The Vampire Diaries RPG Forum
Добре дошъл в най-добрия РПГ форум посветен на сериала "Дневниците на вампира". Любов, мистерии, убийства и кръв - потопи се в един истински вълшебен свят, изпълнен с опасности. Очакваме те.
welcome!
Форумът е направен по основните идеи от сериала Дневниците на вампира. Главните герои са взаимствани от него, но историите им могат да бъдат променяни по всякакъв начин. Действието се развива в малкото градче Мистик Фолс. Сайтът е създаден за забавление и усъвършенстване на творческите способности. Всички тук сме много приветливи и ви приканваме да се присъедините към нашето голямо свръхестествено семейство.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за нас
BGtop
Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Брояч
free counters
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 25 потребители: 3 Регистрирани, 1 Скрит и 21 Гости :: 1 Bot

anon, Jennifer ♥, Елизабет Джак Дарк

Най-много потребители онлайн: 127, на Вто Дек 11, 2012 8:22 pm

my life was a fairytale but then you happened

Go down

my life was a fairytale but then you happened

Писане by Lydia Wickham. on Пон Авг 04, 2014 7:33 pm

Мъдреците бяха казали: "Всичко хубаво има своя край". Човек никога не се замисля над тези думи, преди да се изправи лице в лице с тях. И за съжаление точно това се беше случило на червенокоската. Само до преди по-малко то седмица тя не само имаше всичко, което искаше, ами и се чувстваше все едно светът беше нейн. А сега.. сега положението беше съвсем различно. Чувствата, които най-вече я изпълваха бяха гняв, омраза и тъга по отминалото хубаво време. Гневът и  не беше само към Пандора, но и към самата себе си, защото се остави да я изиграят като пълна глупачка. Беше се хванала на толкова прост и стар номер, че още не можеше да си го прости. Всъщност никога нямаше да го направи. И точно заради тази моментна глупост беше загубила, нещото което векове наред я правеше щастлива и и даваше сила. А какво беше живота без сило?! Едно голямо нищо.
Сега нямаше и следа от нея. Все пак беше просто човек! Човек, който не само мразеше същността си в момента, но и още повече всички останали. И то най-вече, защото всички други имаха, това което тя имаше до скоро и което изчезна просто като за секунди. Но това не беше единствената причина. Другата беше, че сега беше напълно обикновена. Просто едно червенокосо миньонче, което е на 19, или поне изглежда на толкова и което нямаше абсолютно нищо. Все още всичко това и беше странно. Надяваше се всичко това да се окаже просто един кошмар, от който съвсем скоро ще се събуди. Но, уви това така и не се случваше.
Червенокоската беше прекарала повечето от "новото" си време разхождайки се насам-натам, опитвайки се да приеме поне малко новата си същност и наблюдавайки хората. Представяше си какво би направило "старото и Аз" с тези досадни, ходещи на два крака същества, които бяха повече от жалки. Тези мисли я правеха щастлива до моментът, в който едно тихичко гласче не и напомняше, че сега и тя беше едно от тях. Това мигновено я връщаше в предишното и сърдито на света състояние.
Хубавото за сега беше, че не беше виждала нито един от враговете си, които с радост щеше да се възползва от състоянието и. Всъщност ако беше на тяхно място и тя щеше да направи същото. Но това изобщо не я успокояваше. Трябваше постоянно да се оглежда, когато слънцето започне да залязва, защото в днешно време не само свръхестествените същества бяха опасни. Тук и хората бяха ненормални. Всеки можеше да е откачен психопат, искащ да те убие. Това съвсем я караше да се филмира. Понякога дори и без основателна причина. Но и когато си изпаднал в подобно "глупаво и жалко" положение и си наранявал доста хора, които с радост биха си отмъстили, няма как да не се чувстваш така. Нали и точно едно отмъщение я докара до това положение.
Сега правеше една от тези разходки, който този път бяха по уличките на парка, по които можеше да стигнеш до гората. Имаше чувството, че ако се затвори вкъщи съвсем ще полудее. А и малко или много трябваше да се прави, че нищо не се беше случвало. Докато вървеше просто така, без никаква цел и посока, случайно се озова пред една статуя на плачещ ангел. Колко подходящо само. Загледа се в нея и направо можеше да види самата себе си. Макар че никой никога не би използвал думата ангел" за нея. И докато я гледаше, се зачуди отново, с какво изобщо беше заслужила всичко това?! Да, беше убила родителите на Пандора, но какво толкова, не бяха единствените с подобна съдба. Колкото и лоша да беше, не трябваше да плаща толкова висока цена. А и никой не беше перфектен, тогава защо това  трябваше да се случи точно на нея? Момиче, което никога дори и за миг не беше пожелавало да бъде човек. Докато всички искаха само това, червенокоската искаше точно обратното, защото винаги беше мразила тези обикновени същества. Чудеше се дали, ако си беше затваряла устата на време и беше устояла на желанието да съсипе живота на Пандора, дали щеше да предотврати всичко това и да се спаси от "новия си прекрасен живот"? Може би, но кой знае. Вече беше прекалено късно, защото вредата беше нанесена. А и не можеше да върне времето назад, колкото и да искаше.
Докато се задълбочаваше все по-надълбоко в мислите си, чу шум, който моментално я изкара от тях. Червенокоската се обърна. Поогледа се, но не видя абсолютно нищо. Може би и се причуваше или пък не. Опита се да си мисли, че е първото, защото това би било много по-добро за нея. Все пак сега не можеше да използва свръхестествените сили, които имаше не само като вампир, но и като вещица преди това. А точно в такива моменти и се искаше да има поне едно от тях.
Погледна отново към статуята. Беше толкова красива, но и тъжна. Беше нещо като червенокоската, но доста по-високо. И точно, когато тоново щеше да се отдаде на дълбоките си мисли, шумът се появи отново. Просто перфектно. Не можеше да си тръгне, защото шумът беше точно от единственият път, по който можеше да си тръгне. Можеше да използва и друг, но тогава рискуваше да се загуби в гората, а това за само беззащитно момиче не беше особено добра опция.
-Има ли някой там? Покажи се или ще стане лошо за теб.
Гласът и звучеше самоуверено и леко раздразнено. Опитваше се да си предаде някаква важност, с надеждата шумът да е от някой заблуден човечец като нея или просто от някакво животно.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

Re: my life was a fairytale but then you happened

Писане by Pandora. on Нед Авг 10, 2014 2:52 pm

След онази нощ Пандора не бе същата. Вече дори не бе сигурна дали е Пандора или някой друг. Вероятно само тя и Бог знаеха колко усилия полагаше, за да не поражда съмнение, но в интерес на истината Оливия трябваше да е пълна глупачка, за да не забележи дистанцираността в поведението ѝ. Не бе в състояние дори да извърти езика си по такъв начин, че да я нарече с нещо, доближаващо се до майчинската фигура, която жената заемаше в живота на момичето. Не за първи път използваше името ѝ, адресирайки мислите си към тази жена, но сега беше различно; сега Пандора го правеше по делови начин. А иначе можеха да стоят нещата, когато тя знаеше, че това не бяха нейните родители?
Най-новият ѝ приятел беше Оксана. Симпатична руска емигрантка на шейсет и три години, която работеше в библиотеката от близо двайсет и девет години. Само към нея можеше да се обърне, когато всяка информация, свързана с родителите ѝ беше на език, който момичето не разбираше. Може би носеше руска кръв във вените си, но определено буквите ѝ изглеждаха като дяволски знаци с тази славянска азбука и единствените, които отчасти разбиташе бяха онези гласни, които изглеждаха като тези с латинската. Нищо повече.
Не вярваше, че ще стигне до тук. Онази нощ мисълта ѝ бе замъглена от жаждата за отмъщение, от желанието да отмъсти за погубените невинни живота на тези двама души, които не познаваше. Не вярваше, че връзката ѝ с тях ще я накара да се разрови из архиви от преди деветнайсет години. Тогава бе убедена, че нищо няма да се промени. Оливия и Дарън щяха да си останат нейни родители независимо от думите на Лидия. Колко много грешеше...
За по-малко от ден престана да се вслушва в думите на Оливия. Веднъж дори се обърна и изръмжа в лицето ѝ, че тя не е нейна майка и нямаше право да ѝ казва какво да прави. След това двете престанаха да си говорят. Може би имаше нужда да избяга от тази случка и затова изпълни дните си в издирване на информация, а може би не искаше да мисли за случилото се с най-близката ѝ приятелка и вероятността с приятелството им да е свършено. Понякога в главата ѝ пробягваше онази мисъл, че сгреши. Може би трябваше да остави Лидия да бъде себе си и да трови живота на другите в очарователната си вампирска форма, защото желанието да я види страдаща всъщност я превърна в нейно подобие. Изборът дали да продължи по този път обаче бе неин и Пандора избра разяждащата я отвътре съвест.
И пак един от онези дни. Дните, в които се бореше със себе си и в които напрежението бе повече отколкото крехкото ѝ тяло можеше да понесе. В такива моменти виковете ѝ раздираха тишината, но оставаха вътре в нея, докато тя се усмихваше на хората, които срещаше по пътя си и изглеждаше безгрижна. Главата ѝ пламтеше от болка и единственото, което можеше да направи бе да върви; да върви без посока и без ясна цел къде желае да стигне. Просто трябваше да поддържа мозъка си функциониращ, защото в противен случай би се изкушила да изключи всички свои емоции.
Думите бяха просто звук на фона на тишината. Не успя да различни нито една от тях, но познаваше гласа. Той беше на онова червенокосо същество, което я доведе до това състояние. Пандора сви дланите си в юмруци и ноктите ѝ се забиха в плътта.
- По-добре беше да те убия. Дори като човек си също толкова отровна за света, колкото беше и като вампир. – почти изръмжа Пандора, отстъпвайки встрани от сенките.
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

Re: my life was a fairytale but then you happened

Писане by Lydia Wickham. on Вто Авг 12, 2014 3:38 pm

И ето най-после мистериозното присъствие вече не беше такова. Вече се беше разкрило, макар и в една от възможно най-лошите си светлини, ако можехме изобщо да опишем ситуацията по този начин. Защото в едно малко, но претъпкано от всякакви по вид жители, шансът да срещнеш някой два пъти в рамките на няколко дни изобщо не беше голям. Но и в случая на червенокската това не беше просто "някой", а един от възможно най-нежелание от нея хора. Съществото, което я докара до това ужасно положение. Вещицата, която я превърна в "това".
Толкова беше ужасно да си просто човек. Да нямаш никакви свръхестествени дарби. Да нямаш никаква сила и дори най-новото свръхестествено същество да е по-силно от теб. Но най-лошото беше в това, че сега не само се преструваше на деветнадесет годишно обикновено момиче, но сега и наистина беше такова. И за разлика от останалите, които бяха нормални и бяха като "новото и Аз" - тя нямаше семейство, с изключение на една доста далечна роднина, която дори не знаеше дали е тук. Нямаше и кой знае колко приятели. А и точно в момента всички се занимаваха с доста по-важни задачи свързани с войната, за която всички толкова говореха. Червенокоската не слушаше особено внимателно, когато говореха на тази тема, защото изобщо не мислеше поне на този етап да се занимава с такива неща. Е, ако не беше в такова положение, най-вероятно щеше да избере някоя страна, но в момента двете и цели номер едно бяха - да остане жива и да се отърве от чисто новата си раса, колкото се може по-скоро. Дори имаше няколко идеи, но не беше сигурна, на кого изобщо може да ги сподели. Защото в днешно време имаше едно правило - не вярвай на никого!
Но да се върнем към началото и това че "късметът" на червенокоската отново беше на нейна страна. Червенокоската имаше чувството, че беше прокълната да среща Пандора всеки път, когато излезе от тях. Или пък вещицата беше толкова обсебена от нея, че я се появяваше точно там, където никъде не си я търсил. Пандора да не беше родена под някаква щастлива звезда, която е дошла на Земята с единствената нагласа да навреди на червенокоската. Това звучеше малко параноично дори и за нея. Но след всички тези неща напоследък и нелогичното можеше да се окаже истина.
Червенокоската изобщо не беше в настроение за подобни срещи, но въпреки това се усмихна на думите на брюнетката.
-Толкова много ли ти липсвах, че да ме преследваш из сенките по такъв начин? Можеше просто да ми се обадиш
Лидия си представяше тази среща много пъти, но не очакваше, че ще е толкова скоро и че ще е без изобщо да е подготвена за нея. Представяше си как следващият път "сегашното и аз" щеше да е зад гърба и и отново щеше да е много по силна от досадната вещица. Ето в този момент съжали, че не я беше убила в онази катастрофа заедно с родителите и. Сега щеше да бъде много по-добре и нямаше да има подобни проблеми на главата си. Но не, тогава беше проявила милосърдие, което и се върна по възможно най-лошият начин. Хората навремето бяха прави, когато казваха: "Прави добро, за да получиш зло". И това ако не беше идеалният пример точно за това.
-Знаеш ли трябва да ти благодаря. Не си мислих, че да си човек може да е толкова хубаво. Добре че беше ти да ми го покажеш. Не бих заменила това за абсолютно нищо
Казваше го с такава радост и жизненост, все едно беше истина. Все едно беше открила най-хубавото нещо в живота си. Нещо, от което никога нямаше да се откаже, дори ако и обещаят да стане кралица на вселената. А в действителност го смяташе за проклятие. Но нямаше да позволи в никакъв случай да изглежда слаба пред вещицата, отнела и всичко.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

Re: my life was a fairytale but then you happened

Писане by Pandora. on Нед Авг 24, 2014 11:29 am

Омразата, с която я последва преди минути, внезапно се изпари. По-добре; това бе отрова, която Пандора не желаеше да усеща в тялото си. Несъзнателно тя я тласкаше към самоунищожение. Ако бе човек, нямаше да има проблеми с това деструктивно чувство, защото човешкият живот бе кратък и в него почти нищо не можеше да се постигне. Хората, които мразеха силно, превръщаха сърцата си във въглени накрая умираха сами, но Пандора нямаше да умре скоро или поне така се надяваше. Не искаше времето да я превърне в нещо, което не желаеше да бъде. Запозната бе с влиянието на тази емоция върху безсмъртните и трябваше да бъде благодарна на Лидия, че ѝ отвори очите не само за миналото ѝ, но и за желанията ѝ. Пан не желаеше да бъде като нея.
Омразата бе заменена от съжаление. Без своите отровни думи Лидия не разполагаше с нищо друго освен тотална безпомощност. Виждаше се в очите ѝ. Буквално струеше от тях. Тази лепкава безпомощност на същество, изгубило всичко, а в случая на червенокосата то бе наистина малко. Чернилката бе смъкната от нея на един дъх и сега тя не бе нищо повече от крехко тяло и прекършен дух, въпреки че продължаваше с жалките опити да си придаде важност, каквато ѝ липсваше.
- Нима мислиш, че си толкова специална, Лидия? – попита с доза ирония в гласа си. Думите ѝ не цялаха да нараняват. Действията ѝ бяха нанесли достатъчно удари и може би у Пандора се зараждаше някакво извратено желание да помогне на червенокосата, въпреки че продължаваше да осъжда действията ѝ. Нищо не можеше да заличи омразата, която винаги щеше да изпитва към нея, но Пандора се стараеше тя да бъде в здравословни количества и да не размътва разумните мисли в главата ѝ. Понякога по-голяма сила имаше подадената ръка срещу врага, отколкото забитото в гърба острие. Така човек им доказваше колко по-извисена е неговата душа над тяхната и ги раняваше двойно по-болезнено отколкото ако отвръщаше на ударите им със същите методи, които и те използваха.
При следващите ѝ думи Пандора се огледа. Не вярваше на нито една от тях. Действията ѝ им противоречаха, погледът ѝ също. Пандора направи няколко крачки встрани, защото не знаеше как би реагирала Лидия, ако тя опита да я приближи.
- Тогава защо си тук? Убедена съм, че има толкова много неща, които желаеш да опиташ като например да се напиеш, да опиташ нещо силно и еуфорично като вид наркотик, да се влюбиш, а може би дори да изпиташ болката от разочарованието. Човешкият живот е изпълнен с толкова много емоции, които безсмъртния живот потиска и унищожава бавно. Ти обаче предпочиташ онази изтръпналост на душата си, нали? Затова в момента си тук, търсеща нещо от себе си у природата. Любуваща се на страданието, което отговаря на твоето собствено.
Тялото ѝ потрепери от поредната вълна омраза, разляла се във вените ѝ. Вече не бе сигурна, че желаеше да помогне на Лидия. Може би трябваше да я остави да се справя сама, за да ѝ бъде за урок, че трябваше да се промени, ако не желаеше да стига отново дъното. Пандора сви дланите си в юмруци и ноктите ѝ се забиваха в кожата ѝ, която моментално започна да пулсира от натиск и болка.
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

Re: my life was a fairytale but then you happened

Писане by Lydia Wickham. on Пон Авг 25, 2014 2:50 pm

И ето я отново онази дразнеща ирония в типичният Пандора стил, която преди наистина забавляваше червенокоската. Не можеше да го отрече. Но сега изобщо не и беше до това. Колкото повече гледаше към брюнетката и чуваше дразнещия и глас, толкова повече искаше да притежава машина на времето, с която да се върне в онази прословута ужасна нощ преди по-малко от седмица и вместо да говори с Пандора, направо да и изтръгне сърцето. Но за съжаление още не беше открила подобна машина и дори не беше сигурна дали наистина съществува подобно нещо, но точно в този момент имаше голяма нужда от него.
Дори не смяташе да отговаря на въпроса и, защото можеше да изнесе цяла реч за това колко е специална в действителност и как няма никой друг като нея, която щеше да продължи толкова дълго, че можеше да изнася докато косите и не побелеят. Щеше да е по-вманиачена в себе си и в разговора за себе си, дори и от Шелдън Купър, ако това изобщо беше възможно. Всеки друг път щеше да направи точно това, но не и сега. Сега просто си замълча и се усмихна.
И тогава Пандора я засипа с толкова много думи, в които всъщност имаше смисъл, ако наистина се радваш да бъдеш човек. Нещо, което червенокоската не изпитваше и нямаше да изпита. Дори не искаше да знае, колко много неща можеш да бъдеш, когато си човек. Нямаше никакво желание да опитва нито едно от онези, които и бяха изброени. Особено частта с любовта.. дори не разбираше правилното значение на тази дума. Да, знаеше определението за нея, но не знаеше изобщо, какво е да обичаш някой друг освен себе си. Но и обичта към себе си беше нещо и би трябвало да се брои по някакъв начин. А колкото до разочарованието и сега го изпитваше с това, че в момента нямаше нищо общо с момичето, което винаги е била и въобще от целия живот. Може би дори щеше да изпадне в някаква форма на депресия и да прибегне до крайни мерки, ако не се обичаше прекалено много. Искаше всичките и човешки емоции да изчезнат още сега. Да се изпарят, все едно никога не са съществували. Все едно никога не се беше случвало да се прокраднат в тялото и. И да наистина страдаше за всичко което беше изгубила толкова лесно. Ето беше изпитала няколко от "великите" човешки емоции.. и все още бяха толкова ужасни. Как може всички да си ги искаха обратно? Но в момента най-много я болеше не от това, че беше разочарована и страдаща, а от това, че не можеше да си го върне на човека, който и го беше причинил и че той, в случая Пандора, много добре знаеха това. Тази игра изобщо не е особено забавна, когато изведнъж се озовеш на губещата страна.  
-Откъде знаеш че не съм правила точно това досега? Всъщност дори бяха много повече от нещата, които изброи
Червенокоската се засмя на ум. Защото тези "доста повече неща", всъщност бяха абсолютно нищо от изброените. Но кой знае, въпреки нежеланието си, можеше и да се наложи да направо поне някое. Е, като изключим частта с пиенето, защото нея вече я беше изпитала не един или два пъти след трансформацията си.
-Ето, къде отново грешиш. Първо любувам се на произведение на изкуството, защото за разлика от теб се интересувам и от други неща, освен да съсипвам живота на хората около себе си с омразата и лудостта си...
Направи кратка пауза, защото дори и сама не си вярваше на думите. Досега беше правила само това. Години, дори векове наред. Но колкото и да се правеше на по-добра Пандора беше направила абсолютно същото онази нощ.
-... трябва да си намериш друго хоби. Въпреки че и двете знаем че не си способна да правиш нищо друго. И второ, изобщо не страдам за нищо. Няма и за какво. Чувствам се повече от прекрасно. Животът ми е повече от невероятен. Защо изобщо си си помислила подобно нещо? Спри да преписваш твоите чувства и дела върху мен, Пандора. Това няма да те направи по-малко зла и отмъстителна или да отнеме вината ти. Знаеш ли ти си психопат и трябва да се лекуваш иначе ще свършиш зле.
Ако някой ги чуеше щеше да си помисли че червенокоската е някакво миловидно ангелче, а Пандора се опитва да я "развали". А действителността беше точно обратната. Лидия изпитваше странното желание да предизвиква Пандора все повече и повече. Може би не си беше научила урока все още. Или може би просто нямаше какво друго да прави в момента. Или просто искаше да види на какво още беше способна брюнетката
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

Re: my life was a fairytale but then you happened

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите