежаваше и самата тя. Усещаше изкривената му същност и безброй много малки дяволчета, които живееха в него. Да, смейте се, ама тя наистина вярваше, че греховете са дяволчета, които растат в нас. Колкото по-голям е грехът, толкова по-голямо ставаше дяволчето според нея. Глупаво, нали?
- Как по-точно щеше да ме нараниш? – направи знак с ръцете, който подсказваше неразбирането и’ – Щеше да ме убиеш ли? Ами.. уви, направиха го и без твоя помощ. – думите и се редяха една след друга, без дори да се замисля над тях.. викаше му, но защо всъщност беше всичко това?
Нека се върнем на дяволчетата. Тези у него. Въпреки всичко, което приживяваше в момента Беатрис искаше да разбере какво се случва с Натаниел. Искаше да узнае всички тайни, които пазеше стария и'... приятел, но не искаше да прибързва. Първо щеше да го накаже хубаво.
И изведнъж държанието му се промени, от онзи плах Нейт допреди секунди нямаше и следа. Докосвайки лицето и’, всичките и’ мускули се стегнаха и тя изтръпна. Твърде много спомени нахлуха в главата и’.
- Не, Натаниел.. не е било твърде късно, сега вече е твърде късно за каквото и да било. – кипеше, цялото и тяло кипеше отвътре и съвсем скоро имаше опасност да избухне.
- Ще те питам нещо.. – поде, вземайки си дълбоко въздух – Ако сега си тръгна, ще ме спреш ли? Ще се направиш ли, че приятелството ни.. или там каквото беше.. никога не е съществувало? – прекоси разстоянието между тях с поглед – Искам да знам доколко си се променил, Натаниел... Покажи ми. – не помръдна и милиметър от мястото, на което седеше още при първата секунда от срещата им - Защото за едно си прав.. аз се промених доста.
А за дяволчетата.. Така и не ви доразказах, ама по-късно.

by **Nathaniel De'Mark** Сря Юли 23, 2014 11:48 pm

Нещо в него се надигаше. Бързо, неконтролируемо. Нова доза агресия, насочена към красавицата пред него? Отново желание да разкъса врата й?
Не. Съвсем не.
Повдигаше му се. Да, наистина му се повдигаше от сълзливата историйка, която Нейт и Беатрис споделяха. Повдигаше му се от факта, че трябва да е част от тази история. Повдигаше му се, защото не понасяше да се сблъсква с човешкото в себе си. Или в другото себе си. Искаше му се да се изсмее в лицето й. Да й изкрещи също толкова силно и яростно, колкото тя на него, че не му пука какво се е случило с нея. Нито между двама им. Искаше му злобно да изсъска срещу нея, че от нейния „Нат” няма и следа. Че го е убил. Че е прекършил и последните признаци на живот у него. Че сега той, хибрида, контролираше тялото му. „Ние сме чудовища, скъпа. Тук важат законите на джунглата. Оцеляват по-силните” – би изрекъл с ехидна усмивка. Но не можеше.
Не можеше не, защото се притесняваше да не я нарани или да не разруши това, което бе останало от ... „приятелството” им. Не можеше, защото не искаше да се откаже от така забавната игричка, която си играеше с нея. Дали изобщо щеше да разбере цялата истина? Несъмнено осъзнаваше, че нещо не е наред, че нещо у него е различно. Но дали някога щеше да се досети, че нейния скъп Нейт е затворник в собственото си тяло? Че точно в този момент се мъчеше да излезе наяве, да се пребори с хибрида, да й изкрещи, че той е причината да я изостави?
„О, колко трагично!”
Прииска му се да завърти очи с досада, но тя не откъсваше поглед от него. Ах, тези сини очи. И тези устни... зачуде се дали някога Нейт си е позволявал да я целуне. Сигурно не. Но пък в това нямаше нищо чудно. Вероятно дори не беше забелязал тези детайли от нея. А дори по-вероятно, никога не я бе гледал по този начин – както мъж гледа жена, а единствено като доброто приятелче, готово да си поднесе рамото, за да попие всяка сълза.
„О, колко противно!”
Но трябваше да поддържа маската си, затова поде:
- Превърнах се в звяр. Можех да те разкъсам. Знаеш, че не бих си го позволил... – сведе засрамен поглед надолу. Изглежда се справяше сравнително добре, защото тя по нищо не си даваше вид, че може да подозира, че нещо не е наред с прекрасни й Нейт.
Но докога ли фарсът му можеше да издържи? Скоро може би щеше да разбере истината и тогава какво? Е, винаги можеше да се върне към първоначалния си план и да я захапе. Ако не източи кръвта й, то поне захапката му щеше да я убие, защото макар и странен, все пак беше вампир.
- Блъфираш, Беа. Ти не би си тръгнала. – усмихна се и си придаде възможно най-милият вид, на който бе способен. – Както и аз не бих те пуснал. Любопитна си. Твърде любопитна. Искаш да разбереш какво се е случило с мен. Нима ще го отречеш?

by **Beatrice Pond** Пет Юли 25, 2014 2:17 pm

Продължаваше ли продължаваше със своите полувинчати изречения, криещи цялата същност на нещата. От всичките неща, които и’ беше казал до сега, зад нито едно не се криеше истината, поради която я бе оставил толкова лесно и това и’ беше пределно ясно. Не искаше да и’ каже, нямаше да и’ каже. Колкото и да го питаше, той щеше да премълчи цялата истина и да я запази за себе си.
Това беше едно чисто доказателство, че Беатрис вече не му бе никаква, той не можеше да и’ сподели нищо. За него тя се беше превърнала в непозната, сигурно дори, ако зависеше от него, а не от обстоятелствата, които ги събраха на едно място, никога нямаше да се видят.
Това беше, нямаше повече да мисли за общото им минало.
В този момент съжали, че го бе пожалила, а не беше включила и него в списъка с онези, които искаше да страдат.
Като цяло, през всичките години, Беатрис правеше твърде много грешки. Винаги мислеше много, планираше, изследваше нещата и накрая всичко се превръщаше в едно недообислено решение.
Грешка.
- Нямам сили да те слушам повече, Нат. Теб и твоите жалки оправдания. – поклати глава някак измъчено
Мразеше празните думи. Не можеше да ги търпи, не можеше да участва в тях, не трябваше и той да я кара да го прави.
- Любопитна съм, да, но мога и сама да разбера това, което ме интересува. – гледаше го нагло в очите и напълно си вярваше на това, което казва – Мога да дойда до теб... – за секунди се озова пред него – И сама мога да разбера в какво животно си се превърнал.. – избута го право в стената зад него, а ронещият се камък почна да се разрушава още повече и да пада по земята. Не изчака да види каква щеше да бъде реакцията му, а го хвана за челюстта в една доста добра хватка и обърна главата му на другата страна.
- И искам да знаеш, че аз никога не блъфирам, ако нямах изгода от цялата тая среща, щях да си тръгна ей сега, на секундата. Но аз като всяко същество се нуждая от това да задоволя любопитството си. – каза тихо и отчетливо, притискайки главата му все така към стената, а дългите и нокти оставяха червени следи по бузата му.
Пусна захватката, с която го беше хванала и го погледна със злоба.
- Ти не си същия Натаниел, не си моя Нат, вече не бих искала да имам нищо общо с теб, спокойно.
Трябваше ли да се бие точно с него? Преди всичко тя беше жена, едва ли щеше да успее да го надвие, колкото и да си вярваше. Ако искаше можеше да я хване и да почне да я размята на всички страни, а тя нямаше да може да направи нищо по въпроса.

И все пак, ако той решеше да скочи на бой, щеше да му отвърне.

by **Nathaniel De'Mark** Съб Юли 26, 2014 2:47 pm

Добре. Нека спрем за секунда. Оставете за кратко случващото се между Беатрис и Натаниел на водопада настрана. Това, което стана ясно до този момент е, че Нейт не е с всичкия си. Че в него живеят две личности и банално или не, единият е добър, а другият не съвсем. Още в началото ви казах, че е прототип на доктор Джекил и господин Хайд, но не ми повярвахте, нали? Е, сега ще се уверите в това.

Така започна всичко.

Беше осми ноември. Нощта беше учудващо топла като за това време на сезона. Нейт се върна от работа по-късно от обикновено. Захвърли раницата си и се затича към гората, където Беа трябваше да го чака. Краката почти не го държаха, ръцете му пулсираха от болка заради стотиците чували, които се наложи да пренесе през деня. Но въпреки това не спираше да тича. Бягаше към единствената част от деня, която му носеше положителни емоции, която не го караше да се чувства като никому ненужен глупак, който беше така наивен да вярва, че може да подобри живота си като се премести в друг град. Тичаше с всички сили. Tичаше, докато краката му не започнаха да се огъват от умора. Още малко, още съвсем малко и щеше да стигне до дървото, при което се срещаха всяка вечер.
Но тази вечер тя не беше там.
Спря, за да си поеме дъх. Заоглежда се наоколо с надеждата да зърне силуета й някъде в далечината. Може би и тя беше закъсняла. Или просто го бе чакала твърде дълго и сега си отиваше, но все още беше наблизо.
- Беа! – започна да крещи. – Беа! Беа! – викаше с всички сили, но така и не получи отговор.
Рухна на земята. Бореше се да си поеме дъх, но умората и напиращите сълзи го давеха и правеха задачата му още по-трудна. Дали това означаваше край? Дали си беше помислила, че повече не иска да се виждат? Вярно, че предната вечер се сдърпаха преди да се разделят, но не можеше да е толкова сериозно... нали? Той идваше, за да й се извини. Щеше да я помоли да му прости. Щеше да й признае, че тя е всичко, което има, че е неговото спасение, че без нея животът му щеше да се разпадне на милион парченца. Искаше да й признае, че от известно време насам не беше единствено приятелка аз него. Щеше да й признае, че я обича. Беше си подготвил реч. Цял ден разиграваше сценарии в главата си. Искаше да е сигурен, че няма да има какво да го изненада, че независимо как реагира, той ще е подготвен. Но нищо от това нямаше да се наложи. Речта му остана без слушател, а усилият му се оказаха напразни.
Седя на земята може би повече от половин час. Надяваше се, че все пак тя ще се появи. Събра сили да се изправи и се запъти обратно към дома си. Освен топла, нощта беше и причудливо светла. Идеалният лунен кръг осветяваше пътя му. Стори му се странно, че луната беше толквоа ярка, но съзнанието му бе твърде заето да мисли за Беа, за да обърне внимание.
Останалото, както казват, е история. Алфата го нападна, захапа го, инфектира го с отровата си и за Нейт остана единствено да оцелее и да приключи трансформацията. Съществуваше възможност, тялото му да не успее да оцелее, да отхвърли веществата, които върколакът внесе в него и така да се самоунищожи. Това се случи с Нейт. Дни наред от носа му без причина бликваше черна, слузеста течност. Когато се закашляше същото излизаше и от устата му. Постепенно спря да ходи на работа, спря да посещава и мястото в гората, където се срещаше с Беатрис. Затвори се в дома си, а положението му се влошаваше с всеки ден. И така в продължение на месец. До следващото пълнолуние, за да бъдем напълно точни.
Въпреки трудностите, тялото му все пак успя да оцелее. Но трансформацията тепърва предстоеше. Силното изпукване и нетърпимата болка в дясната му ръка бе това, което го събуди от дълбокия му сън. Коста беше пробила кожата му.
Спокойно, ще ви спестя неприятните подробности около първата му трансформация. Но ще ви кажа само, че включваше много счупени кости, викове и болка. Когато вече всичко беше към края си, сърцето на Нейт спря. По-късно разбрах, че именно това е в основата на разделението на личността му на две.
Ето, какво ми обясни. Казано с прости думи, отровата на алфата трябвало да убие човека в него, а след това да го върне обратно, но по-силен от преди. Човешкото в него трябваше да бъде заменено от животинско. Но, за нещастие, тялото му не успя да издържи на трансформацията и органите му спряха. Както веднъж ви споменах, той все пак бе роден за върколак. Затова някак успя да се възстанови. Но вместо вълка и човека да живеят в симбиоза един с друг, преминавайки в едно, това, което трябваше да направи човешкото същество по-силно, се отдели като напълно самостоятелен субект, като отделна личност, като съвсем различен индивид. Тъй като беше по-силен, той контролираше тялото на момчето, а в много редки случаи му позволяваше все пак да се появи наяве. Все пак Нейт продължаваше да има някакъв контрол над съзнанието си и не позволи на чудовището да се добере до всички негови спомени.
Затова повече не се върна в гората, а неговата Беа остана част от миналото му. Спомен, заключен дълбоко в съзнанието му, където щеше да е в безопасност от Натаниел.

Да се върнем към водопада.

Скъпият ни Натаниел беше с буен нрав. Лесно избухваше, а след това трудно успокояваше емоциите си. Не бяха редки случаите, когато сееше разруха и убиваше невиини хора само, защото нещо (често съвсем дребно) го беше ядосало.
Това, което се случваше сега не го ядосваше. Вбесяваше го.
Щом красивата вампирка притисна тялото му към скалата, а ноктите й се впиха в кожата му, моментално забрави за играта си. Вече не се интересуваше дали ще го вижда като лигавия Нейт или ще разбере истината. Ръцете му се свиха в юмруци, а жилите му се напрегнаха в опит да сдържи гнева си и да не я убие на място. Все още не беше приключил с нея. Все още му се струваше интересно да разбере какво точно е, но въпреки това, едно беше сигурно – не можеше да я остави да се измъкне безнаказано. Не и този път.
Търпеливо, мълчаливо дочака да пусне главата му. А когато отново обърна лицето си към нея от гърдите му се чуваше тихо ръмжене. Ирисите му бяха изгубили зеленикавия си цвят и сега бяха придобили кехлибарен оттенък. Вените под очите му бяха изпъкнали, придаващи му още по-страховит вид.
- Това беше грешка, мила ми Беа. – гласът му звучеше едновременно гърлен и хриплив. Дори, когато говореше звучеше сякаш ръмжи. Едва, когато проговори тя можеше да забележи и удължените му кучешки зъби. С един замах я избута от себе си, запращайки я на земята. Стрелна се към нея и ръката му здраво стисна гърлото й.
- За едно си права - изсъска срещу устните й. - Твоят Нат го няма. Аз го убих. А сега ще направя същото и с теб.

by **Beatrice Pond** Съб Юли 26, 2014 5:59 pm

Та.. за черната магия.
Тая, която вкара Беатрис у Радли или както и’ беше името на оная психиатрия. Там, където Лусия прекара с години. А, ако не знаете коя е Лусия, значи не сте обърнали внимание на живота на Амелия.
Пък и по-добре. Не е интересен.
Ах, колко много се мразеха двете. Но за мен това си беше чист вик на ревност. Две сестри, които никога не бяха една до друга в лошите си моменти.
И пак...
Когато онзи заключи душата и’, Беатрис стана коренно различен човек. С месеците успя да овладее всички магии, които дотогава не умееше да контролира, научи се да не убива, а да измъчва без да има последствия за самата нея. Не общуваше с почти никой и се беше вглъбила в простото си вещерство. За момент дори бе забравила вампирската си част, беше я загърбила, не се хранеше, не пиеше кръв. Как оцеляваше? За нейно щастие си беше безсмъртна и без животинската част, което и даваше свободата да не се храни с кръв, което разбира се отслабваше тялото и’ от части, но.. Магията възвръщаше силите и’.. поне моментно, но така и не успя да усети отслабването на психиката, което я докара до безсънни нощи, ровейки в пръста до близката църква, търсейки някакъв лунен камък, който дори не съществуваше. После почнаха и проблемите в държанието и’, докато накрая не почна да халюцинира, бягаше от врагове, които всъщност не съществуваха. По едно време дори почна да си мисли, че вижда призраци, което наистина не беше вярно.
Нямам смелост да ви кажа точно какви неща правеше с магията си преди това, защото и на мен ми става гадно, а тя се опитваше да загърби И тази част от миналото си. За нейна огромна жалост напоследък загърбването не и се получаваше по начина, по който би желала да стане плануваното.
***
Изблъсквайки я на твърдата земя, Натаниел успя да я извади от моментия унес, в който бе изпаднала. Твърде голяма грешка беше разсейването в такива моменти. Гърба и’ попадна точно на безброй многото малки камъчета, които се забиха като малки остриета в кожата и’, пробивайки плата на дрехата и’.
Опита се да махне ръцете му от врата си, но без успех. Натаниел беше като озверял, дори очите му бяха променили цвета си, а чертите на лицето му вече не приличаха на човешки, а по-скоро на животински. Това беше моментът, в който през тялото и мина вълна на страх. А думите му хич не и’ помагаха. Знаеше, че нещо не е наред с него, но..
- Спри. – задавения вик едва излезе от устата и’
Искаше да го пита как така той е убил нейния Нат.. Кой всъщност беше той? Уви крака си около неговия и с неимоверни усилия успя да застане върху него притискайки го към земята и опитвайки се да си поеме поне малко въздух. Използва момента за най-простата магия, която успя да се появи в главата и’. Една светкавица удари точно в земята до събеседника и’и успя да го разсее, изгаряйки леко ръката му. Материализира верига в ръцете си и притисна врата му с нея.
- Кой си ти? – изсъска срещу него, накланяйки се към лицето му.

by **Nathaniel De'Mark** Нед Юли 27, 2014 9:43 am

Не успя да сдържи смеха си. Ехидния, злобен смях излезе от устните му, задавен, заради веригата, която притискаше гърлото му. Звукът беше злокобен, не просто подигравателен. Сега си давам сметка, че ако в онзи ден бях на мястото на Беатрис, по цялото ми тяло щяха да полазят тръпки. Мускулите ми вероятно щяха да се сковат от страх и ако не от него, то със сигурност, щях да умра от страх. Но, независимо, че причините за това не ми бяха известни, тя държеше да докаже, че едно чудовище като Натаниел не може да я уплаши. А той, от своя страна, с удоволстие щеше да се възползва от предоставената му възможност да й докаже точно колко трябва да се страхува от него.
- Ти си по-глупава от малкия си приятел, Беатрис.
Присмиваше й се. Макар в момента да се намираше в по-неравностойното положение, той все пак й се присмиваше. Защо ли? Защото добре знаеше, че само да реши и отново ще я изправи лице в лице със смъртта й. Един вампир, пък макар и странен като нея, не можеше да се съревновава с хибрид. Просто не можеше.
Сграбчи ръцете й и ги дръпна надолу, карайки веригата да се впие по-силно в шията му. Задушаваше се. Беше му трудно да диша, от гърлото му излизаше задаване хриптене, но въпреки това злобната усмивка се беше залепила на усните му и не помръдваше от там.
- Какво ще направиш, Беа? Ще ме убиеш? – продължаваше да натиска ръцете й все по-надолу и по-надолу. Скоро започна да кашля. В дробовете му не достигаше достатъчно кислород, за да диша нормално. Слава Богу, не му бе необходим, за да живее, но все пак създаваше известен дискомфорт в... съществуването му.
- Нима ще убиеш твоят прекрасен Нат? – задавено изрече.
Спокойно можеше да я остави да притиска гърлото му с веригата. Да си остане между нас, но една част от него (да, същата извратена част) намираше нещо невероятно привлекателно в действията й. Всичко, което се случваше беше просто игра за хибрида. Усещаше, че за красивата вампирка това съвсем не е така, но дори да искаше (а за да бъдем честни, той съвсем не изпитваше такива желания), не можеше да спре. Не, защото толкова много му харесваше да я вижда объркана или дори наранена. Съвсем не. Твърде малко се интересуваше от личността й, че да желае да й стори зло. Но що се отнасяше до Нейт, нещата стояха по съвсем различен начин. Изпитваше неописуемо удоволствие от факта, че действията му нараняваха момчето. Усещаше как се бори вътре в него. Предчувстваше, че ако сцената продължи още малко, синеоката вампирка ще пострада, затова беше запретнал всички сили, за да се опита поне за малко да го надвие. Стигаха едва няколко секунди, просто да й каже да бяга... и може би, че съжалява. Но Натаниел нямаше да му позволи да поеме контрол дори за частица от секундата. Не и преди да го накара да се моли за милост.
Стисна по-силно китките й и я отблъсна от себе си. Светкавичната бързина, с която се движеше изглежда я изненадваше, макар самата тя да бе вампир. Но преди да успее да реагира и да понечи да се отбранява, тялото й бе плътно притиснато в същата скала, където до преди секунди бе опрян неговия гръб. Ръката му стискаше гърлото й, силно и болезнено.
- Не насилвай късмета си, вещице. – гласът му все още звучеше хрипливо заради веригата.
Какво ли можеше да направи с нея? Да я убие? Не, не. Това беше твърде очевидно. Твърде лесно. Да я измъчва? Това пък бяха ненужни усилия. Внимателно отпусна хвата си и притисна тялото си в нейното, ограничавайки движенията й. Не откъсваше поглед от очите й.
- Познаваш ме. Нали? Познаваш добре демоните, които се крият в хората. – говореше бавно, ясно изричаше всяка дума. - Прителят ти имаше късмета да не бъде унищожен от тях... от мен... а просто, хм, погълнат. – продължи със спокоен глас, а очите му искряха с червеникави пламъчета, на фона на кихлибара, - Иска ми се да можеш да го чуеш как крещи в главата ми. Казва ми да те оставя. Да те оставя ли, Беа? Интересно, защо никога не ми е показвал спомените свързани с теб? Никога преди не съм виждал лицето ти. Смяташ, ли че си му била толкова безразлична, че е решил да ми спести тази ненужна информация? Макар че... – палецът му премина по алените й устни. - ... щях да съм повече от доволен да имам този образ в главата си.
Пръстите му се свиха около китките й, когато тя се опита да го отблъсне от себе си. Вдигна ръцете над главата й. Устните му се доближиха на няколко сантиметра от ухото му, достатъчно, че да усеща студеният дъх върху кожата си.
- Твоят Нат е под мой контрол. Също като теб, красавице. Кажи ми... страхуваш ли се от мен... – върхът на езика му се плъзна по крайчеца на ухото й. - ... или чудовището в теб се радва, че ме срещна днес?

by **Beatrice Pond** Нед Юли 27, 2014 7:35 pm

Натаниел беше много по-силен от нея. Каквато и сила да притежаваше, Беатрис не можеше да се сравнява с него. Но имаше нещо, което липсваше в неговите възможности. Тя имаше магия, доколкото той разчиташе само на физическа сила. С правилните думи и действия можеше да го довърши. Можеше да го убие, вярваше, че ще успее, но не искаше. Каквото и да беше станало с нейния Нат, който и да беше този, той все още беше някъде там и тя искаше да му помогне. Изпитваше огромна нужда да му помогне. Искаше да си го върне, толкова много го искаше. Но точно сега не трябваше да показва на хибрида и най-малкото желание. Не беше крехка, нямаше да се пречупи, можеше да си позволи да го нарани, да го измъчва.. Знаеше, че Нат дори ще е доволен от този факт.
Честно казано се възхищаваше на думите му. Толкова много си вярваше, че събираше силите си само чрез самочувствието, което бликаше като фонтан от него. Преди години Беатрис беше обладана от друга вещица, нейна приятелка, в последствие оказала се враг. Знаеше колко безпомощен можеше да се чувства някой, чийто контрол над тялото са завзели. Знаеше и за болката, която се появяваше при опитите да излезеш на повърхността. Но при нея беше за кратко, а при Натаниел.. нещо и подсказваше, че демонът, както се беше нарекъл самият той, си беше част от него.
Не можеше да го гледа такъв. Беше си свикнала с непохватното момче, което познаваше преди. Момчето, което не смееше да я поглежда никъде другаде, освен в очите. Момчето, което въпреки всичко и вдъхваше сигурност. Болеше я да го гледа такъв.
Знаете ли, при други обстоятелства, ситуацията, в която се намираха сега, щеше да изглежда някак.. гореща. Телата им се притискаха едно в друго, правещи въздуха около тях някак тежък. Но учестеното дишане на Беатрис нямаше нищо общо със сексуално желание, а беше свързано с опитите и’ да се измъкне от хватката на хибрида. Без успех, разбира се.
- Ти си изрод! – опита се да отдръпне лицето си от него – А аз не се страхувам от изроди... убивам ги. – усмихна му се нагло и продължи с опитите си да се измъкне от хватката, която беше захванала китките и’.
Облизвайки ухото и’, Натаниел не постигна нищо друго освен да предизвика отвращението от него още повече у нея. И все пак това беше тялото на Нат, на онзи.. нейния Нат.. Тя все още виждаше неговите сини очи, неговите красиви черти, докосваха я неговите ръце... За секунди всички тези малки факти успяваха да я разсеят, а животното в нея се надигаше още повече.
- Аз не мога да бъда под ничий контрол, Нат. – натърти на името му и приближи лицето си към неговото – Не можеш да правиш каквото си искаш с мен... Мога да те изгоря на секундата, толкова голям идиот ли си? – устните и бяха на милиметри от неговите, а дъхът и' леко ги галеше.
Не се отдалечи, остана в същото положение, а тялото и’ си измени позата. Леко почна да се притиска в неговото, правейки малкото разстояние между тях още по-нищожно. Освободи ръката си с едно по-рязко движение и я сложи на задника му, стискайки го.
- В момента единственото ти желание е да се забавляваш с мен, бас ловя. – бавно преместваше ръката си по-надолу, като обиколи бедрото му и я постави на милиметри от.. мъжеството му.
- Познай какво... – при произнасянето на всяка буква устните и докосваха неговите – Няма да те огрее. – махна ръката си от бедрото му и го изблъска от себе си.

by **Nathaniel De'Mark** Пон Юли 28, 2014 7:40 pm

„Мога да направя това, мога да направя онова. Мога да те убия, мога да те пощадя.”. Бла-бла-бла.
Натаниел извъртя с досада очи. Всички вещици бяха толкова досадни. Можеха само да заплашват с глупавите си магии. Е, никой не оспорваше, че някои от тях бяха могъщи, плашещо могъщи и наистина имаха способността да те изпепелят дори само с поглед. От тях си струваше човек (или хибрид) да се страхува. Но и те бяха просто хора. А всеки човек, колкото и сила да притежаваше, можеше да бъде убит и то с не много усилия от страна на което и свръхестествено създание да си изберете. Разбира се, при Беатрис нещата стояха по-малко по-различен начин, защото освен вещица, беше и вампир, но въпреки това не беше кой знае каква заплаха за хибрида. Нали? Все пак колко могъща можеше да бъде? Натаниел познаваше (или по-точно беше чувал) само за една наистина велика вещица, но ако легендите бяха верни, тя бе отдавна мъртва. Да, сигурно се досещате за кого говоря. А Беа не даваше вид да има нещо с общо с нея или да притежава дори на половина силата й. Това му даваше сили да продължи да я дразни, да продължи малката си, извратена игричка. А може би все пак щеше да я докара до предала и да види истинската й същност. Да, това определено би било интересно.
Няма да крия, че въпреки всичко, Натаниел остана изненадан от действията й. Е, не очакваше точно да се разпищи от ужас или покорно да се предаде в ръцете му, но да го манипулира със собствената му игра беше странно и непривично. Дори за вещица. Но това го караше да застава в едно по-неравностойно положение. Тя, макар и да виждаше своя Нат, не можеше да падна в капана на чара му. Едно чудовище като него, което контролираше тялото на скъпия й приятел и го караше да страда, не можеше да породи в нея нищо по-различно от отвращение. И тя ясно му го показваше. Но тялото й, притиснато в неговото, го караше да потръпне. Несъмнено не можеше да избяга от мъжката си, така първична и инстинктивна реакция. За няколко секунди му се прииска да я целуне, когато устните й се озоваха на милиметри от неговите и почти ги докосваха. Изглеждаха твърде апетитни, за да устои на изкушението да ги вкуси. Но скоро се озова твърде далеч от тялото й, устните й... и самата нея.
- Щом съм изрод, а ти убиваш изроди като мен, какво чакаш още? Не ти стиска? – засмя се. – Естествено, че не. Как би могла да нараниш своя Нат? Но нека ти призная нещо... – гласът му стана тих, почти като шепот. - ... не давам пет пари за твоя или неговия живот, така че...
Всичко се случи твърде бързо. По-малко от секунда беше времето, което измина, докато той се озове до нея, сграбчи косата й и издърпа главата й настрани. Вратът й се изпъна пред устните му. Чу се ръмжене, яростно и непоколебимо. Искаше да я захапе. Щеше да я захапе. А това щеше да я убие. Несъмнено щеше да я убие. Може би не сега, може би не веднага, но след ден или два, отровата му щеше да достигне до нея, бавно да изцеди и последните й капки живот и да я унищожи. Така, както бе унищожила Нейт.
Нейт. Като стана дума за Нейт, докато злата му половина си играеше с приятелката му, напълно забравила за съществуването му, той беше впрегнал всичките си налични сили, за да успее поне за няколко секунди да поеме контрола над тялото си. Точно, когато зъбите на хибрида бяха на милиметри от кожата на Беатрис, нещо се случи. Рязко я пусна и изкрещя от болка, хващайки главата си с ръце.
- Какво правиш, глупак такъв?! – крещеше. Жилите по врата му изпъкнаха от невъобразимата болка, която изпитваше, от гърдите му се откъсваше ръмжене, лицето му придоби червеникав оттенък, а очите му бясно започнаха да сменят цвета си – от кехлибарени, към сини, към червени и отново към кехлибарени.
За миг всичко утихна. Крясъците, ръмженето. Лицето му все още изразяваше болката, която изпитваше, но не издаваше и звук. Тишината беше почти злокобна.
- Беа... – изрече тихо. – Помогни ми...

by **Beatrice Pond** Сря Юли 30, 2014 9:40 am

Струваше ли си да се тормози за нещо, което отдавна не беше част от нея?
Онзи Натаниел вече го нямаше, какъв беше смисъла да се бие с този, който седеше пред нея.. Нито щеше да върне Нат, нито щеше да промени нещо, най-много Беатрис да пострада по някакъв начин и после да съжалява цял живот за тази среща. Знаеше, че няма да я убие, нямаше да си го позволи, трябваше да е останало поне малко добро в него. Трябваше. Нали?
Дори, когато хвана косата и’, дърпайки я назад, освирепял и готов да забие зъбите си във врата и’, тя не потръпна, но и не направи нищо, за да го спре. Колко глупаво от нейна страна, нали?
И тогава стана промяната. Знаеше какво ще стане, знаеше какво е в теб да се борят две същества, очакваше го.. Просто не беше сигурна в кой точно момент Нат ще успее да вземе контрол над тялото си. Дали когато хибрида я убиеше, или преди това.
Затвори очите си, не посмя да погледне, не искаше да става свидетел на тази гледка. Не искаше да вижда гърчещото му се тяло, бяха и достатъчни виковете, ръмженето, болката, която можеше да се усети дори във въздуха. Беше и достатъчно. Сърцето и’ се сви на шушулка.
За разлика от преди малко, когато страхът едва-едва се гнездеше в нея, сега се беше увеличил безброй много пъти. Беше я страх. За него, не от това, което го беше подчинило, а ЗА нейния Нат. Беше я страх. Стискаше очите си и се молеше всичко това да премине по-бързо. От един вампир, особено като се взимаше предвид и факта, че беше и вещица, не се очакваше такава реакция и тя го знаеше.
И тогава го чу. Чу мекият му, пропит с болка глас. Ръцете и’ потръпнаха, а коремът и’ се сви на топка. Бавно отвори очите си и видя измъченото му тяло, приклекнало на земята.
- А-аз... – започна несигурно
Не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи. Ами, ако всичко приключеше за секунди, ако чудовището се появеше само след миг, по-къс от секунда. Какво трябваше да направи, по дяволите.
- Не мога... не.. не знам как да ти помогна...
Изведнъж си глътна цялата граматика, думите изчезнаха, а гласът и’ коренно се промени. Стана някак по-тих, изплашен, несигурен.
Приближи се с плаха крачка към него и го погледна. Хвана брадичката му и вдигна главата му нагоре, позволявайки му да я погледне.
- Нат... – искаше да се увери, че наистина е той, че хибрида не си играеше с нея, че не си правеше някоя извратена шега.
Но можеше ли да обърка този поглед?
„Вземи се в ръце, Беатрис. Какво ти стана? Ти не си такава...”
Разтърси главата си и послуша вътрешния си глас. Пое си дълбоко въздух и се опита да помисли трезво.
- Той е част от теб.. – започна със значително по-сигурен глас – Не можеш да направиш нищо по въпроса. Трябва да се упражняваш, Натаниел.. Трябва да му покажеш, че той е тази незначителна част от теб, не ти от него. – погали го по бузата, усещайки стегната му челюст – Вярвам в теб, Нат, не му позволявай да си играе с живота ти.
Всъщност можеше ли да му помогне? Имаше ли магия или прост трик, с който да направи поне опитите, да управлява собственото си тяло, успешни.
Можеше. Знаеше как. Просто не искаше да мисли за този вариант. Натаниел нямаше да се съгласи, а тя все още не беше на сто процента сигурна, че това не е някоя жалка игричка.

by **Nathaniel De'Mark** Пет Авг 01, 2014 1:28 pm

Болка. Изгаряща, непоносима. Толкова силна, че би предпочел хиляди пъти да умреш пред това да я изпитваш. Пареща. Сякаш в гърдите ти гори огън. Цял пожар. Толкова силен и бурен, че никаква сила на света не е способна да го потуши. Изгаря всеки орган, всяка тъкан. Можеш да усетиш как парчета от теб се стопяват под силата му Казват, че няма по-могъща, по-страховита стихия от огъня. С поразителната си сила, унищожава всичко, до което се докосне. Изпеплява го. Малко неща оцеляват, а тези, които все пак оцеляват, не успяват да се възстановят. Нищо не може да бъде същото, ако веднъж през него е минала изпепеляващата мощ на огъня.
Дали Нейт беше в състояние да оцелее? А ако въобше успееше да оживее след сблъсъка си с хибрида, можеше ли да се възстанови след това и да бъде същия както преди? Да бъде този, който Беа познаваше?
Вероятно в момента се питате как сладкия, беззащитен Нейт успя да се пребори с Натаниел и да поеме контрол над тялото си. Е, всъщност, той нямаше контрол. Поне не напълно. За момент съумя да измести чудовището и да се покаже на повърхността, но сега идваш по-трудната част – да го задържи под контрол. А това беше невъзможно.
- Беа... помогни ми... Беа... – молеше. Гласът му звучеше тих и плах.
Но какво ли можеше да направи вампирката, за да му помогне? Усещаше ръцете й по лицето си, но думите й така и не достигаха до него. Реалността беше някак далечна. Цялото му същество бе съсредоточено върху пожарът, горящ в гърдите му. Върху гласът, крещящ в главата му.
„Наивен глупак! Мислиш, че ще ме победиш ли, Нейт?! Глупак! Не ми позволявай да се върна, защото ще те убия!”
- Замълчи... млъкни... не, млъкни... – думите се нижеха бързо от устата му, без смисъл, без събеседник. Беа не можеше да чуе виковете на Натаниел в главата му. Не можеше да чуе заплахите. Но можеше да види борбата, която се разиграваше в приятеля й. Очите му продължаваха да променят цвета си, зъбите му ту се удължаваха, ту отново се прибираха. Беше не просто грозна, но и страховита гледка.
„Бори се Нейт. Когато отново те запратя в дъното на тялото ти, ще разкъсам прекрасната Беатрис. А ти ще гледаш от първия ред. Бори се, дявол да те вземе! Направи удоволствието ми по-голямо.”
И той наистина се бореше. С всички сили. Бореше се да спаси синеоката вампирка, бореше се да спаси себе си. Но силите му намаляваха. И тогава истинският му кошмар започна. Първо се чу силен пукот и дясната му ръка се сгъна на две. Коста проби кожата му и от дупката бликна кръв. Викът му бе прекъснат от нов пукот. Лявата му ръка зае неестествена поза. Падна на земята. Тялото му се изви назад, прешлените на гръбнака му започнаха да пукат един по един. Всяка кост в тялото му се чупеше, а след това веднага зарастваше. Само, за да се счупи отново. Ръмженето му се сменяше с викове, опитваше с всички сили да спре трансформацията си, но единственото, което усещаше беше убийствената болка. Не можеше да я спре. Не можеше.
- Спри!!! – изкрещя. – Моля те, спри...
„Виждаш ли, глупако? Мога да правя каквото поискам с тялото ти. Ти си под мой контрол. Тялото ти е под мой контрол. Съзнанието ти е под мой контрол. А скоро и сладката Беа ще е под мой контрол.”
Ръцете му се свиха в юмруци и няколко капки кръв паднаха на земята. Ноктите му се бяха впили толкова силно в кожата му, че оставиха рани по дланите му.
- Бетрис... – изрече все така задавено, но този път звучеше по-решително от преди. Сграбчи я за раменете и очите му се впиха в нейните. - ... махни се от тук. Остави ме и се махни от тук. Той ще те убие. Махай се! Чуваш ли, махай се! – почти изкрещя срещи нея

by **Beatrice Pond** Съб Авг 02, 2014 4:04 pm

"Беатрис, погледни го. Погледни как... бавно умира."
Дяволитото гласче в главата и' се обади, неканено. Нито щеше да гледа как Натаниел се мъчи, нито пък той щеше да умре. Всичко щеше да премине, тя щеше да му помогне, просто трябваше да дойде подходящия момент, щеше да го усети, онова доброто гласче щеше да се намеси, и то, все така неканено, и щеше да и покаже, че е време.
- Моля те, Нат.. - гласът и' бе някак нежен, но все пак не се четеше някакъв вид разтревоженост - Стегни се, не му позволявай да прави това с теб. Моля те! - почти му извика, но.. Не можеше да му помогне, освен, ако той не помогнеше на нея да го направи.
Отново затвори очите си, когато онзи мелез почна да чупи костите му за пореден път. Точно в този момент Беатрис искаше да го нарани, но как можеше да го направи без да навреди на Натаниел, как можеше да убиеш някой, който беше в нечие друго тяло, всъщност някой, който беше част от друг някой.
Все едно да си вампир и да нямаш кучешки зъби, все пак.
Ръцете и' все още бяха върху лицето му, а очите и' - все така затворени, стискаше ги. Отново чуваше молещите се му викове, молбите, крясъците... Болката, чуваше я, усещаше я. Не искаше да го боли, не искаше да страда, не искаше всяка една част от тялото му да бъде потрошена милион пъти. Сърцето и' се късаше. За момент имаше чувство, че е онази Беатрис, старата.. Тази, която не беше вампир, която едва-едва подозираше, че ще стане вещица. Беатрис, която всъщност обичаше Натаниел. Спомените я връхлетяха като торнадо.
Отвори очите си и го погледна.
- Не! Няма да те оставя, колкото и да ме молиш. Няма да оставя да те убие, нито пък да убие мен. - изправи се и закрачи нервно около хибрида.
"Мисли, Беатрис, мисли..."
- Нат, слушай ме. Ще се наложи да пиеш от кръвта ми. - приклекна отново към него и го хвана за ръката, точно там, където до преди малко костиците му бяха счупени - Това ще ти помогне да поемеш контрол над него поне за малко. Кръвта ми ще помогне на силите ти да се увеличат, а съзнанието ти ще играе във твоя полза. Единствения минус е, че цялата тази работа ще отслаби мен, но това ще е само за едно денонощие. - думите и' се редяха една след друга от устата и', без всъщност да е измислила плана си цялостно - Чуваш ли ме? Пий, колкото ти е нужно, Нат, не мисли за мен, аз ще бъда добре. Пий, докато не се почувстваш по-силен, докато не почувстваш, че онзи няма повече надмощие над теб, докато не почувстваш, че си способен да го изриташ в най-далечната точка на тялото си.
Знаеше, че няма да се съгласи да пие от нея. Нямаше да се съгласи да я нарани, но трябваше.. Наистина трябваше и се надяваше той да схване това. Надяваше се да разбере, че се опитва да му помогне.
- Натаниел! - извика и дръпна главата му назад - Изпълни това, което ти казах.

by **Nathaniel De'Mark** Нед Авг 03, 2014 8:23 pm

Бореше се. С всяка частица на тялото си се бореше. Не само за себе си. Не, далеч не го правеше от инстинкт са самосъхранение или от чисто егоистичното желание да живее. Искаше да победи хибрида, искаше да покаже на себе си (а и на Беа, разбира се), че не е толкова слаб, че може да се справи със собствените си демони, че може да победи себе си. Но задачата му беше по-трудна, отколкото изглеждаше. Вероятно бихте казали “Е, какво толкова, нали веднъж успя да поеме контрол над тялото си, сега вече е лесно”.
Да, ама не.
От цялото това време, което беше прекарал, затворен в собственото си тяло, под пълната власт на Натаниел, той бе изгубил всичките си сили. Именно в това се криеше успеха на хибрида. Макар на пръв поглед Нейт да успяваше да контролира тялото си, това съвсем не беше така. Трошащите се кости може би биха ви навели на тази мисъл. Но щом не можеше да пребори собственото си тяло, да го накара да спре да се огъва под натиска на чудовището, което така удобно се бе настанило в него, как се предполагаше, че ще успее да запази моментния си контрол.
Отговорът беше много прост, съдържаше се в една дума. Едно име. Беатрис.
Да приеме предложението й беше немислимо. Никога не можеше да си позволи да я нарани. И макар веднъж да го бе правил (макар и поради причини, които бяха извън обсега на силите и възможностите му), сега не можеше да си представи да й причини болка. Физическа болка.
- Не… - бяха единствените думи, които успяха да се изплъзнат от устните му между хилядите викове.
Но да помислим трезво. Нима разполагаше с други варианти? Какво друго можеше да е достатъчно, за да му даде сила да се пребори с Натаниел? Безкрайната любов и подкрепа на Беа? Не мисля така. Безкрайният му инат и желание да го надвие? Не, съвсем не. Трябваше му сила. Не просто желание, а реална, истинска сила, с каквато в момента, той не разполагаше. Нямаше друг избор. И добре го знаеше, но отказваше да го приеме.
“Не можеш да я нараниш. Не трябва.”
- Не мога да те нараня. Не трябва, Беа. – повтори като в унес думите на хибрида.
Вътрешната му борба наистина бе забележителна. Една част от него знаеше кое е правилното решение, а другата се бонтуваше против него. Третата (Натаниел) беше притихнал, затаил дъх да разбере какво ще направи. Знаеше какво би означавало Нейт да пие от кръвта на Беа.
Бавно отвори очи и срещна погледа на вампирката. Поглед, изпълнен с болка и едновременно с това решителност. Поглед, който без думи му казваше какво трябва да направи. И той го направи.
Прокара палеца си по устните й и в същата секунда бързо и без предупреждение я целуна. Просто така направи това, което не се осмели да стори преди толкова години, а толкова искаше. Ръцете му сигурно хванаха кръста й, придърпвайки я към тялото му. Устните й бяха по-сладки, отколкото си бе представял. Горещи и меки. Страстни и нежни. Най-после чувстваше, че прави нещо редно. Нещо толкова правилно, че не чувстваше за нужно някога да спира. Но трябваше.
- Съжалявам. – прошепна тихо, когато отдели устните си от нейните. – Няма да му позволя да те нарани. Няма да те нараня.
Устните му се преместиха по врата й. Една малка целувка, едно тихо “съжалявам” повторено срещу нежната й кожа и зъбите му я пробиха рязко. Кръвта й бликна в устата му и той жадно започна да я поглъща глътка след глътка. Беше топла и гъста. Вкусът й бе силен, но не натрапчив. Беше опияняваща. Имаше нещо много специално във вампирската кръв. Всеки, опитвал я го знаеше. Беше една идея по-примамлива, по-вкусна, даваше многократно повече енергия и сила. Вземете това и го умножете по две и ще получите точно колко примамливо апетитна и ободряваща беше кръвта на Беа за Нейт. Толкова, че да не може да спре. Буквално. Внимателно избута тялото й назад и легна върху нея, притискайки ръцете й към земята. И колкото повече пиеше, толкова повече искаше. Отдръпна се за секунда и погледна лицето й. Очите й бяха притворени, а неговите ярко червени и жадни. Жадни за още. Яростно впи зъбите си във врата й и продължи да поглъща от кръвта, която тя така наивно му предложи. Нуждаеше се от нея, и двамата го знаеха. Но Беатрис не подозираше, че се нуждае от нея до последната капка…

by **Beatrice Pond** Пон Авг 04, 2014 7:43 pm

Преди няколко месеца Беатрис се беше научила как да изолира чувствата на другите от собствената си глава. Беше прекарала седмици в опити да откъсне тази част от дарбата си и в крайна сметка успя. Но сега.. Всичко беше различно. От както отново видя Натаниел, като че ли целият и' досегашен свят се преобърна и всичко почна да идва по местата си. Тези места, които с години едвам подреди. Спомените наистина я връхлетяха твърде тежко. Изведнъж се почувства новородения вампир, който не знаеше какво е контрол. Който трябваше да се научи какво е да се живее по този начин, без да успява да прецака всичко със силата си и дарбата, която е получил. Може би днес беше грешка. Може би трябваше да проспи днес.
Късно.
Болката на Натаниел пропиваше мозъка и' с чувство на вина, макар да нямаше нужда от такава. Вкарваше в кръвта и' агонизиращо чувство, което изгаряше цялото и' тяло. Не искаше сцената да продължава, искаше час по-скоро да му помогне. Да спре отвратителното мъчение, на което го подлагаше върколака.
Когато устните му се впуснаха в целувка, която Беатрис не бе очаквала, болката спря. На нейно място се появи изненада, удоволствие, топлота... неща, които отдавна не бяха част от речника и'. Уви ръцете си около врата му, макар да знаеше, че още нищо не е приключило и вътре в него все още имаше борба, която можеше да донесе смъртта му, но поне за този момент искаше да го усети. Всичко това, което я изплуваше в нея. Никога не си беше и помисляла, че Натаниел гледа не нея по този начин. Не беше сигурна дали това беше целувка, получена в замяна на това, което му даваше или целувка, от която е изпитал нужда. И все пак.. не я интересуваше. Устните му бяха най-сладкото изкушение, до което се беше добирала в последно време.
Но знаеше.. знаеше, че след секунди зъбите му щяха да се забият в меката и плът. Знаеше, че нищо хубаво не продължава повече от няколко секунди, но на нея и се сториха по-скоро минути.
И ето, че Натаниел я послуша. Колко изненадващо, че не му трябваха повече убеждения. Първоначално чувството беше хубаво, някак отпускащо. Можеше да се усети дори страст и ледено дихание. Постепенно леденото дихание почваше да се затопля, да пари.. Почваше да става все по-горещо, все едно топка огън се гнездеше в тялото и'. Появи се и болката, физическа болка, чието пристигане подсказваше за отслабването на тялото и'.
- С-спри.. моля... те... - риданието, отделило се от устата и' не направи впечатление на Натаниел, той бе загубил контрол над себе си.
Беатрис му беше казала да пие, докато усети, че няма повече нужда от кръвта и', но нямаше представа, че не би могъл да спре. Ръцете и' отпуснаха хватката около врата му и леко се спуснаха на земята, обграждащи тялото и'.
- Натаниел.... ти си силен... можеш да ... се - и ето, че се задави в собствената си кръв, която беше стигнала гърлото и' - справиш.. Можеш! - но Натаниел не спираше и не спираше. Можеше да чуе тихото му ръмжене, можеше да види чудовищното му лице. Не, не трябваше да става така.
Призова елемент Дух и изблъска хибрида от себе си.
- Пи достатъчно. - пое дълбоко въздух, преглътна кръвта, събрала се в гърлото и' и отпусна главата си назад.
Не си представяше, че всичко ще стигне дотук.
Кръвта и' трябваше да му помогне да се справи с нежелания демон в него, особено като се имаше предвид, че току що едва не беше източил вещица като шишенце с кетчуп. Предполагаше.... знаеше, че ще му помогне. Не всеки ден някой имаше късмет да се спаси с кръвта на семейство Понд.

by **Nathaniel De'Mark** Вто Авг 05, 2014 4:16 pm

Изключи. Просто изключи. Мозъка, тялото, съзнанието му – всичко изключи и цялото му същество се отдаде на жаждата. Беше толкова изгаряща и непоносима. А задоволяването й... о, чувството беше несравнимо, опияняващо. Затова Нейт се оказа неспособен да се контролира. Липсата на кръв беше трудност за всеки вампир, а за един хибрид въздражанието беше почти непосилно начинание. Ръководен единствено от инстинкта си на хищник, светлоокият ни герой спря да вижда Беатрис като своята добра приятелка, към която хранеше силно приятелски (а и не само) чувства, а като своя плячка, която така лесно бе уловил в капана си. Разбира се, трудно е да говорим за добре премислен триумф на хищника над жертвата му, защото самият Нейт не подозираше, че може да изгуби до такава степен контрол, че да не разпознава дори Беа.
Погледа му беше замъглен. Не виждаше ясно картините пред себе си. Трудно разпознаваше красивото лице на вампирката. Сърцето му туптеше яростно, силно, сякаш искаше да излезе от гърдите му. Главата му пулсираше, гърлото гореше. Единственото му желание бе да се докосне до възможно по-голямо количество кръв. Искаше кръвта й. Искаше я с цялата си тяло. Всяка фибра от него се нуждаеше от сладката течност.
Далечно чуваше ехидния смях на хибрида в главата си, но не разбираше защо се смее. Нали го беше победил? Вече не можеше да вземе превес над тялото му. Защо продължаваше да му се подиграва?
Беатрис.
„Точно така, глупако, убий я. Спести ми усилията”
”С-спри.. моля... те...”
„Убий я!”
„Можеш да ... се справиш..”
Гласовете се редуваха в главата му. В началото не можеше ясно да различи кой на кого е. Звучаха му ту еднакво далечни, ту еднакво близки. В един момент искаше яростно да разкъса момичето пред себе си, в следващия се мъчеше с всички сили да спре, да я пощади. Но трябваше да послуша само един от тях. Кой?!
Беатрис.
Започна да идва на себе си, бавно, но започна да идва на себе си. Осъзнаваше какво прави. Осъзнаваше, че причинява болка на единствният човек, който някога е искал да му помогне и който никога не се опита да му причини зло, да му навреди. Не просто я нараняваше. Той я убиваше. А това щеше да убие и него.
Хватката му около китките й се отпусна, но не успя да събере достатъчно сили, за да отдели зъбите си от плътта й. Пиеше на по-малки глътки, но не спираше. Чудовището в него все пак бе по-силно и надделяваше. Все още надделяваше. И щеше да продължи да бавно да изцежда силите на чернокосата вампирка, ако тя не го бе отблъснала от себе си.
Тялото му излетя назад и се блъсна в близкото дърво. Ударът му подейства отрезвяващо. Погледът му се изясни. Усещаше мириса на кръв, силен и натрапчив, по цялото си тяло. Нейната кръв.
- Не, не... Не! Беа! – изкрещя и се изстреля до тялото й. Безжизненото й тяло. Главата й бе отпусната назад, очите затворени, тялото й не помръдваше. Седна до нея и внимателно я придърпа в прегръдката си. Не можеше да повярва, че точно така щеше да свърши всичко. Хибрида беше затворен някъде далеч. Сега имаше контрол над себе си, над съзнанието си. Чувстваше се силен, защото най-после притежаваше пълно надмощие, пълна власт над тялото си. Но защо му бе тя, щом уби Беатрис?
- Беа, моля те.... Какво направих? Моля те, Беа... – устните му нежно се допряха до студената кожа на челото й. – Не исках да те наранявам. Събуди се. Моля те, Беа. Толкова съжалявам. Виж, аз съм... Натаниел го няма. Събуди се...

by **Beatrice Pond** Чет Авг 07, 2014 5:27 pm

За част от момента, който споделяха, Радли светкавично се върна в главата на Беатрис. Загубата на кръвта не само отслаби силите и', но и накара всичко нея да се промени. Да се върне по старому. Иронията беше, че все още не го беше разбрала, и нямаше как.
Отпускайки главата си назад, вещицата изпадна в безсъзнание. Пред очите и се спусна черна завеса, а тялото и се отпусна безсилно на земята. Ако не беше използвала Духа, най-вероятно Натаниел щеше да я убие, но по този начин и последните и сили се изцедиха. Знаете ли какво става, когато хибрид изпадне в такова положение? Връща се с години назад, в изходна позиция. Преживяното, вече не е преживяно, а преодоляното вече не е такова.
"Преди години имах заек, сега вече нямам. Беше бял, с червени очи. Вече не е.
Преди години знаех какво искам, вече не знам. Знаех защо го искам, вече не искам нищо.
Преди години не обичах да наранявам съществата, вече го правя за собствено удоволствие.
Преди години управлявах силите си по-успешно, от колкото сега.. Сега вече се размекнах.
Преди години намразих Натаниел за малък период от време, сега този период изтече. Изтече много по-отдавна от сега.
Преди години щях да се овладея в такава ситуация, сега лежа безпомощна и съзнанието ми е заключено.
Преди години... преди години... сега.. Радли... Амелия.. Натаниел... сила... Преди години.."
Вещицата се луташе безпомощно в собствените си мисли, които бяха толкова объркани, че при отварянето на всяка една врата, се отваряха още три.
"Натаниел го няма, събуди се.." Чуваше се като ехо в главата и'. "Моля те, какво направих..." Гласът не и' бе познат. Не знаеше кой е.. не можеше да разбере.. Не помнеше какво се е случило с нея. Не помнеше последните няколко минути.Не знаеше къде е, не знаеше защо всичко пред очите и' беше в мъгла.
"Не исках да съм това, в което се превърнах. Не исках да съм чудовище, кой би го искал?
Предпочитам да си избода очите, от колкото да съм садист като малката Амелия. Аз съм добрата сестра, защо ме превърнахте в това?"
Усети нечии пресъхнали устни по челото си и в нея се появи гняв. Как смееше този, който досега се хранеше от нея да я докосва по този мил начин.
Кашлица. Задушаване. Кашлица.
Вампирката отвори очите си, но вместо кристално сини, те бяха тъмно червени.
- Съветвам те да ме.. - пак онази противна кашлица - оставиш.
Радли, трябваше да се върне в онази психиатрична клиника.
- Нямам сили да мръдна, не мога да те надвия по физически начин, но все още разполагам с магията си.
Оо, не. Натаниел нямаше и на идея какво представлява онази Беатрис, "лудата" Беатрис.

by **Nathaniel De'Mark** Съб Авг 09, 2014 8:06 am

Секундите бяха минути. Минутите – часове, а часовете цяла вечност. Времето сякаш беше спряло. Движеше се безпощадно бавно, удължавайки агонията му. А тя, изгаряща и унищожителна, бе примесена с противното чувство на вина. Чувстваше се виновен, защото нарани единственото създание, на което не желаеше да причинява болка. И не само това. Отне живота на единствената приятелка, която някога е имал. Която някога е искал. Която някога е обичал. Мина много време преди да успее да го признае пред себе си. Мина много време преди да успее да го признае и пред мен, а сега аз да го споделя пред вас.
Нейт обичаше Беатрис. По един чист, наивен начин. Както само едно дете, каквото беше по онова време, може да обича някого. Обичаше я силно. Обичаше я тайно. Е, поне до този момент. Какво го спираше ли? Страхът, че ще го отхвърли, че ще я изгуби. Предпочиташе да си остане срамежливия приятел, който прекарваше всеки ден в очакване да дойде вечерта, за да я види, отколкото да рискува да й признае точно колко се нуждае от любовта й и отново да остане сам.
Все още устата му беше изпълнена със силния вкус на желязо и сладникавия аромат на кожата на Бетрис. Комбинация толква опияняваща, че ако пред него не стоеше синеоката вампирка, към която хранеше толкова дълбоки чувства, а някой друг, то със сигурност щеше повторно да забие зъбите си във врата й и да изцеди и последната капка кръв от тялото й.
Но не можеше. Не трябваше. Не искаше.
Молитвите му не секваха. Умоляваше я да се събуди, да му прости, да спре разяждащата болка, която се опитваше да разкъса сърцето и гърдите му. Болеше, че я губи, но повече болеше, защото той сам бе причината за това. А колко лесно беше просто да не се съгласява да използва кръвта й, за да победи Натаниел. Трябваше просто да събере сили и да се пребори сам. Но не. Видя възможност да го направи бързо, без необходимост от някакви по-специални усилия и се възползва. И до какво доведе това? Действително победи хибрида, но на каква цена? Загуби Беатрис. Безвъзвратно, завинаги. Нима победата му имаше смисъл тогава?
Смисъл нямаше. Но нямаше и връщане назад. Не можеше да промени нищо, а грешните решения, които взе за по-малко от минута, щяха да го преследват до края на вечния му живот. Парадоксално.
- Съжалявам... – промълви още веднъж преди да я остави.
Шокът от това, което следваше беше огромен. Завладяваше го бавно. Първо го заля гореща вълна на радост, че Беа помръдна. Беше жива. Молитвите му бяха чути. Нима нещо можеше да развали този толкова прекрасен миг? Можеше и още как. Последва нова вълна, студена, вледеняваща, когато видя цвета на очите й. Тъмни, червени. Къде бяха кристално сините ириси, в които се влюби? Ужасът завладяваше тялото му. Натаниел се оказваше прав – вампирката бе необикновена. Това беше причинта да се задържи, а не желанието му да нарани момчето. Защото, да си го признаем, той го нараняваше всеки ден с това, че го превръщаше в затворник в собственото му тяло. Тръпките бързо плъзнаха нагоре по гърба му, а след това се разпространиха и по цялото му тяло.
„Какво направих?” питаше се на ум, но единствения отговор, който получаваше беше бурния, ехиден, побъркващ смях на хибрида, изразен в едно простичко, кратко и толкова плашещо изречение – „Беше по-добре да я убиеш.”. Ами ако беше прав?
- Беа... – промълви тихо и бавно се отдръпна от нея. Чувстваше опасност. Всяка фибра на тялото му усещаше, че нещо не е наред. Инстиктите му подсказваха, че трябва или да побегне или да я разкъса, ако иска да оцелее. Беше в опасност, живота му беше застрашен. Застрашен от приятелката му... или чудовището, което представялваше тя сега.
Отскочи назад и приклекна, заел позиция, подсказваща готовността му да се бие за живота си... ако се наложи. Но да се бие с Беатрис бе немислимо. И все пак необходимо.
- Какво направи с Беа?! Коя си ти? – въпросите излизаха решително от устните му, макар всъщност да не се чувстваше никак решителен. Дори напротив. Страхът бе стиснал здраво гърлото му. Опитваше се да преглътне буцата, заседнала там, но тя не помръдваше. Страхуваше се. От какво ли? Страхуваше се, че тук и сега, всичко между тях можеше наистина да приключи. И всичко щеше да приключи... по един или друг начин. С един или друг победил.

by **Beatrice Pond** Съб Авг 09, 2014 10:00 am

Тялото на Беатрис седеше все така отпуснато на земята, а когато Натаниел се отдръпна и застана с бойна готовност, приклекнал към малките камъчета, на които допреди малко се беше опирал гърба и', тя не отговори с никакво движение. Не помръдна и милиметър, а устните и се извиха в широка усмивка.
Не се страхуваше от него, можеше да я убие, и все пак не се страхуваше от него. Беше наясно с факта, че хибрида беше много по-силен от нея, поне физически, можеше да я хване за врата и да разкъса бавно и мъчително всяка една част от нея, а разбира се преди това можеше и да източи кръвта и' докрай.
Не, не се страхуваше от Натаниел.
Чувстваше тялото си празно, някак.. кухо. Не усещаше силата и мощта, които иначе се гнездяха в нея. Не усещаше онова чувство, което и подсказва, че тук и сега може да отпрати Натаниел на километри от този водопад. Не усещаше, че може да го убие или нарани. Единственото, което притежаваше в този момент бе сигурността, с която щеше да докаже и на него и на себе си, че трябва да бяга далеч от нея.
Честно да ви кажа, Беатрис все още беше заключена в съзнанието си и се луташе безпомощна и без успех. Куп спомени я заливаха за части от минутите, които течаха твърде бавно.
- Коя съм аз? - надигна леко главата си и го погледна с личащ присмех в очите си - Нима не познаваш своята Беатрис? - ето, че и самият смях се появи, искрено подигравателен.
Май хибрида не беше наясно, че в нея не живееха няколко същества, не делеше тялото си с никой друг, тя не беше него. Повече никога не би позволила на някой друг да вземе контрол над тялото и мислите и'. Това си беше тя, никой друг.
- Няма коя друга да бъда, Натаниел. - очите и', които все още бяха така тъмно червени, се стрелнаха към него, изучавайки реакциите му
(Просто леко откачена версия на твоята така добра приятелка.)
С лек замах се изправи на крака, отърсвайки дрехите си от прахта, която се беше залепила за тях, а с обръщането си на другата страна, залитна. Все още беше твърде слаба, обаче нямаше намерение да показва това пред този, който искаше да прогони. С бавна крачка се запъти към него, без да откъсва поглед от така... нормално сините му очи. Дали харесваше нейните? Дали червеното не и' отиваше повече от онова лазурно синьо? Дали пък не трябваше да ги запази такива..
- Аз няма да ти простя. - спря се пред него и се наведе, така че да бъде на неговото ниво - Колкото и оправдания да хвърлиш.. сега, пред мен.. Няма да ти простя, Натаниел. - в усмивката, с която току що беше удостоила хибрида се четеше злоба - Няма да позволя пак да влезеш в живота ми.
Какво трябваше да направи сега с него? Докъде щяха да я отведат единствените и' останали сили.. Колкото щяха да и позволят. Дали искаше да извади сърцето му, или щеше да е по-интересно, ако пуснеше топка огън в тялото му, изгаряйки всичките му вътрешности и органи.
- Какво предпочиташ, Нат, печено или сурово? - зъбите и' се откриха в широка усмивка, а очите и се радваха на объркания му поглед.

by **Nathaniel De'Mark** Вто Авг 12, 2014 2:36 pm

***
Примигна.
Погледът му беше замъглен. Сякаш някой бе поставил малки, полу-прозрачни пердета пред очите му. Не виждаше ясно.
Примигна отново.
Белият плат му пречеше да разбере къде се намира. Чувстваше тялото си някак тромаво, тежко. Не помръдваше, но знаеше, че дори опита ще е болезнен.
Примигна.
Светът оставаше мъгла. Сърцето му заби лудо.
Примигна. И отново.
Закрачи слепешком напред. Ръцете му опипваха наоколо. Не усещаше нищо. Беше празно. Търсеше стена, търсеше опора, но такава нямаше. Опитваше се да проумее какво става, къде се намира. Но мястото му беше непознато. И в същото време имаше чувството, че е бил тук хиляди пъти.
Примигна отново.
Вълната адреналин го удари рязко и без предупреждение. Главата му запулсира. Остра болка прониза тялото му.
Примигна.
Мускулите му се напрегнаха. Жилите по ръцете му се изопнаха и той зае отбранителна позиция. Присви коленете си, приклекна. Очакваше атаката. Чакаше я готов да се отбранява. На всяка цена. До края.
Примигна.
Атака не последва.
Примигна.
И се озова на колене, свел глава. Покорно и безпомощно.
Стаята, в която се намираше беше искрящо бяла. Нямаше други цветове. Не виждаше дори сенки на местата, където стените се събираха в общ ъгъл. Огледа се. Нямаше врата. Нямаше прозорци. От никъде не влизаше светлина. Нямаше лампи, които да огряват празното пространство и все пак светлината беше толкова ярка, че дразнеше очите му. Нямаше нищо друго, освен бели стени, които сякаш се приближаваха и се опитваха да го смажат. Не намираше изход. Нямаше изход.
„Сънувам.”
Казват, че в сънищата никога не можеш да умреш. Винаги се будиш секунди преди да докоснеш земята след дългото си падане, секунди преди куршумът, изстрелян от неприятеля, да прониже сърцето ти, миг преди ножът на убиеца да пререже гърлото ти. Невъзможно е да умреш в съня си. Но ако границата между сън и реалност е толкова тънка, почти незабележима, че едно съзнание, нестабилно в своята същност, успее да я прекрачи, успее да я размие, смъртта реална възможност ли е? Реалност ли е?
Стените притискаха тялото му, а той бе неспособен да помръдне. Болката беше истинска и пронизваща.
„Бори се или умри като псето, което в действителност си!”
„Но аз сънувам.”
„Сънуваш ли, Натаниел?!” - червените очи го пронизваха, взираха се в него, прогаряха кожата му. Изпитваха го. Изпитание. Това беше смисълът на всичко това. Не беше сън. Беше тест. Тъмно алените ириси на алфата му причинявха болка, по-силна от тази, която трошащите се, под натиска на белите стени, кости, му причиняваха. Далеч не беше физическа. Далеч не бе насочена към тленното, уязвимо, никому ненужно тяло. И без това не беше реално.
„Разочарован съм от теб. Аз те дарих с най-големият подарък, който някой като теб може да желае. Дарих те с вечен живот, със сила, с бързина, с безпощадност. Дарих те с жажда. А ти позволи на едно жалко момченце да те победи, Натаниел. Ти не си мое творение!”
Ръмженето отекваше в празната стая в унисон с молбите на хибрида. Главата му бе сведена, тялото свито. Молеше за прошка. За втори шанс. Стаята без изход беше неговото наказание. Празна, злокобна, смъртоносна – като душата му, като него самият. А сега собственото му съзнание го убиваше. Бавно, методично.
Една верига се уви около гърлото му. Остави горящи рани, където се докосна до кожата му. Сребро. Все пак бе преди всичко върколак. Още две се появиха и стиснаха ръцете му. Задърпаха го надолу и приковаха тялото му към пода.

„Умри като псето, което в действителност си!”

***
По тялото му пробягваха студени тръпки, когато срещаше погледа й. Очите й не приличаха на очи на обикновен вампир. Червени, тъмни, зловещи. Караха го да настръхва. Напомняха му за Натаниел, за демона, за чудовището, за всичко, което ненавиждаше и от което се страхуваше. Нека бъдем честни – хибрида предизвикваше неописуем и непреодолим, вледеняващ цялото му тяло, страх. Но защо неговата Беатрис приличаше на чудовище? Нима беше възможно за толкова малко години да се е променила толкова? Променила до степен, при която самият Нейт не бе сигурен, че това, което стои пред него, което носи красивите черти на приятелката му, е в действителност тя. Приличаше на нея, звучеше като нея, но не беше тя. Не можеше да бъде тя. Отказваше да приеме, че е тя.
- Беа... какво.. аз... не исках.. – продължаваше да пелтечи. Не беше способен дори да говори нормално, щом се опитваше да обясни всичко за случилото се. В гърлото му засядаше буца, кръвта му бързо навлизаше в главата и сърцето му ехтеше във всяко кътче на тялото му. Гласът му секваше почти при всеки звук, който се опитваше да издаде.
За момент му хрумна просто да й признае всичко, което не събра смелост да й каже преди толкова години. В главата му дори започваха да се оформят изреченията. Беше репетирал тази реч толкова пъти. Беше готов, съзнанието му беше разиграло хиляди сценарии, предвиждайки всяка нейна реакция – от негативна до позитивна. Но това беше тогава. Можеше ли сега да предвиди каква ще е рекацията на жената, която нямаше нищо общо с неговата Беатрис.
- Не мога да те принудя да ми простиш. Но щом няма да го направиш, какво тогава търсиш още тук? – изправи се, отказвайки се от отбранителната позиция, която бе заел преди малко. Наклони главата си настрана, а погледа му не се откъсваше от очите й. Колкото и зловеща да беше гледката, те все още бяха някак опияняващи. - Защо ми даде от кръвта си, защо ми помогна? Ако ме мразиш толкова, колкото твърдиш, щеше да го оставиш да контролира тялото ми. – тонът му беше нападателен, но все още имаше една нотка, макар и едва доловима, която подсказваше несигурността, таяща се в него, разяждаща го отвътре. Не беше сигурен, че това е Беатрис, не беше сигурен как да реагира, нито какво да направи. Да я нападне или да изчака и просто да се отбранява? Да си тръгне и да я остави да си възвърне силите, или да се опита да си спечели прошката й, независимо от цената?
Въпросите бяха твърде много и нито един от тях нямаше значение в момента. Погледа му се закова върху искрящата й усмивка. Толкова красива. Толкова перфектна. Толкова... плашеща.
- К-какво? – заекна едва. Но никога, дори в най-смелите сценарии, най-страшните кошмари, не си беше представял това, което предстоеше. Никога не си бе представял, че не просто ще си спечели омразата на вампирката, но и ще изгуби онази своята, прекрасна Беа, която го караше да се чувства в безопасност.

by Sponsored content

Малкият водопад

Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад

Re: Малкият водопад