The Vampire Diaries RPG Forum
Добре дошъл в най-добрия РПГ форум посветен на сериала "Дневниците на вампира". Любов, мистерии, убийства и кръв - потопи се в един истински вълшебен свят, изпълнен с опасности. Очакваме те.
welcome!
Форумът е направен по основните идеи от сериала Дневниците на вампира. Главните герои са взаимствани от него, но историите им могат да бъдат променяни по всякакъв начин. Действието се развива в малкото градче Мистик Фолс. Сайтът е създаден за забавление и усъвършенстване на творческите способности. Всички тук сме много приветливи и ви приканваме да се присъедините към нашето голямо свръхестествено семейство.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за нас
BGtop
Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Брояч
free counters
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 5 потребители: 0 Регистрирани, 1 Скрит и 4 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 127, на Вто Дек 11, 2012 4:22 pm

Вила "Vokill"

Go down

Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Пет Авг 29, 2014 11:41 am





avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Пет Авг 29, 2014 1:25 pm

Ден-два? Може би и седмица, почти две... не зная. Не зная колко време се беше минало от срещата с прелестната ми Кралица. Но точно от тогава бях потънал в забвение. Погубващо сетивата и представата за време и място. Беше объркващо да се будя все на различни места, понякога непомнейки дори как съм се озовал на тях. Често губех способността си да спя, но веднъж потънех ли в сън, толкова стари и остарели спомени, веднага решаваха да се върнат в главата ми, спускайки леда си по стените на съзнанието ми. И всичко това се дължеше на лудата кръв, която изпълваше вените ми. Може би и на морфина, криещ се из тунелите на организма ми. Предположения много, но истината беше, че не знаех кое беше истина и кое заблуда. Ала дори не се опитвах да спра течението и да тръгна срещу него. Аз можех да си го позволя поне за малко, не е ли така? Лъжа ли е, че един Принц може да си позволи да полудее за малко. Не само да спре вампирското си копче, за изключване, а направо да го изтръгне.
Съзнанието ми беше чисто.
Спокойно.
Бяло.
Обаче днес, точно днес сънувах нещо, което ме накара да скоча от мястото си и да влезна под студената вода на душа почти мигновено. Нахвърлих някакви дрехи в малък сак и сложих тениска и дънки върху себе си. После набързо се изнесах от апартамента, влизайки направо в гаража. Още преди да включа осветлението, малката черна красавица сякаш ми се усмихна. Плъзнах ръка по капака й, отваряйки задната врата, за да хвърля багажа си там. Накрая бързо се намърдах вътре, настанявайки се удобно на меката черна седалка. Запалих цигара и завъртайки ключа, двигателя измърка. Това сякаш беше най-уютният звук на цялата Земя. С леко завъртане на волана, тя се измъкна от гаража, а ангелските й очи осветиха смрачаващата се от късния следобед улица.
След двадесет и пет минути вече бях минал през болницата, от където бях напълнил багажника с две дузини банки кръв. Всъщност от както бях заразен от НЕЯ не изпитвах чак такава покрусяваща нужда от кръв, за това тези безцветни пликчета живот бяха за гостенката ми.
Като стана дума за нея, щеше да е полезно да кажа, че може би от един час обикалях шибаното градче, за да я намеря. Накрая една висока и руса фигура накара кракът ми да принуди колата да намали плавно, а по-късно да паркира на непозволено място близо до тротоара, където тя крачеше гордо.
Всички ли от това семейство бяха толкова самовлюбени?
Слезнах без да гася двигателя, тогава Алена се обърна към мен, очевидно чула стъпките ми зад гърба й, но вече беше късно.
- Време е да си поговорим!
Ръката ми се беше спуснала към нея, забивайки във външната страна на рамото й спринцовка пълна със силен концентрат от върбинка.
Много бързо след това тялото на Леро се отпусна в ръцете ми, безпомощно.
Но не достатъчно бързо и така последното, което видях в очите й се оказа някакво недоумение примесено със сянка на чувство, което не можах да прочета. Прибрах Алена в колата и веднага след като направих обратен завой, натиснах педала за газта.
Час по-късно, чувах звука на гумите, които забиваха в земята малки камъни не издържали на тежеста на колата.
Скоро след като паркирах колата пред малката дървена постройка, погледнах към Древната. Знаех, че скоро ще се събуди за това първо я занесох на горният етаж в спалнята, а после се върнах за багажите. След като всичко беше разтоварени, минавайки покрай камината материализирах овал от огън, който запали дървата в камината. Да, беше края на лятото, но в тук в планината, измежду забулените високи дървета, въздуха вечер наистина напомняше на зимата.
Топлина изпълни цялата вила, а аз реших да излезна за малко навън, изчаквайки спящата красавица да се събуди. Излизайки на верандата, седнах на единия дървен стол, палейки цигара.
Изведнъж както по рано днес, когато нападнах Алена, някакъв непознат гняв заля погледа ми. За това завъртях плавно врата си, намествайки прешлените си с тихо пукане и опитах да се отпусна за малко.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Пет Сеп 05, 2014 3:14 pm

Да си влюбен, не си е работа. Чувствата почти винаги, да не кажа изобщо, пречат на спокойствоето и пълноценния ти живот, с всичката му импулсивност и случайни прищевки. Кара те да взимаш решения, по-скоро за доброто на другия, не за своето, за неговите желания, за неговото щастие. Ето защо егоистите не могат да имат дълга и пълноценна, като цяло никаква нормална връзка. 
Да си увлечен по някого пък, още повече не си е работа. Чудиш се какво да правиш. Ако решиш да предприемеш нещо, то какво да бъде, от там следва въпроса "Дали си заслужава?, после "Дали да продължиш, или просто да се откажеш?".
А сега си представете двете накуп.Чиста трагедия. Точно такава се бе образувала за русокоската. Алена - влюбена и увлечена. В двама различни мъже.
Объркана.
Обичаше Ерик и това не подлежеше на коментар, но докато се правеха на прекалено обидени, ядосани, горди и ненужни един на друг, тя като че за момент бе излезнала от неговият омагьосан кръг.
И точно тогава се появи Кристиан. Същия този Кристиан, който винаги си е бил там, винаги на крачка от нея.. винаги на Тейлър. Не винаги, всъщност. Мелиса го познаваше преди Тейлър. Помнеше го преди сестра й да го превърне и да го оплете в мрежите си, или той в неговите по-скоро. Вокил, като човек, който съвсем скоро след това, нищо неподозиращ щеше да получи възможност да стане безсмъртен.
Възможност, която бе приел с отворени обятия, за щастие. Огромна загуба би било Земята да се прости толкова бързо с такова съкровище. Древната искрено съжаляваше че не тя му бе направила този подарък. Нещата щяха да бъдат много,много различни.
Но стига.
Няма значение.
Не можеше да промени нищо, дори и да го искаше. Изобщо не я интересуваше кой бе създател на прекрасния Вокил, в момента. Бе изправена пред много въпроси свързани с очарователната му особа, което бъркаха в съзнанието й постоянно, мачкайки всяка трезва мисъл и объркваха отношенията на древната с него и тези с Ерик.
Нортман от своя страна бе постъпил доста зряло, пазейки дистанция от случващото се, давайки й възможност да остане с мислите си на спокойствие и евентуално с Вокил насаме.
Мелиса знаеше че трябва да се види с него, а и в интерес на истината изпитваше нужда от това, но отлагаше момента. Беше му ядосана задето не се беше появил на рождения ден на Ерик и типично в неин стил, хич не я интересуваше че вероятно причината за това е бил побоя, който се е случил тогава, в нейна чест. Не го бе виждала след партито на Алекс, не го бе чувала от деня преди това на Ерик, нямаше и намерение да го търси,гордостта й бе по-голяма дори от желанията й към него.
Но явно нямаше нужда, той я бе намерил.
Изненада. Страх. Болка. Върбинка. Вокил?!
Тялото на русокоската се отпусна и падна в ръцете му. Не можеше да помръдне. Очите й се затваряха, а силата я напускаше.
- Кристиан? - опита се да изрече, но успя само мислено.
Изражението й бе пропито с недоумение и яд че не можеше да разбере какво се случва.
И изведнъж тъмнината я обля.
*****
Клепачите й се разтвориха бавно, а синият й поглед се плъзна из стаята. Лакът по дървената облицовка на стените дразнеше с мириса си. През големите прозорци навън се виждаха леко поклащащи се от вятъра дървета и мракът изпълващ картината. Явно имаше тераса или.. веранда. Вратата, която подсказваше за това бе открехната и пропускаше свеж въздух в малкото помещение. Древната се в съзнание, но все още не можеше да помръдне, проклетата върбинка я държеше.
Тялото й бе потънало в ужасно мекото легло на което се намираше. Беше й удобно, приятно. Вероятно ако не бе в шок от случилото се и от това че бе.. отвлечена?! би затворила очи и заспала отново измежду пухкавите възглавнички.
Наистина ли Вокил я бе упоил?! Не разбираше нищо, не намираше обяснение. Ах този Кристиан.. трябва да спре да се държи като всесилен.
Бавно но сигурно тялото й си връщаше контрола. Когато бе достатъчно силна се изправи и стъпи на студения под. Дъските изскърцаха едва доловимо, а тя се насочи към отворената врата..
avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Пет Сеп 05, 2014 7:21 pm

Обаче изпукването на прешлените на врата ми не помогна. Продължих да извъртам и намествам всяка една кост в тялото си и докато не изредих всичките, не престанах. Но и това не помогна. Беше пагубно. Беше, загуба на време. Както всичко останало.
Напрежението от ръцете ми така и не си отиваше дори и след четвъртата подред цигара.
Лудостта в главата ми така и не си почиваше дори и след никотина очернил като въглен организма ми.
Като в омагьосан кръг бягах към спокойствието и щом настигнех го, то отново ми се изплъзваше измежду пръстите като щипка пясък, заключен в шепа. Сухите пръсти едва издържаха дивите песъчинки търсищи свободата. И този гъдел в мозъка ми, направо ме побъркваше, изтръгваше всичко хубаво от гледката пред очите ми.
Спокойната гора се превръщаше в прокълнато свърталище на отминали времена.
Спокойната къща на заровени и изгорени тела наоколо. Изведнъж ми се прииска да убия цял град и да направя масово погребение, една голяма човешка факла, горяща в средата на задният ми двор.
И всичко сякаш минаваше на някаква огнени кълбета през мен докато чаках госпожица Леро да се събуди от шибания си сън.
Изпуших още една цигара после запалих сивия филтър да гори в нищото обгърното от топче огън. Още една цигара, след това следваща докато накрая цялата кутия цигари не светеше като малки светулки в непрогледната нощ.
Не знам след колко време, не знам след колко цигари и след колко мини пожара, най-накрая чух Алена да се събужда. Чух промяната на дишането й, после малкия полъх, който миглите й предизвикаха, разтваряйки клепачите си.
Тази промяна в състоянието на русокоската обаче за сега изобщо не ми подейства. Тялото ми не мръдна и със сантиметър докато внезапно усетих присъствието й на първия етаж. Тогава станах от дървения сток, предизвиквайки тихо скърцане и тръгнах към хола където красавицата се намираше.
В погледа й се четеше от онова неразбиране смесено в цветна палитра с неизказан яд. Беше секси така. Харесваше ми и това си пролича по бързото облизване на устните ми. Исках да усетя нейните, но повече исках кръвта й. Не колкото това да я изпия, а да я видя разпиляна и похабена около мен. Както всички като нея бяха похабили мен. Леко приведената ми движища се фигура нашепваше на скорошна атака. А кръвта ми така забушува от това очакване, че усетих как очите ми потъмняват, а върховете на пръстите ми започват да пламтят.
- Първо се появяваш с нова самоличност. После ме оставяш на средата на партито без каквато и да е причина. -гласът ми отначало беше строг и студен, а накрая зашептя неразбиращо- А накрая...
Спуснах се към нея като гладен хищник за парче месо. Хванах челюстта й в ръката, стискайки ги силно, притискайки едновременно с това тялото към стената.
- До КОГА ще си играеш с мен, Алена? До КОГА, Мелиса? - крещях обезумял в лицето й.
Накрая отпуснах хватката си, но не нацяло. Държах я още в ръцете си, харесваше ми да държа положението в собствени ръце. Буквално и преносно, очевидно.
Вдигнах тялото й във въздуха, но съвсем леко, още беше на пръсти и не я наранявах съвсем. Зарових изкривеното си в заблуда лице в шията й.
Аромата й беше лекарство.
Беше отрова.
И от отровата с шепи гребях аз.
Губейки се.
- Проклета да си, Леро.. -тих дрезгав глас прозвуча до гърлото й докато го стисках все по-силно.
В един момент я пуснах и се отдръпнах на метър от крехлото тяло на вампирката.
- Проклети да сте всички.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Нед Сеп 07, 2014 12:25 pm

Движенията й бяха бавни, плавни, замаяни. Но все пак я доведоха до отворената врата на терасата.
Нямаше го.
Проклетия Вокил го нямаше, а силите й бяха оскъдни все още. Искаше кръв, не разходка из някаква проклета вила, за да го търси.
Гърлото й гореше. Луната отдавна бе изместила слънцето на небето, привикала нощта и мрака, а те носеха със себе си нейното проклятие.
Откакто Катерина я бе превърнала, нощта и се струваше в пъти по-луда. Понякога всичко се изкривяваше дотолкова, че през призмата на съзнанието на Преродената в която я бе трансформирала Катя, всичко бе обвито в кръв.
Да, нейното перфектно зрение, което досега за стотици години не бе я подвеждало нито веднъж, сега бе като един кървав филтър.
Картина запълнена с фигури, приели безброй нюанси на червеното, преливащи и отсечени. Меки и остри отенъци, галещи или дразнещи зрението й, успокояващи я, или подлудяващи я, които бяха способни да изкарат свирепото чудовище, живеещо в нея, наяве.
А цветовете изникващи пред очите й, докато обхождаше вилата все още бяха реални. Тъмни, глухи, сенчести, но все пак реални.
Това значеше че ако Кристиан беше добро момче и й разкажеше мирно и спокойно, защо подяволите я бе довлякъл тук насила, може би щеше да се размине с онази неконтролируема ламтяща за алена кръв, Алена.
Вампирката слезе по стълбите свързващи коридора до стаята в която се бе събудила и този, който я отведе до друга стая, примамила я с топлината си.
Вратата бе леко открехната и през тънкия процеп се виждаха отраженията на танцуващи пламъчета, по лакирания паркет, там където той не бе покрит с един от красиво изрисуваните килими в стаята.
Някак запленена от тях, вампирката неусетно бе стигнала пред камината и изучаваше кърваво-червените луди пламъци. Препускаха един през друг, в красивия си танц, черпейки живота си, отнемайки този на нищо неподозиращите доскоро дървета, сега тлеещи, умиращи заради проклетия танц на егоистичните кълбета огън.
Също толкова егоистични колкото и този който ги бе създал.
Вокил.
Той...той беше невероятен. Този магнетизъм, който излъчваше, начинът по който се държеше с жените, чувствата, които имаше способността да поражда у тях, бяха... незаменими.
Толкова незаменими, колкото нито една жена в живота му, откакто го познаваше Мелиса, не успя да бъде. Може би не бе намерил точната, а може би беше, но в пустото му желание да има много, не можеше да проумее че за всеки съществува едно единствено същество, което може да го накара да се чувства пълен, истински специален.
Пламъчетата я бяха хипнотизирали. Липсата на кръв почваше да я вкарва в един странен глух и полусляп транс, отвличащ я от реалността.
Затова и едва проумя какво се случи в следващите секунди.
Езикът на Вокил, разходил се по устните му. Докато в мислите й се разхождаше по нейните. Тя го гледаше объркано, а той не разбираше колко изтощена бе в момента.
Пръстите й едва докосваха пода, а въздухът й свършваше. Очите й пронизваха неговите, а той викаше насреща й.
Какво му ставаше подяволите?! Какъв им беше шибаният проблем на всички?!
Челюстта на древната изпука и секунда по-късно той пусна пусна шията й. Мелиса леко залитна и се облегна на стената. Беше затворила очи и стискаше зъби силно. Сдържаше цялата ярост, която се бе събрала в нея, или поне се опитваше, защото в противен случай, отпуснеше ли се щеше да го разкъса на парченца. От превръщането й в преродена контролът й бе значително по-слаб и труден за постигане, а Кристиан за втори път тази вечер си играеше с него.
Тя си пое дълбоко въздух и издиша тежко.
Очите бяха все така затворени. Бе напът да избухне.
Брой до десет, Алена, Брой до десет. Успокой се. Не искаш да го нараниш.
- Кристиан - поде тя с глас леко треперещ от нервите,които все още бушуваха в нея.
Тя отвори очи и намери неговите след секунди.
- Поиграх си с нервите ти веднъж, да. Трябва да го правя всеки божи ден години наред за да сме квит. Ти си играеш с чувствата ми от деня в който ме превърна.
Повдигна вежда и устните й се разтеглиха в странна усмивка, породена от някакво странно необяснимо чувство, нито бе от щастие, нито от тъга.
- Какво значение има дали ще съм Мелиса, или Алена.. дали косата ми ще е руса или черна? На мен самата не ми пука. Защо теб те е грижа?
Тя се приближи до него бавно и прокара леко ръката си по врата му, стигайки до рамото, където и спря.
- Успокой се Кристиан и говори с мен нормално, защото ако още веднъж ме нападнеш така, контролът ми ще отиде подяволите и ще се наложи да те заравям някъде в двора.- завърши уж шеговито, но от двамата само тя бе наясно че е напълно способна да го надвие в момента заради силите които притежаваше откакто бе преродена. Сили, които щяха да я изпълват още само няколко часа, преди да се съмне и от лудата, близо хилядолетна вампирка да остане само красивата външност, превърнала се в човешко същество.

avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Вто Сеп 09, 2014 6:43 pm

"О, слабост, твойто име е жена!"
Загубените мисли лесно се крият. Защото за тях няма спасителен отряд, който да започне издирване. Плановете изчезват като мастилото върху старо писмо. И никой освен притежателят не помни какво е било, какво е трябвало да стане. Накрая всеки се оплиташе в собствените си мрежи, всеки криеше половината си лице зад нечия чужда сянка.
А те... тези мълчаливи сенки заслепяваха като фаровете на отсрещния автомобил, посред нощ.
Заслепяват те.
Така заслепяваше ме и тази красива Леро. И се чудих дали промяната беше в нея или повече в мен. Може би нейната беше разликата в цвета на очите й, рзликата в цвета на косата й. Разликата във видимото.
Тогава за мен какво оставаше?
Не ми се и мислише честно казано. За половин минута хванах главата си в шепи и стиснах силно. Само че тъпата болка зад очите ми пулсираше, караше въображението ми да се разиграва. Представях си кръвта на Алена. Представях си я разпръсната по цялата къща. Беше поглъщащо усещане. Объркващо, но и някак примамващо.
Най-лошото обаче беше, че не знаех от къде идва.
Завъртях се няколко пъти из хола, накрая седнах на дивана, забивайки погледа си в пепелника поставен на масата. В минимално кратките стотни, в които клепачите ми се затваряха, сякаш виждах хилядите лица, които Мелиса беше изложила пред мен. Замисляйки се, осъзнах, че пред всичките тези години, красавицата твърде много беше избягвала компанията ми. Винаги намираше как да ми се отскубне. За това сега погубваше и онзи изгубен проклетник Ерик. Защото беше изгубена и тя.
Загубени бяхме всички.
Запалих цигара. Дръпнах си от тютюновото изделие като удавник за глъдка кислород. Беше отчайващо. Всичките тези гледки в главата ми. Всичката тази агресия пулсираща по ръцете ми. И не знаех дали следващият път когато притисна русокоската към мен ще е да я убия или за да я целуна.
Тогава, изведнъж сякаш от нищото в ума ми изникна образа на проклетникът Нортман. Дяволите да го вземат това малко копеле!
Дълбоко ми ръмжене ставаше фон на думите на Алена. После, след съркастичния й въпрос, (поне на мен ми се стори такъв) затворих очите си, стискайки бясно челюстта си. Усещайки присъствието й толкова близо около мен, разбрах, че съм в капан на собствените си демони.
Същества провлечени чак от далечното ми минало от този красив дявол, който аз наричах Алена Леро.
Едната ми ръка мина през косата, притискайки върха на пръстите ми към скалпа, докато другата поднесе цигарата на устата ми. Загубих се в дима. Позволих на шибаният дим дори да влезне в притворените ми очи. Всяко разсейване щеше да бъде от полза в момента. Изкушавах се. А изкушението беше толкова силно, че едва се задържах на едно място. Тогава още един знак за напрежението заключено в мен, стана факт. Кракът ми се раздвижи плавно, започвайки да си тактува, като постепено ставаше бързо. Сливаше се с ритъма на сърцето ми.
Това умряло от изгарания сърце. И дали още живееше то или само обгорената дупка болеше?
На последните й думи, дори внимание не обърках. Оставих ги да погъделичкат слуха ми, изчезвайки веднага след това, докато гасях цигарата си.
- Защото аз се уморих да гледам един и същ театър от векове насам. -с пресъхнал глас отговорих на първият й въпрос, без да я поглеждам.- Защото ми омръзна да те търся и все да не те намирам. Не съм като Ерик, Мел. Няма да подтичвам зад задника ти, просейки.
Погледнах я. Погледнах я с достатъчно суров поглед, за да разбере, че не се заяждах. Просто говорех истини. После очите ми омекнаха, докато изучаваха лицето й.
- Писна ми да си толкова близо... -приближих лицето си към нейното, прошепвайки края на изречението си. -толкова близо до мен и винаги да намираш за уместно просто да станеш и да си тръгнеш.
Без обяснение. - довърших на ум.
Възстанових личното пространство на вампирката, облягайки се назад на дивана. И вдигайки ръката си, сочейки вратата я подканих:
- Хайде, тръгни си и сега. Не изневерявай на себе си.
Така, гледайки я с периферното си зрение очаквах фигурата й да се вдигне от дивана, хвърляйки по мен някоя друга майна. Казвайки ми да ходя по дяволите. Не, всъщност не очаквах. Чаках.
Чаках и тя да си тръгне.
Точно тази слабост беше най-трудната от всички.
Моята слабост.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Пет Сеп 12, 2014 1:32 pm

"Защото ми омръзна да те търся и все да не те намирам."
Наистина ли? Наистина ли Вокил?
Той ли беше този който търсеше нея? Заблуда.
Всички живеем в заблуда.
Алена живееше в заблуда че може да бъде щастлива с Ерик, но явно не. Заблуждаваше наскоро че може да живее без него, но знаеше вътрешно че не може. Ала заблуждаваше и Нортман и Вокил че желаеше само един. Опитваше се да заблуди и себе си. Защо ли се се лъжеше? Толкова ли бе трудно да си признае, да се отпусне в пустите си чувства и импулсивност и...
Да направи това което иска.
Да вземе това което иска.
илии..
Да се предаде на този когото желае.
Който всъщност я притежава.
Защото кой може да те има повече от този, по когото гаснеш, а същевременно те отбягва?
Нямаше да подтичва след нея, да. Не го правеше и Древната знаеше че никога няма да бъде такъв. Да бъде като Ерик. Той беше различен. Различен от всеки, когото Мелиса познаваше. Всеки, до когото се бе докоснала през всичките стотици години живот които той й бе подарил. Може би някой, някъде приличаше външно на него, или се усмихваше като него.. може би имаше някой чиито очи бяха в същия цвят и притежаваха същия блясък. Но никъде не съществуваше някой, който да я кара да се чувства така, както него.
А колко бяха нелогични само. Всяка една среща помежду им бе прекъсвана или приключвана само заради желанието да пазят дистанция. Дистанция, която най-малко те двамата желаеха на тая земя. Разстояние, което погубваше разсъдъка на Древната, погубваше всичко в нея.
И нея и връзката й с Нортман. Господи, Ерик.
Тези проклети чувства, те съсипваха всичко. Понякога й се искаше да не чувства нищо, колко ли по-лесно би било? Но знаеше че няма да бъде. Всичко щеше да бъде загубено ако изключеше чувствата си.
Би загубила и двамата. Любовта към Нортман се крепеше на чувствата й.
А онова.. онова което имаше с Вокил също. Все още не можеше да си обясни каква власт имаше той над нея, но каквато и да е, би се загубила изключеше ли чувствата си.
След като бе обиколил хола няколко пъти и се бе настанил на дивана, Мел го бе последвала там. Следеше думите излизащи из устните му, вгледана в профила му.
Изглеждаше толкова изгубен.
Но някак толкова близо за разлика от друг път.
А Мелиса бе объркана и подразнена. Както доста често се чувстваше, в неговата компания.
След като Кристиан приключи да говори русокоската се изправи. Няколко метра я деляха от вратата, метри които и искаше и не искаше да извърви. Свъсем мълчаливо обиколи дивана и се насочи към изхода на стаята.
Какво правиш Мелиса?
Тя отново щеше да си тръгне. Да точно така както другите пъти, точно така без обяснение, защото обяснение не бе нужно. Ясно бе каква ще е единствената причина да си тръгне.
Ерик. Ала не я ли бе пуснал той да си отиде точно заради това. За да направи избора си.
Да си тръгне от него и да отиде при Кристиан.
Защото тя така искаше.
Както го искаше едно време. Преди толкова много години, когато се запознаха. Когато запленена от него, тя реши да приеме подаръка му и да му позволи да я превърне, не че не би могъл да го стори и насила ако искаше. Тогава Ерик го нямаше.
Трябваше да спре да мисли за него, поне за малко.
Мелиса спря на метър от вратата и въздъхна тежко.
Очите й бяха затворени, а Вокил бе някъде зад нея, все така отпуснат на дивана.
- Подяволите, Кристиан, няма да си тръгна.- тя си пое въздух и се обърна към него, търсейки погледа му. - Не искам да си отида, там е проблема.
Тя извървя наобратно стъпките си и седна на дивана.
Нелогична отново. Объркана. Винаги щеше да си остане такава около него.
За секунда се замисли, а още толкова й отне да изключи мислите си за Ерик. Трябваше да бъде сама. Да остане сама с Кристиан, поне веднъж, без да се чуди кое бе правилно, а да направи това което иска.
- Явно тази вечер ще изневеря на себе си.
avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Пет Сеп 12, 2014 5:49 pm

Имах чувството, че бях изсъхнал на това канапе. Че тънките ми пръсти след малко ще започнат да се рушат, а след тях ще започне и цялото тяло. Оставяйки на края само купчената ми дрехи и остатъците от Кристиан Вокил. Че се разпадам на нищожни молекули докато света извън тази вила продължава. Че бивам забравен... докато Древната продължава да живее в този свят.
По мое мнение тя се измъчаше сама по този начин. Страдаше от всичките си мисли, които изнасилваха крехката й душа. Защото знаех, че колкото и да се правише на непоклатима и гледаща от високо, Древната просто я беше страх. Изпитваше неистов ужас от понятието щастие. Защото много добре знаеше, какво следваше след него... Беше я страх! Да това беше истината, убеден съм. Мелиса Леро я беше страх от това как тя реагираше когато е с мен. Как тялото й ми принадлежеше. Ето за това никога не беше оставяла на саме с мен за по-дълго време. А това беше побъркващо, наистина. Не можех да повярвам, че нещо такова можеше да я спре. Да, разбирам, че вероятно с това отвличане й бях променил плановете, но точно за това ставаше въпрос! Да живееш без планове, без голямото "АКО" без досадното "А СЛЕД ТОВА". Просто СЕГА. Защото СЕГА дишаш и СЕГА усещаш.
Ние сме същества на голямото СЕГА, не бива да живеем в утрото.
Аз ли?
Аз отдавна бях спрял да се възприемам като част от този свят.
Не ми харесваше тук.
Хората не се страхуваха от нищо, защото нямаха и без това какво да губят. Бяха толкова празни и грозни, че дори вампирите започваха да ги отбягват (итинските вампири). Чудовищата пък фалшиви. Превърнали се бяха в гротеска на отминалите времена, в които всявака ужас с присъствието си. Сега кръвопиици се влюбваха с човеците, сприятеляваха се върколаци и правеха сделки с нисши вещици. Всички живееха в някаква странна приказка сякаш писана от Стивън Кинг.
А аз не исках да бъда герой.
Аз не бях герой.
Не исках и да бъда.
Изведнъж Алена се изправи от мястото си и направи няколко крачки към вратата. И това ми беше достатъчно. Винаги показвах колко съм горд от нещата, които се развиваха по начин, по който аз бях предвидил, но сега честно казано не ми оставаше друго освен да отпусна главата си, усмихвайки се тъжно. Поклатих разочаровано глава и повдигнах вежди криво.
Може би само минута се бе изминало.
Може би дори не повярвах на следващите й думи.
А може би дори не знаех дали трябва да вярвам.
Проследих стройната фигура на вампирката как се върна обратно при мен, сядайки на дивана. Извъртях врата си в нейна посока, бавно. Поздравления за Алена, беше успяла да ме изненада напълно.
Не казах нищо, обаче. Имах усещането, че ако кажа нещо, със сигурност ще е грешно и ще я накара да продължи с науменото си.
Вместо това протегнах към нея ръката си, оставяйки я да плава загубена във въздуха. Миг пред да я прибера обратно, пръстите ми изпревариха решенията ми, закачайки върховете си в меките кичури на красавицата. Главата ми се наклони леко на ляво, докато я наблюдавах мълчаливо.
Виждах я толкова крехка, колкото и контролът ми в момента. Не исках да го има. Не исках да се спирам да правя каквото и да е.
Все така бавно, сякаш да не я стресна, приместих тялото си по-близо до нейното. Този път не бяхме ловец и жертва. Защото ако беше така, тя щеше да бяга, а аз да я гоня. В момента Мелиса беше заявила мнението си присъствието си, а аз просто внимавах, за да не я изгубя за втори път.
За пореден път.
За последен.
- Не си тръгвай, Мел. Не го прави и този път.
Показалеца ми вдигна брадичката на момичето, докато лицето ми се накланяше към нейното.
И тогава...
..най-накрая я целунах.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Сря Фев 18, 2015 6:51 am

Когато тялото й потъна в меката мебел Мелиса разбра едно..
Нищо не бе способно да я накара да си тръгне от тази вила, да си тръгне от Него. Единственото нещо което я бе карало да си отива всеки път, през всичките тези години е била тя самата. Онова нейно чувство за справедливост, за нуждата да се посвети на правилното и да отрича онова грешното, сладкото, побъркващото. Да се отрича от Него.
Може би защото не й пукаше достатъчно, както изглеждаше в чуждите очи, или защото я беше страх, както всъщност бе наистина.
Страхуваше се, защото го познаваше, защото бе станала свидетелка на не една девойка,погубила се по него.
Страхуваше се, защото не знаеше какво ще последва ако се предаде на желанието си, ако остане по-дълго насаме с него.
Страхуваше се от неизвестното, непредсказуемото, различното.
Такава си беше, такава си и остана.
Страхливка.
Ала някак й харесваше, мамка му.
Да бъде страхлива, да бъде слаба. Покрай него някак й се струваше правилно.
Въпреки че мразеше да изглежда такава.
Харесваше й.
Колкото й да се правеше на силна и безразлична, безкомпромисна...
Не можеше.
Той не й позволяваше.
Прелестните му очи, дълбоки и завладяващи, хипотизираха я.
Докосването му, нежно и желано, грешно, разтапяше я.
И така въпреки външния свят, въпреки околните, близките им хора, въпреки тези, които страдаха от тази тяхна забранена...любов нужда един от друг, тя беше по-силна от морала, по-силна от шибаната реалност.
За това когато пръстите му зашариха из златните кичури на косата й, едва доловимо се усмихна, спокойна, защото се беше отървала от притесненията си, убедена че точно това желае.
Този прокълнат огън с който винаги го бе сравнявала.
Огънят който я караше да гори..
На клада заради тази грешка.
От удоволствие, заради непоносимото желание.
Ах, как искаше да бъде изпепелена сега.
Душата и пламтеше, така силно като огъня в красивата камина. Пръстите на Вокил продължаваха да се заиграват с златните й кичурчета коса, а Мелиса наведе глава бавно и едва доловимо. Бе втренчила празно погледа си някъде между третото и четвъртото копче на ризата му. Какво неистово желание изпитваше да я разкъса. Ако продължаваше да се взира нямаше да се сдържи.
Затвори очи за секунди и облиза жадно устните си. Думите му, изречени така внимателно, толкова леко, боязливо сякаш, погалиха слуха й, и тя мигновено отвори очи отново. А тогава, докато той повдигаше брадичката й и тя впери погледа си в неговия, видя нещо което накара дъхът й да сепне. Ако думите лъжеха, то очите никога не успяваха. А неговите сини бездни бяха загубили ледения си вид. В тях се отразяваха пламъчетата на огъня горящ горящ между тях в камината. А топлината, проклетата топлина беше истинска.. Не онази която можеше да стопли само тялото й, а душата й.
Нейната душа. Неговата, нейна душа.Сякаш сключила сделка с дявола, той бе отнел душата й. Ала не кой да е дявол, а онзи дявол вътре в него. Държеше крехката й душа в ръцете си и я подмамваше да иде при него да си я вземе. Ала всеки път я пускаше с празни ръце. За да се връща пак, и пак, и пак, жадна за тези прокълнати моменти, каращи я да се чувства цяла.И ето я сега, отново без дъх, нуждаейки се от него, а не от кислород за да продължи да диша. Секундите й се струваха като часове, чувстваше всичко сякаш под действието на опиат, или си беше точно така.
Даже със затворени очи, погледът й пак личеше. Не му отказа, но си замълча, а за него това значеше "да". Само дъх ги делеше, и той го пое. Устните му, впити в нейните я изкараха от този транс. Пулсът й се ускоряваше, а сърцето й задъхано туптеше.
Русокоската рязко се премести, премятайки крак през Вокил. Настанила се в скута му тя се бе лишила от целувките му за секунда. Дъхът на древния се разбиваше във врата й, а тя само леко се усмихна и се наведе към него. Прокара устните си по продължението на врата му и отново се върна на любимите си устни. Бе подряла едната си ръка на гърдите му, а другата заровила някъде измежду кестенявите му коси. Езикът й се заиграваше с неговия, а ръцете му, обхождащи тялото й я караха да настръхва.
Дрехите му пречеха, не можеше да издържа повече. Отдръпна се назад и прокара пръстите си точно между онези копчета в които се взираше преди няколко минути. Едно рязко движение и малките топченца изхвърчаха във въздуха и се стовариха върху пода, търкаляйки се.
Дари го с още една целувка и бавно се насочи надолу. Ръцете й заковаха неговите за дивана, плъзна краката си по мекия диван, сваляйки ги на земята и застана на колене пред него. Бавно пускаше целувки по голото му тяло докато не спря и просто прекара езика си, оставяйки влажна пътечка от врата му, чак до ръба на панталоните му. А когато стигна до там пусна ръцете му, за да може нейните да го лишат от колана му.  

avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Сря Фев 18, 2015 3:32 pm

Не огън и лед, а само огън.
Една жажда, трепереща и ръмжаща жажда в гърдите ми се зараждаше все по-осезаемо. В моментите, в които ръцете ми обичаха тялото й, пръстите ми се впиваха силно в нежната й кожа, чиито аромат караше дишинато ми да забрави как се брои до десет. Засмуках долната й устна, захапах леко езика на Алена, а после изръмжах съвсем тихо когато тя дръпна за малко лицето си от моето, за да ме възседне. Дланите ми не потърсиха друга покана из действията и лакомо се спряха на дългите бедра на вампирката, започвайки мигновенно да се изкачват към задника й.
Стиснах силно, русокосата изкусителка напрегна цялото си тяло и скъса ризата ми. Устните й се спуснаха надолу по мен, главата ми блаженно се отпусна назад на дивана. Алена точно коленичи в краката ми когато аз я погледнах през присвитите си клепачи с треперещи устни, стиснати до кръв почти. Тогава, докато тя разкопчаваше черния ми кожен колан, видях палавати й огънчета и дяволите, закачени на тях. Облизах се нетърпеливо и наклоних главата си на една страна, когато тя разкопча копчето на дънките ми. Дългите, котешки нокти на Алена се спуснаха от външната страна на бедрата ми и в този момент гърба ми се отлепи от облегалката на кожения диван, а ръцете ми нетърпеливо едва не скъсаха остатъка от ризата ми, докато я събличах припряно.
Очите ни се срещнаха в опасна близост, а устните ми не изчакаха и миг повече преди да се впият в нейните. Пръстите ми грубо намериха шията на синеоката красавица и в по-лека хватка поднесоха лицето й по-близо към моето.
- Харесваш ми такава.. - грубият ми, ръмжащ глас погали лицето й.
Моя.
Ирисите ми светнаха в червено, а вампирските ми движения ми помогнаха да направя следващите движения в рамките на половин секунда.
Тя беше притисната към рамката на една врата с лице към нея, а гърдите ми долепени до гърба на вампирката, не й позволяваха да помръдне.
- Игрички ли ти се играят, Леро? - ръмженето стана по-дълбоко.
Разходих вампирските си резци по врата й. След това облизах тънките следи, които веднага зарастваха.
Хванах ръба на роклята и рязко скъсах материята, дърпайки ръката си надолу. Тя остана по еротичното си черно бельо, навлечена бе и с моите мръснишки мисли. Капеха греховете ми по пода, стичаха се по нейното грешно тяло.
Спуснах кратките си кисели целувки по гръбнака на момичето, накрая коленичих и аз пред нея. Езика ми се плъзна по черната дантела, а зъбите ми закачиливо я дръпнаха, прокъсвайки, но не напълно скъсвайки материята.
После се изправих, обърнах я с лице към мен и я дигнах на ръце, така че да сключи краката си на кръста ми. Ледено студените ми пръсти се впиха в задника на вампирката, докато устата ми покри нейната в завихрена целувка, отнасяща всички нормални граници.
Кой ли щеше да е победителят?
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Чет Фев 26, 2015 5:49 am

Побъркваше я.
Да го вижда, да го усеща, така подвластен на устните й, на ръцете й, на нея.
Беше наистина влудяващо. Недоволното му ръмжене когато русокоската отдръпна устните си от неговите за секунда. Треперещите му устни и лудостта в очите му, лудостта на копнежа. Как отлепи гърба си от мекия диван, унесен от тръпката с която го даряваше тя. Нуждата да впие устните си в нейните отново.
Лудост.
Думите му отекнаха в съзнанието й. И лека усмивка разтегна устните й. А миг по-късно студеното дърво в което я бе притиснал Вокил се опитваше да потуши пожара.
Разкъса роклята й. Уверен, секси, с пламтящи очи. Заедно с черния плат паднаха и задръжките й.Сърцето на русокоската блъскаше в ребрата, кръвта й бясно запрепуска из вените. Желание, гъсто и горещо, раздираше тялото й, също както остана раздран и плата на бельото й. Бе обхванал бедрата й и леко с език и като нежно я похапваше, мина от едната страна на кръста й към другата и обратно. Да го види на колене пред себе си, да усеща устата му по тялото си... така неочаквано и така възбуждащо. Ръцете й бяха все още в косата му, дърпаха го нежно към тялото ми. Опитваше се да укроти бурното си дишане. Ала не успяваше. Той я погледна през отвратително дългите си мигли. Очите му бяха станали пепеляво опушено сиви. Кристиан я повдигна и тя сключи краката си зад около кръста му, а ръцете си прокара зад врата му и преплете пръсти. Искаше й се да затвори очи, и просто да изживее момента, да му се отдаде, но погледът й бе окован в неговия. хипнотизирана от страстта в очите му. Наведе се и пак я целуна.
Устните му бяха твърди, силни, искащи, жадуващи. Целувките му настоятелни, езикът мумразтваряше устните й. А нейните целувки падаха като перца върху устните му, по бузите и ъглите на челюстта му.
Скоро се оказа присината в стената. Усещайки всяка един сантиметър от него прилепен към кожата й. Зарови пръстите си в косата му. А неговите се разходиха по тялото й и подминавайки кръста се спряха на дупето й и стиснаха силно. Притисна я към бедрата си и тя усети ерекцията му. Изскимтя в устата му. Едвам сдържаше стихията в тялото си. Искаше го толкова силно. Животинска потребност. Жадуваше го. Сложи ръцете си върху неговите и ги прокара нагоре, по врата му, към лицето, което обви с тях. После отново зарови пръсти в косата му. Беше толкова мека и така непослушна, разрошена. Дръпна я леко, а той леко изръмжа и отлепи тялото й от студената стена. Насочи се към стълбите.


Последната промяна е направена от Melissa Le'roux. на Пон Апр 20, 2015 3:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Чет Фев 26, 2015 2:55 pm

Тънките, слаби ръце на вампирката се извиха около врата ми инстинктивно, щом краката й се отлепиха от твърда земя. Не губех време по стълбите, не влизах в баналности като това да притискам тялото на Мелиса до всяка една твърда повърхност през, която преминавахме. Поради същата причина, двамата с нея изключително бързо стигнахме до спалнята. А въпросното помещение се давеше с големината на огромното леглото, заемащо централно място.
Обаче аз не исках голямо легло, не ми трябваше. Исках да я усещам близо до себе си. Исках да няма нищо между нас, исках да удуша и последните мисли, които ми навяваха кисели съмнения. Защото знаех, че каквото и да стане тази вечер, Мелиса не беше моя, нямаше и да стане никога.
Тя...
Тя... Мелиса Леро, не бе за един мъж. Не се задоволяваше с малко, искаше всичко.
Аз, аз бях просто глупак с хубава кола, но празен джоб, в който нямаше нищо лъскаво. Нямах нищо, с което да я задържа.
Ядосан от собствените си мисли, хвърлих тялото й към леглото, а тя потъна в меките му, но още хладни завивки. Очите ми се вкопчиха диво в напрегнатите извивки на тялото на Мелиса , което целуваше тъмните чаршафи. При божествената гледка, на формите на прекрасната Афродита, гърдите ми се задъхваха, а устата пресъхваше. Исках да изпия нея.
Цялата.
Моя поне за вечер.
Леденостудените ми ръце издърпаха колана от хълките на дънките ми и като ловец срещу жертвата си, тялото ми се хвърли към вампирката. Рязко хванах ръцете на русокоската, дръпнах ги над главата й и ги завързах с колана за дървената рамка на леглото. Знаех, че можеше да скъса проклетия кожен колан когато си пожелае, но пък гледката на завързаната Мелиса Леро беше неповторима. Погледите ни жадни блестяха. В нощта безпощнадно изгаряха всички неизказани думи, които до сега бяха давели белите ни дробове винаги щом се случеше двамата с нея да се засечем.
След това се надвесих близо до лицето на красавицата, подпирайки се на двете ми ръце, поставени от двете страни на тялото й. Облизах устните си, а после се надаведох към нея, но вместо да захапя нейните, одрасках отново меката й шия. Нетърпеливите ми пръсти, избързваха както винаги, без да чакат целувките ми. Грубо скъсаха сутиена и бикините, оставяйки я съвършено гола пред ожаднелите ми рубинено червени очи. Устните ми продължих надолу, накрая ръцете ми разтвореха настръхналите бедра.
Топлия ми език се спря върху клитора й. Пръстите ми пак стиснаха грубо задника й. Исках да личи, исках да я боли. Исках да знае кой е бил там, чия е била.
За вечер чия е била.
Скоро не издържах и аз на това напрежение и рязко я обърнах по корем, свивайки колената на вампирката така че да застане на колене пред мен. Дланта ми мина по гръбнака й като накрая отново се върна на леко почервенелия й задник. Дръпнах се за кратко, свалих шибаните си дънки заедно с боксерките си и отново се върнах в същата позиция както преди малко. Разтворих краката й, облизах устните си, ръмжейки, а пръстите ми за кратко отново стимулираха клитора на русокоската.
Накрая проникнах няколко пъти бавно във влагалището й, но щом ръката ми стисна косата на Мелиса в юмрук, тласъкът ми изгрубя. Забързах тялото си зад нея, захапах рамото й. Изръмжавайки, издърпах рязко назад меката златиста коса на Леро, после я пуснах и хванах задника й силно.
Пръстите ми оставиха своя червен нюанс на отпечатък върху кожата на Мелиса.
Беше белязана.
За една вечер белязана от мен.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Пет Май 15, 2015 5:07 pm

Just put your skin baby on my skin.
Лудост.
Сърцето ми биеше бясно, опитващо се да си проправи път право през гърдите ми.
Да изскочи и да ме изостави.
Прекалено много напрежение го тресеше, прекалено много лудост, прекалено много Кристиан. Имайки предвид какво ми причиняваше неговата близост попринцип, докато пазех дистанция, е съвсем ясно какво ми се случваше сега. Е, имам предвид колко силно бе самото чувство, а не точно какво е. Аз самата не можех да го проумея, камо ли да го опиша. Необяснимо.
Тялото ми потъна в меките завивки, в които се бях събудила преди няколко часа. Студените чаршафи, контрастиращи с нажеженото ми тяло, ме гъделичкаха приятно.
Кръвта ми бушуваше из вените лудо, неудържимо.
Приличаше на хищник. Надвесил се над мен, едва поемайки си въздух, ръцете му копнеещи да ме удушат в прегръдката си, зъбите му наострени за плътта ми.
И тя, нежната, оказа се раздрана. Капка кръв и после следваща. Оцветяващи устните му, алени.
You a beast, oh.
Не само приличаше. Той беше хищник. Ала не просто хищник...
Той беше лъв.
Жените обичат лъвовете.
Лъвът e царят. Лъвът напада, лъвът покорява.
Да покори сърцето ти.
Да те направи своя плячка.
Да те накара да се страхуваш.
Да те накара да копнееш да бъдеш нападната.
Да ти покаже че си единствена, че си неповторима.
Да унищожи всеки който те желае, та да можеш да си само за него, цялата.
Да ти се наслаждава.
Да те направи своя лъвица.
Просто така. Защото може. Защото е царят.
И после да ти е приятно да си негова.
Да харесваш грубата кожа, с която е завързана твоята.
Да харесваш и още по-грубия начин по който той бе разкъсал нежния плат на бельото ти.
По който раздираше и душата ти.
Моята душа, така де... неговата.
Устните му измамно се разходиха по тялото ми, обещаващи да останат на всяко място, ала бързо минаваха към следващото.
Дъхът му, разбиващ се по кожата ми и езикът му, рисуващ хиляди картини по нея, бяха способни да ме влудят. А тази лудост, това нетърпение да прокарам пръстите си по божественото му тяло, караше ръцете ми да копнеят да се измъкнат, коланът силно да се впива в кожата ми. Езикът му се заиграваше с клитора ми,  а моят се разходи по пресъхналите ми задъхани устни. Тялото ми се извиваше от напрежение, от желание, от нужда.
Нужда да го усещам. Да го усещам по мен, до мен, под мен, върху мен, в мен.
Копнеех да ме изпълни... със себе си.
Пръстите му, разходили се по гръбнака ми хвърлиха поредната тръпка, караща ме да потреперя.
Pull me so tight.
Болка, ала толкова сладка. Захапах силно устните си, сдържайки стонът който напираше да излезе. Толкова нежен, толкова груб. Вокил и неговите крайности.
Тласъците му силни, изпълващи. Усещах го толкова силно. Всеки път все по рязко , все по-дълбоко.
Make my lips scream.
Не бях усетила кога сподавените ми стонове бяха се превърнали в раздиращи тишината, такива. Не можех, не знаех как да ги спра... Щяха да заглъхнат когато тласъците му утихнат, не исках.
Разделих рязко ръцете си и коланът се скъса. Също толкова бързо сменихме и позициите си и се наместих в скута му.
Устните ми жадно се впиха в неговите. Задвижих таза си бавно, мъчително бавно, докато го целувах. Поредна лудост на която не издържах.
Бутнах тялото му към завивките и опрях ръцете си в гърдите му. Косата ми се бе разпиляла по тялото му. Движенията ми ту се забързваха, ту се забавяха.
Едната ми ръка удари завивката вдясно от главата му, а другата прокарах по лицето му и отново се наведох към устните му, плъзгайки езика си между тях. Езикът ми се заигра с неговия, а стоновете ми оставаха загубени из целувките ни. Леко го захапвах, а тялото ми не спираше да се движи върху неговото, пръстите му впити във задника ми, притискайки ме всеки път най-силно до него.
avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Чет Май 21, 2015 11:23 am

Кожата й бе коприна,
в ръцете ми тялото й е като прима балерина

Да я докосвам беше грях, а материята, от която греха беше изтъкан бе велур.
Тласъците на таза ми бяха замъглили погледа и преценката за реалността. Не разбрах кога и как Мелиса се беше откъснала от кожения колан, но когато вампирката преобърна телата ни, дъблоко ръмжене на задоволство изпълни стаята.
Посрещнах целувката й. Впих се толкова стръвнишки в нейните устни колкото и тя в моите. Болеше да дишам, защото това значеше пропуснат момент от усещането на подпухналата й вече уста.
Сладкия задник на русокоската започна да се движи бавно, а това ме накара да започна да се предавам под нея, по нея, за нея. Ноктите й задраха гърдите ми, аз стегнах торса си, но когато златистата коса на Леро погали кожата ми, всичко в мен се отпусна.
Бавния език, галещ моя, караше всичко в мен да превърта, сякаш бях взел всичките стимуланти на света.
Любопитното, поне за мен, се оказа това, че нямах нищо против да я оставя да ме ръководи. Не изпитвах нужда да се състезавам с нея за надмощието помежду ни. Чувствах се добре дори когато тя поемаше инициативата. Всъщност тогава се чувствах мега добре.
Възбуден до неузнаваемост.
Тя удари матрака, след това се спусна към мен. Очите ми заблестяха миг преди клепачите да натежаха. Дланите ми мина по косата леко, продължиха своя път по нежния гръб на момичето, после ги отпуснах на леглото. Потънал в нея в блаженство се наслаждавах на прецизните движения на таза й докато тя не реши да захапи долната ми уста.
Изръмжах жестоко и стиснах в длани перфектния й задник. Проследих ритъма на Леро и повдигайки таза си започнах да го следя. Не след дълго наложих и собствен. С всеки тласък я исках по-дълбоко от предишния. С всеки един неин стон, червеното в очите ми се задълбочаваше.
Изправих гърба си, сядайки на леглото. Телата ни се прилепиха, движенията накъсаха още повече.
От тази гледка пред мен, устните ми се разделиха глуповато, а скоро зъбите ми захапаха силно долната, за да си върна малко от контрола. Само, че не знаех колко дълго щях да се ограничавам в името на контрола.
Дали щяхме да минем още някоя граница с красавицата?
Колко ли от тях щяхме направо да разрушим...
Повдигнах лявата си ръка и отместих падналата върху задъханото лице, коса. Затъжено целунах устните й.
Исках я по всеки един възможен начин.
Имах нужда да е моя.
Невъзможна нужда.
Плъзнах езика си от врата й надолу. Гърдите на вампирката, погубиха всички мои нетърпеливи целувки. Когато тя раздвижи ханша си в ритъм, изръмжах ядосано, хващайки я силно за косата. Златните кичури се увиха като тънки змии около юмрука ми, дръпнах ги назад.
Синьото стана червено, леда-лава.
Зъбите ми намериха утеха в кожата на шията й, а вкусовите ми рецептори изпаднаха в еуфория щом все още човешката й кръв зашуртя в устата ми. Когато отпуснах назад главата си, когато пръстите вместо в косата й се впиваха в задника, движейки го, тогава и малки линии кръв оцветиха гърдите на момичето.
Аз бях грях, заключен във велурена душа.
Аз бях конник на сладострастие.
Тя бе моята вина.
Моята най-голяма и заключена във велурената кутия мечта.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Alena Le'roux. on Пон Яну 29, 2018 10:11 am

Нирвана.
Някъде по света, хората вярват в неща, различни от тези в които вярвам аз, или тези в които вярваш ти.
Аз не вярвам почти в нищо.
Ала..
Нирвана.
Тази думичка изскочи в съзнанието ми в секундата в която видях угасналия му, окован в някакво объркано чувство на тъга, поглед. Тъга, в този момент на безгранично удоволствие, значеща само едно. Беше го страх. Кристиан изпитваше страх, този момент да не се изгуби. И точно тогава аз осъзнах че той усещаше същото като мен.
Какво усещах аз ли?
Колко трудно би могло да бъде в този момент да определя чувствата си? Като всяко едно нещо, което усещам влиза толкова дълбоко в мен, или в душата ми. Много трудно. Дори когато тялото ми се движи върху неговото и е заключен под мен, той има целия шибан контрол над мен. Над цялата ми същност. Съзнанието ми е продължение на неговото. И съм готова във всеки момент да склоня на всяка една негова дума и желание. Просто съм негова до мозъка на костите си. А усещането на тази припряност и болка, която излъчва в моментите, в които се отделям от устните му за секунди, кара не само въздухът ми да спира, а и сърцето ми да прескача от ясното осъзнаване на нуждата му от мен. И не мога да го опиша.. аз блокирам от това необяснимо чувство на щастие. Щастие от това да се чувствам значима, за някого толкова много, да виждам как цялото му същество трепне за мен, и това по някаква извратена от съдбата случайност, да бъде моята единствена неугасваща и най-голяма тръпка. Ето това чувство си мислех до този момент че няма описване. Не намирах дума, термин, за него, опитвах се да го обяснявам обстойно и разтегнато, само защото си мислех че има нужда от цял шибан роман за да го предам на някого и той да ме разбере. Оказа се че ми е трябвала само една думичка. Която съм знаела, но никога не съм разбирала преди него.
Нирвана.
Това състояние на освобождаване от всеки минус, от всяка задръжка и всяко страдание породено от страх и самоограничения. Някои хора влагат години в опити, медитация и практика на какво ли не, само и само да достигнат до този момент на просветление, и да събудят в себе си това пълно спокойствие. А на мен някаква шибана висша сила, в която дори не вярвам че съществува, ми е пратила един човек в живота ми, който да ме пречупи и да ме научи. На най-висшето щастие което може да съществува.
Не че става лесно, не си го и помисляйте..
Не с друго, а с шибания си инат ме научи. Защото първо беше нечий друг, а после аз нечия друга. И после пак, когато се почувствах готова да съм негова, бях станала част от миналото му, а той на инат бе продължил напред, някъде там, далеч от мен, с някоя друга, и проклетника беше точно толкова шибано сбъркан и горделив колкото и аз, дори малко повече, и колкото и да се молех, не можех да го имам, защото той колкото и да ме искаше, не скланяше глава пред грешките ми. Всичко в шибан омагьосан кръг, кръг на Ада. Не един, а девет. И имахме всичките ключове за шибаните порти на Ада, и можехме да избягаме стотици пъти, ала ние си стояхме там, заключени и се гонехме всеки ден, бяхме толкова близо един до друг, но никога заедно. Прескачахме се, подминавахме се, даже си отключвахме портите и се опитвахме да избягаме от там, само че опитвахме някъде там, с някой друг, на пук на себе си, на пук на съдбата, на пук на очевидното. И всеки път в който опитвахме, се връщахме обратно, всеки в своя си кръг на пъкъла и продължавахме да се лъжем в очите, че не сме това от което другият имаше нужда. Единствената нужда която имаше значеие в този свят. Тази за която говорех преди малко..
Нуждата му да бъда негова.
Нуждата ми да бъде мой.
Нуждата да бъде завинаги.
Аз. Ти. Нирвана. Завинаги.
Никога не съм съдила хората по това как изглеждат, какво харесват, за какво мечтаят. За мен винаги е имало значение само и единствено как ме карат да се чувствам. И за всеки един човек в живота ми мога да затворя очи, да изникне името му/й в главата ми и веднага след него, неговото си лично чувство, което създава в мен. Щастие, тъга, отговорност, забава.. нещо, всеки си имаше едно. Само Вокил събираше в себе си толкова много, че ако всяко чувство беше роза и аз бях свикнала да получавам една, той беше не букет от няколко, дори не от онези огромни букети, които ти е трудо да обгърнеш с ръцете си, а цяла шибана поляна обсипана с най-красивите, живи цветове.
И ако досега ми беше сложно да опиша какво ми причинява психически присъствието му в живота ми, но все пак бях намерила онази една думичка, която пасваше така точно на реалността, то това което изпитвам при допира му.. то е извън този свят.
Пръстите му, едва докосващи кожата на лицето ми, прехвърлящи кичур коса, който бе застанал между погледите ни. Езика му плъзгащ се по врата ми, карайки ме да изтръпна и пускащ тръпка по цялото ми тяло, която ме накара да забързам ритъма и да прехапя устни. А него да оплете ръката си в косата ми и дърпайки да извие цялото ми тяло. Така извита в ръцете му, усещах как дори въздуха влизаше трудно и дереше в гърдите ми. И ако си мислех че езика му по шията ми е Раят, то момента в който заби зъбите си в нея, беше Краят.
Не зная с каква сила се разливаше кръвта ми по устните му, само зная колко силно кънтеше в главата ми, пулсът ми. Усещах дори лекото гъделичкане в шибаните си вени, от припряността на кръвта ми, бушуваща в тях, да стигне до него.
Когато дори проклетата ми кръв копнееше да бъде негова..
Пълна симбиоза.
Вече нито една частичка от мен не бе толкова моя, колкото негова.
Бях се предала напълно.
Изпаднала в някакъв извратен транс.
Потънала.
В.
Нирвана.
avatar
Alena Le'roux.
mod
mod

Брой мнения : 10453

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Christian Vokill. on Чет Авг 30, 2018 5:05 am

Началото: She wasn't really good at keeping up;

Мазохист от класа.
Такива като нея рядко опознаваха любовта, но не защото не се бе намерил някой, който да си даде всичко (дори и здравия си разум), а защото те бягаха от допирните точки с подобни екзистенциални чувства. Винаги за тях се е оказвало по-лесно щом усетят, че нещо из кристалните им души да трепва, те да бягат от носителя на това непознато за тях усещане. Кристали в душата, в очите, красивите им краища използваха за да порежат всяко едно чуждо очакване. Но в глупаците, които живеехме, за да направим пореден опит да ги задържим и на следващата сутрин, желанието ставаше все по-голямо.
Алена... Господи, тя беше царица в това да се измъква. От ситуации, хора, от мен най-вече. Не живеех в утопия и съвсем не се заглъхвах, че мога да я задържа, затова се задоволявах и с малките „бъгове“ на Съдбата, в които успявах да пресека пътищата й. Разбира се, аз пресушавах и до последната капка въпросните „подаръци“ на Фортуна. В тях аз залъгвах себе си, че този път тя ще остане за повече.
И я търсех, и я губех... и дори когато не я намирах, все я обичах.
Но никога не молех, така както всички останали и предишни бяха я заричали. Но за сметка на това, как я проклинах... Често слушах за живота й, по-рядко случайно, повече се интересувах и разпитвах и знаейки, че тя е наясно и с това, все пак се опитвах да скрия интереса си. Разказите за безмерните нейни пътувания не приключваха с това къде е разходила безумно дългите си крака. Информаторът е гадна твар. Когато му плащаш добре, той не знае къде да спре и до къде е достатъчно да разруши очакванията на отсрещния. Така разбирах за всичките й бягства от живота и на другите мъже около нея. Така преди две години бях разбрал за нея и някакъв нескопосан хибрид, който се вживявал като барман. Издържаха повече от обикновеното, а аз си намирах място всеки път щом затворех очи и си ги представях. Но и този път се сдържах да не я търся аз, пазех егото си повече от всичко останало.
Намерих решение и за този проблем. Вместо да споделям всички бленувани женски мечти, аз шепнех в ухото им как искам цяла вечер да съм дълбоко в тях. Стараех се всяка една от тях да добива реална представа как е извита под мен, хапеща и драскащата; кротко мъркаща и крещяща. Вместо да правя план за следващата почивка, за която поредната толкова мечтаеше, аз обяснявах как искам всеки сантиметър по нея да гори и да боли, докато аз ръмжа в косата й, докато я стискам силно, докато нежно галя бедрата й. Те говореха за това как искат разходка далече от града и мръсните барове, по които се мъкнехме, а аз продължавах да завързвам думите им в моите желания.
И след всяко поредно предателство триех сълзите им, заменях ги с венчелистчета лъжи. След сдобряването и приемането, че имат и заместители, понякога дори не беше нужно да получа това, за което съм дошъл. Защото аз не звънях, за да проверя как са или да предложа някоя разходка в парка. Затова и винаги на такива празни обвивки подарявах рози, защото не обичах, а исках.
Понякога се случваше да ме обзема спокойствие. Мислих си, че Алена ще се върне сама при мен. Самотна, разплакана и готова за обичане. Чудя се дали никога не се върна по собствена воля, защото вярваше, че аз не съм готов да й дам нищо повече от онова, което показвах на околните.
Цялото напрежение, което се бе струпало в момента взимаше превес; и докато тя се движи върху мен, то разнищваше спомени в главата ми. Вкопчвах пръстите си по тялото й по силно, притискайки телата ни до степен на болка. Егоистът в мен не допусна идеята, да отделя жадната си захапка от мраморно белия й врат. Даже напротив, сякаш именно от инат, аз хапех още по свирепо. Всеки път, в който раната се самолекуваше, аз намирах нов удобен ъгъл. Алена не губеше силите си, нито се опитваше да ме спре. Не умаляваше, а впиваше ноктите си в тила ми още по-свирепо... после прокарваше острите им краища по врата и челюстта ми, а накрая от яд сякаш на самата нея, ги забиваше надолу по тялото ми. Кръвта й пълнеше устата ми, кръвта й оцветяваше надраните гърди, кръвта й запълваше кухините у мен и придаваше смисъл на всичко загубено до сега.
Преобърнах ни. Припряно и съвсем нетърпеливо прокарах ръка през кръста на момичето и я извъртях с гръб към мен. Пръстите ми минават бавно по перфектната кожа на тялото й. В контраст с всичко останало, върховете им са нежни до момента, в който Алена не извива задника и гръбнака си в толкова перфектна форма, че аз съм съвсем лишен от това да се противопоставя на гръмогласното ръмжене, което ме издава.
Тя е истинска. Такава, която ме да се съгласявам дори когато знам, че не е права. Алена е тази, на която не й трябва секси бельо, голямо деколте или купчина грим, за да ми покаже колко е секси. Тя... която кара ръцете ми понякога да потреперват върху лицето й, защото знам, че е повече даже от очакванията ми.
Поема ме рязко, а на някой от първоначалните тласъци я издърпвам за косата към мен. Юмрукът ми стиска русите масури коса здраво, пръстите на другата ми ръка вече минават по настръхналите й зърна, а накрая се губят между бедрата, карайки я да извие лице към мен. Толкова съм твърд в нея, толкова луд, а тя така мокра, че ме принуждава да я целувам.
Стискам вече не косата на Алена, а нежната челюст и дори си мисля, че ще е добра идея да не използвам толкова сила, за да не я нараня. Но, естествено, не се спирам, дори заключвам хватката си по-силно. Зъбите ми захващат устната й после я целувам грубо и жадно.
Размазани контури, влажни устни и похотливи езици.
Намираме себе си по начин, за който и двамата смятахме, че сме изгубили заради чуждите отпечатъци по нас. Но тя се оказа перманентно мастило, а метафората "да е под кожата ми" тук съвсем не беше метафора. Вече нямаше значение дали за какво ръмжах аз, сега играех за Алена. Знаех как и най-непредвиденият и невинен допир би могъл да я побърка в правилния момент.
Дърпам я грубо назад за косата, а ръцете ми като метални вериги веднага я заключват плътно до мен. Забавям, прокарвам пръсти през косата, тя трепери, но не смее да прекъсне транса и целувките ми по слепоочието й. Пръстите ми са по скалпа й - дълбоко скрити из косите, а нейните вече се забиват в ръката около нея. Извива тялото си и ме кара да ръмжа след като се притиска рязко към мен и ме поема целият.
- Много.
И никой никога няма да разбере. Нито това пояснение, казано в ухото й, нито проклятието помежду ни. Тя се отпуска, а аз я оставям да се скрие из изподраните чаршафи. Лягам до нея, а погледа ми не се спира и за секунда, а следи очертанията на тялото й.
Кръвта й е навсякъде - по гърдите й, по гърдите ми, по леглото и в косата й. Моята пък бучи в главата ми. Ако бях човек, до сега със сигурност щях да приличам на онези старчета-милионери, които имат късмета да умрат след разтърсващ секс с някое от "зайчетата" на Хефнър.  
Все още не извърта глава към мен, а това до някъде ми дава време да се съвзема. За миг през главата ми минава дали това не е един от онези мои ярки сънища, в които не можех да помръдна, докато си мислих за Алена.
Протягам ръка и стотните, които ми отнема движението, от напрежение, ми се струват години. Отдъхвам си звучно, след като образа на Алена не изчезва след като съм оставил дланта на гърба й. Накрая отново, но този път значително по-бавно и внимателно, увивам ръка около талията й и я издърпвам плътно към мен. Прегръщам я, а нещо в гърдите ми изчезва и този път - без константната липса - дишането се оказва най-лесното нещо на света.
Тя ли... тя е  тишината, в която мога да се скрия за малко, да чуя как ми шепти и да имам нови сили да търпя шума на фалшивите.




Събуждам се от първите лъчи слънце, промъкнали се из пролуките на покритите с щори прозорци. Съдейки по все още мътното си създание разбирам, че едва ли са минали повече от два-три часа от както съзнанието ми се изключи полуавтоматично от аромата на косата й.
Ловко се изхлузвам от леглото си без да я събудя, отправяйки се направо към банята. Кофеинът трябваше да изчака да измия всички кървави следи по мен. След необичайно продължителния и врял душ, който заличи всичко от снощи се облякох набързо, а сетне седнах на малкото канапе срещу спалнята. Алена още спеше и бъдейки наясно колко дълго траеше това при нея, изпитвах известни съмнения дали ще се събуди в близките часове.
Така гледайки я, усещах се победител, да, да имах чувството, че най-накрая съм спечелил състезанието. Имам я. Това понятие можеше да се назове само в сегашно време, никога в продължително. За секунда тази мисъл вкара смут в доволството ми. Опитах се да избегна облака от настроение, който се беше насочил към хармоничните мои мисли, но не успях. Връщайки се към този момент щях да си давам сметка, че по-скоро не съм искал - знаел съм какво ще последва ако се оставя на съмненията и целенонасочено съм се оставил да се удавя в тях.
Тънки очертания се появяват на челото ми и с всяка мисъл се превръщат в дълбоки бразди. Истината е, че от както се помня бях влюбен в Алена, дълго я обичах, а още по-дълго я исках. И сега, след като бях откраднал всичко от нея, в същия този момент си дадох сметка, че тя може да бъде жена, за която да умреш, но не и такава, за която да живееш. Този извод не ме натъжи, само загорча. Глупакът аз съм знаел това през целия си вампирски живот, но никога не бях имал достатъчно смелост да си го призная, макар и на ум. Но беше хубаво да се залъгвам през цялото това време, не съжалявам, няма и да съжаля, защото ако не бях надали щях да стигна до това осъзнаване, което постигам в този момент.
Личност като нея никога не би понесла да бъде заключена в това да усеща съзнанието/тялото на един единствен. А аз едва ли някога щях да превъзмогна болната си ревност към нея.
Тя рядко признаваше, но аз знаех. Познавах я така добре и въпреки, че Алена беше наясно с този факт, твърде недостатъчно беше искрена. Може би е очаквала аз да я разкривам, може би е чакала точно това, да. Едва ли.
Изправих се и се приближих към леглото, внимавайки да не издавам излишни звуци, които да прекъснат съня й. Върхчетата на пръстите ми минаха по копринената коса, а аз така се изкушавах да целуна устните й. Знаех обаче, че направя ли го надали щях да изпълня науменото. И все пак - изкушавах се. По-късно във времето щях да се върна към този момент и да осъзная, че ако тогава тя се беше събудила, аз вероятно щях да изиграя ситуацията така, че да не се усети за планът ми да я изоставя. Ако тя се беше събудила може би щях да бъда излекуван от коварния вирус на съмненията. И само ако тя беше отворила сънените си очи...
Само ако ... то тогава може би;
Целувам слепоочието на спящата Алена и си тръгвам.
Много биха ме нарекли глупак, че оставам тази жена; още повече биха ме засвидетелствали за луд, че загърбвам любовта й - още повече, когато сме толкова, толкова близко до всичко, което сме искали.
Но най-трезвите ми разсъждения, факти и спомени водеха до единствения отговор: дори след като бяхме наранили толкова много хора около нас двамата заради целта да се намерим в тях или да заглушим един друг с помощта на тяхното присъствие, дори след цялото това гонене ние нямаше да спрем да рушим. Не само околните, но най-вече един друг.
И само когато бях постигнал всичко, а именно да видя как сама се предава пред мен, загърбвайки всичко и всички останали в моето име, едва сега можех да осъзная, че ние никога нямаше да можем да се задържим. Дали заради социопата в мен или нарциса в нея; дали заради чуждите погледи по нея или егоцентризмът в мен.
Няколко минути по-късно след като оставих на нощното й шкафче ключовете за колата, с която бяхме дошли тук, вече вървях пеш по планинския път. Знаех, че до близката бензиностанция, където щях да открадна нечие возило има едва 4 км, затова не бързах. Пелената от сънища, успокояващи съзнанието на Алена, щеше да ми осигури известна преднина.
Запалих цигара, а белите ми дробове не се свиваха от липсата на аромата й. Усмихнах се, но не самодоволно, а с облекчение. Ритнах камъче по пътя, а после се засмях хлапашки.
От хилядолетия наред... най-накрая свободен.


Сега, когато бяхме изпитали щастие,
беше правилният момент да си тръгнем един от друг,
преди да сме опустошили душите си: Краят.
avatar
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Вила "Vokill"

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите