The Vampire Diaries RPG Forum
Добре дошъл в най-добрия РПГ форум посветен на сериала "Дневниците на вампира". Любов, мистерии, убийства и кръв - потопи се в един истински вълшебен свят, изпълнен с опасности. Очакваме те.
welcome!
Форумът е направен по основните идеи от сериала Дневниците на вампира. Главните герои са взаимствани от него, но историите им могат да бъдат променяни по всякакъв начин. Действието се развива в малкото градче Мистик Фолс. Сайтът е създаден за забавление и усъвършенстване на творческите способности. Всички тук сме много приветливи и ви приканваме да се присъедините към нашето голямо свръхестествено семейство.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за нас
BGtop
Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Брояч
free counters
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 12 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 12 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 127, на Вто Дек 11, 2012 4:22 pm

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Pandora. on Пон Юли 14, 2014 3:08 pm

11:32 p. m.
Пандора се завъртя в леглото си за пореден път. Не можеше да заспи, въпреки че си легна рано заради умората и тъпата болка в главата си. Вратата на стаята ѝ бе отворена към коридора, както и тази към тясната тереса като въздухът се насищаше в аромат на жасмин и горещина. Няколко пъти тъмнокосата изрита тънкия чаршаф от тялото си и отново го издърпа върху себе си преди да се обърне по гръб и да отвори очи.
Кой, по дяволите, ти позволи да проведеш този разговор? Не, не може да чуеш децата; Картър е навън, а Ариа си легна преди половин час. Не ме интересува както са казали адвокатите, Дарън, няма да стана за смях като ти платя гаранцията.
Думите идваха от кухнята и Оливия не се притесняваше, че виковете ѝ биха събудили легналата си преди половин час Ариадне, както всъщност се наричаше момичето, избрало прозвището Пандора. Разговорът приключи с хлопването на слушалката, когато входната врата се отвори.
Къде беше? Две седмици те няма.
Оливия обичаше да контролира и факта, че не можеше да контролира собствения си син я изкарваше извън нерви. Тежките стъпки по стълбите бяха последвани от викове и хлопването на вратата.

12:03 a. m.
Коридорът ухаеше на тютюн и ванилия; ухаеше на Оливия. Стъпките на момичето бяха тихи, както и шракването на вратата, когато се вмъкна в тъмната стая. Яркият пурпурен пламък ѝ подсказа къде са леглото и брат ѝ.
- Ще ме вземеш ли със себе си? – попита, знаейки че той ще излезе след известно време, а тя имаше нужда от леко разнообразие.

01:23 а. m.
Намираха се в Мистик Грил, което бе учудващо, защото Картър по начало не харесваше това място, мразеше го. Твърдеше, че изглежда долнопробно и скучно, тъй като липсваха сенките и ярките светлини, които притежаваха останалите нощни заведения. В момента бе загубил бас и трябваше да се примири с избора на приятелите си, а те бяха садисти и обожаваха да го изкарват извън релси. В момента пиеха поредната бутилка бира и се шегуваха за глупости или разговаряха за бившите си приятелки, докато Пандора седеше в края на масата до брат си и се оглеждаше за познато лице. По това време шансовете да види такова бяха нулеви и може би трябваше да си остане вкъщи, но тогава забеляза една червенокоса глава, която изглеждаше позната. Никой не забеляза, когато момичето се отдели от компанията и последва червенокосаката навън.
- Не ти ли омръзна да се навърташ наоколо?
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Lydia Wickham. on Вто Юли 15, 2014 3:26 am

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Tumblr_m8ju4pcekF1r4kfic

"Winning is only half of it. Having fun is the other half."

Този цитат на великият Филипс беше все едно излязъл не от неговата уста, а от тази на червенокоската, която го беше превърнала в нещо като девизът на животът и. Тя беше точно от онези хора, които си мислеха, че могат да имат всичко което поискат, само защото го искат, неинтересуващи се кого и как ще наранят. Защо ли? Защото всичко и се струваше като някаква игра, в която винаги беше победител. Но може би не трябваше да се самозабравя толкова. В историята имаше предостатъчно примери, които можеха да опровергаят "невероятната и житейска теория", чиито съдби беше сигурна че няма да последва. Защото за разлика от тях, тя имаше предимството на това да е безсмъртна и да може да си позволи постоянно да съсипва живота на всички останали... просто за забавление. Това беше нещото, което я правеше по-щастлива дори и от шоколада, а уж той беше "най-сладкото нещо на този свят". Но не. Не и за това червенокосо миньонче, живеещо от векове с мисълта, че няма по-велико от него. Понякога беше точно като един от старите си познайници Салвадор Дали и се чудеше сутрин, какво правят другите, които не са г-ца Лидия Уикъм. И ако това може би не звучеше чак толкова нарцистично, когато си преживял толкова много събития, войни и промени, проблемът беше, че точно тези мисли бяха в съзнанието и още, когато беше просто едно момиче, надарено с магия и използваща я по-възможно най-грешният начин. Беше точно на принципа "има човек - има проблем, няма човек - няма проблем", който не спираше да я води и до днес. И който беше вдъхновил дори диктатори като Сталин.
Този ден беше подобен на много преди него. Червенокоската отново наблюдаваше хората и се чудеше как може да са чак толкова жалки? Как може да са толкова бавни и неразбиращи? Толкова глупави ли бяха, че стояха във възможно най-претъпканият със свръхестествени същества град. Продължаваха да стоят и да се правят, че приятелите им не са убити от някой скучаещ вампир или разкъсани от върколак на пълнолуние. Явно им харесваше ролята на пешки в играта на по-силните и важни от тях. О, тази игра наистина беше забавна, особено когато се намираш от печелившата страна. И в точно такива моменти и се приискваше да продължи с наблюденията си върху  тези жалки и мизерни същества, които бяха малко като лабораторни мишки за нея. Да, наблюдаваш отстрани забързаното им ежедневие, изпълнено с нереалистични глупави проблеми беше повече от забавно. Особено ако самият ти си добавил една щипка към тези проблеми по един или друг начин. А за нея това беше по-лесно и от детска игра.
Добре поне, че една от така наречените и "приятелки" се беше появила. Или по-точно трябваше да наричаме горкото момиче - любима играчка. По принцип Лидия никога не би имала нищо общо с такава като нея, но от друга страна и беше забавно, как наивната брюнетка си мислеше, че може да лекува халюцинациите си и амнезията си с въздействия. А всъщност с всеки изминал път ставаше все по-зле и по-зле. Беше пълна глупачка с главни букви, но на Лидия и забавно да я подлудявам още повече. Особено днес, когато я накара да си "спомни" измислената от нея история, че е убила семейството си и по-голямата си сестра, каквато всъщност нямаше. Горката Кристина, беше сладка, но сигурно най-наивното и глупаво същество на тази земя. Но беше подходяща за играчки през скучното време. Е все някога може би щеше да разбере истината - че беше момиче, което искаше да учи за ветеринар в Америка, имащо невероятно мило семейство, намиращо се в Невада. Но преди това да се случи най-вероятно щеше да се озове в някоя психиатрична клиника до края на живота си или пък щеше до толкова до омръзне на червенокоската, че да заслужи смъртта си.
Но главният проблем беше, че дори тя не и беше забавна днес. Не знаеше какво и се прави, не знаеше къде иска да отиде, и на всичкото отгоре не знаеше с кого. На къде по-зле можеше да стане.
Добре, явно и трябваше някакво разнообразие. Но какво. Повечето места не и харесваха, защото или бяха прекалено претъпкани или бяха прекалено забутани, или просто бяха прекалено скучни. Все пак това беше Мистик Фолс. Беше пълно не само с супер много "граждани", повечето от които бяха от дразнещи по-дразнещи, но и всеки ден имаше още и още новодошли, които съвсем разваляха обстановката. Но да се върнем към самото начало и нейният толкова голям проблем в момента, а именно това, че и беше скучно. За късмет или не по едно време се зароди брилиятната и идея да отскочи до Мистик Грил. Не беше от най-големите фенове на това място, защото то се вписваше в критериите от преди малко, но при толкова малко или много ограничен избор, заради самите ужасни места тук и часът, който беше в момента, това беше мястото, където имаше най-голям шанс да открие някой по-интересен.
Поседя известно време там, но все така нищо, абсолютно нищо не се случваше, освен че до нея имаше някакъв върколак, който успя да я издразни до толкова, че да иска да му отреже главата с нож, за да е по-бавно и мъчително, но хората наоколо не позволяваха прекрасната и идея да бъде изпълнена. Защо ли винаги имаше такива дразнители, когато искаш да извършиш "едно толкова добро дело"?! И след като нямаше как да го направи, а и не можеше да го търпи реши, че вече и е време да си ходи.
Тъй като на място като това постоянно влизат и излизат разни хора или правещи се на хора създания, не обърна внимание на това, че има някой зад нея, до момента в който не чу "не ти ли омръзна да се навърташ наоколо?". Гласът естествено и беше познат, затова се обърна и се усмихна самодоволно. Беше странно, че дори не беше забелязала присъствието на Пандора, при положение че се беше огледала на няколко пъти. Явно наистина я мислеше за прекалено незначителна, макар че я мразеше. Това не се знаеше дали беше хубаво или лошо за нея?
-А на теб не ти ли омръзна да ме преследваш? Щом толкова ме харесваш може да те направя почетен председател на фен клуба ми
Червенокоската обичаше да дразни  не само това момиче, но и всички останали. Това и беше нещо като любимо занимание, а и точно от такива ситуации можеш най-лесно да си изградиш представа за този срещу теб, а и беше повече от забавно да изкарваш извън релси околните.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Pandora. on Сря Юли 16, 2014 1:32 pm

Погледът ѝ потъмня при отговора на червенокоската. Тя притежаваше онзи ужасен характер, който Пандора така силно мразеше; същият като този на жената, която наричаше своя майка. Моментът определено не бе подходящ за подобен дързък и самоуверен отговор, какъвто получи от страна на Лидия, ако въобще можеше да се каже, че получи някакъв отговор. Червенокоската по-скоро завъртя разговора в нова посока, така че не тя да бъде под светлината на прожекторите, а на това място да се намира Пан. Момичето не проумяваше как бе направила тази фатална грешка поне за малко Лидия да остане без внимание, приковано към себе си, но явно можеше да си го позволи след като Пандора направи грешката да я последва, макар че я познаваше и знаеше как ще реагира тя, а следователно наистина можеше да се каже, че Лидия получаваше солидно количество внимание от нейна страна. Хората така или иначе обикновено правеха опити да избягат от евентуална среща със своите врагове, докато Пандора упорито се навираше в устата на звяра. Единственото ѝ извинение бе, че днес се намираше в едно от онези безкрайно отегчени и извънредно изнервени състояния на духа, в които можеше да я вкара единствено нейната любяща майка и нейните истерични пристъпи.
- Не се прави на умна, Лидия. Признавам, че за човек с твоите години имаш много малък житейски опит. – опълчи се срещу нея момичето и скръсти ръце пред гърдите си. Постепенно започваше да съжалява, че е започнала този разговор и че въобще последва червенокоската. Не се страхуваше от нея, защото силите им бяха равностойни, пък и двете имаха нещо започнато, което нямаше да е зле скоро да се свърши.
- Всъщност аз въобще не те харесвам, но мисля че ти май харесваш мен. Не отричай, защото съм наблюдателна и знам за онзи изпълнен с гордост поглед, който понякога ми хвърляш все едно ти напомням за нещо приятно. – продължи уверено момичето и започваше да се чуди откъде се появи тази дързост у нея, когато в последно време беше кротка и незначителна личност, която никак не се набиваше на очи.
Искаше ѝ се просто да обърне гръб на червенокоската и да се върне обратно в заведението и това вероятно бе по-добрият вариант, но нещо ѝ пречеше да го направи. Нещо я влечеше обратно към това горделиво момиче, което бе на нейните години, изключвайки факта, че дори ги надхвърляваше вероятно многократно. Усетът ѝ на вещица спрямо хората я караше да вярва, че двете имат какво да си кажат, но някой просто трябваше да започне разговора, а това нямаше да бъде Пандора. Тя не можеше да обясни онова, което чувства, затова просто позволяваше на чувствата да я напътстват, затова и остана, очакваща думите на Лидия и очакваща още много хапливи забележки и иронични подхвърляния преди да минат по същество.
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Lydia Wickham. on Сря Юли 16, 2014 3:32 pm

Винаги беше хубаво да си намериш враг, който не само говори зад гърба ти, както правеха повечето, а когато те видят ги беше страх да кажат и една дума, въпреки че вътрешно искаха да те разкъсат на милиони парченца още на секундата. Но колкото и да се прикриват всичко се четеше в очите им. Както казваха не само древните мислители, но и съвременните учени очите никога не лъжеха. Тези хора бяха наистина жалки. Но в случая на Пандора - тя беше точно обратното на това описание, което наистина допадаше на червенокоската. Явно наистина имаше нещо сбъркано в нея, както и казваха всички, защото никой нормален човек не би се радвал на това. Всеки би предпочел враговете да са безмълвни, когато го видят, но къде щеше да е цялото забавление, през което да поставиш врага си на мястото му. Това беше безценно. А ако този човек е Пандора нещата стават още по-хубави. Какво по-забавно от това да дразниш самозабравила се вещица, която на всичкото отгоре е и вампир и която така неуморно не спира да те преследва.
Самонадеяното поведение на брюнетката заслужаваше адмирации. Не всеки би си позволил да говори така на древна червенокоса откачалка с прекалено променлив характер, която може да те убие за по-малко от секунда, стига да поиска или просто да се позабавлява до такава степен с теб, че накрая сам да поискаш да умреш и да я умоляваш за това. Лидия беше от хората, които не се дразнеха от такова поведение, може би защото самата тя имаше такова, но винаги настъпваше един момент, в който събеседникът и и ставаше скучен или се превръщаше в прекалено голям дразнител и това винаги водеше до нещата от преди малко. Пандора имаше късмет, че поне засега това не се отнасяше за нея. Но дори и най-големите късметлии трябваше да внимават, защото късмета можеше да ги напусне във всяка една секунда, а това вещаеше лош край за тях.
Дори не обърна внимание на първият и коментар. Беше твърде незначителен, затова просто се усмихна и се направи, че не го е чула. Но другият беше нещо съвсем различно. Нещо към което определено нямаше как да остане безразлична. А и беше чудесен повод да я подразни още малко. А това беше нещо, което наистина и доставяше удоволствие.
-Явно наблюденията ти те подвеждат, Шерлок, защото иначе щеше да забележиш, че всъщност погледът ми се дължи на всичките фантазии, които имам с теб. Не се притеснявай не са любовни. Всяка следваща е по-драматична от предишната и никога не завършват добре за теб
Добрите играчи никога не разкриват картите си в началото и още повече никога не ги разкриват на всеки срещнат. Точно затова и вместо това, което искаше да чуе, и каза нещо, което беше истина, но не и желаната истина. Лидия не обичаше да прави нещата, които останалите искаха от нея. Напротив, правеше точно обратното. Така че, ако Пандора наистина искаше да разбере трябваше да се постарае доста повече.
-Знаеш ли, за малко щях да се засегна от думите ти от преди малко,тези, че не ме харесваш, но после се сетих, че не ме интересува особено. А и по-важното е дали аз те харесвам или не. Не мислиш ли?
Всъщност това беше един вид риторичен въпрос поне според червенокоската, според която не само цялата вселена се въртеше около нея, но и всичко трябваше да става според настроението и. А то беше толкова непредсказуемо, че не можеше да бъде предвидено дори за минута напред.
За момент Лидия се зачуди дали да не и хвърли една малка трохичка, която съвсем да накара вещицата-хибрид да иска да узнае нещата още по-бързо от колкото е предполага. Можеше да разчовърка любопитството и още повече само с няколко думи, но после си каза, че все още и е твърде рано и може да я поизмъчва още малко. А и тъкмо щеше да поизпита търпението на малката вещица.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Pandora. on Пет Юли 18, 2014 12:40 pm

Пандора би игнорирала думите на червенокоската и дори би престанала всякакви отношения с нея, ако имаше поне грам възпитание в тази насока, но уви никой не ѝ бе казвал, че светът е пълен с отегчени хора, които не харесваха живота си и поради тази причина им харесваше да вгорчават чуждия; никой никога не ѝ бе казвал, че няма смисъл да хаби силите и нервите си, за да се разправя с враговете си, докато най-добрият начин да им натрие носа бе да се прави, че въобще не ѝ пука какво мислят или правят, а ако имаше начин и въобще да не ѝ пука би било още по-добре. Пандора не бе научена да заобикаля дупките по пътя си, а подобно на самоубиец се хвърляше в бездната без да знае какви ядове си навлича, а след това винаги бе късно да се отдръпне. Веднъж замесиш ли с в една ситуация, няма измъкване; тръгнал си по пътя и трябва да продължиш, докато не стигнеш края му. Нещо подобно представляваха отношенията ѝ с Лидия. Вече не помнеше как и защо започна всичко, нито кога си размениха имената или кога червенокоската си показа ужасния и нетърпим нрав, та да я накара да я намрази. Не, омраза бе твърде силно казано. На този етап Пандора просто не я харесваше и единственият начин, по който умееше да разговаря с това момиче, беше чрез хапливи реплики, на които то отговаряше самоуверено и я дразнеше допълнително. Изглеждаше така все едно се забавляваше да бъде онова малко трънче, което не плашеше с размерите си, но беше досадно и просто принуждаваше тъмнокосата да не я подмине, а да я заговори всеки пък, когато я види някъде наоколо.
Пандора нямаше отговор за думите ѝ. Дори предпочиташе да не коментира онова, което бе чула, но колкото повече Лидия говореше, толкова повече гласът ѝ започваше да дразни Пан, а последните ѝ думи бяха просто черешката на тортата. Те я накараха да се засмее при това толкова искрено и с такава ирония, че не помнеше кога за последен път бе чувала толкова голяма глупост в иначе краткия си живот.
- Скъпа ми Лидия, ти си побъркана. Кога за последно си посещавала лекарския кабинет, защото многото години живот явно са ти размътили мозъка, което е наистина трагично. – заговори с нежен тон все едно наистина я бе грижи за психическото здраве на червенокоската. Ясно ѝ бе, че това момиче не можеше да бъде съвсем наред с него с това поведение и слуховете, които се носеха за нея, но не вярваше, че може и да бъде толкова заблудена за границите на собствената си гордост. – Въобще не бе интересува дали ме харесваш или не. Аз открито признавам, че не те харесвам и нещата стоят така от известно време, което вече е толкова дълго, че дори не помня дали в началото те харесвах или още тогава ми бе някак неприятна. А сега защо не ми спестиш сладките приказки и не изплюеш камъчето?
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Lydia Wickham. on Съб Юли 19, 2014 1:42 pm

Ироничните подмятания на Пандора не можеха по никакъв начин да засегнат червенокоската, която беше чувала какво ли не за себе си. Някои от нещата бяха истината, други бяха доста силно преувеличени, но във всички се споменаваше, че не беше съвсем наред. Какво толкова лошо имаше в това да си различен? Да си леко луд? Добре, доста. Това че през всичките тези години останалите възприемаха поведението и за странно и откачено, но означаваше че наистина е такова. Кой знае може би след години точно това щеше да е нормалното поведение на хората и вече да не прави впечатление. Кой знае можеше точно "днешните луди" да бяха "бъдещите нормални хора". А и през вековете различни неща бяха обявявани странни, нещата, които днес всички приемаха за нормални, така че винаги имаше надежда това да стане и с нейното поведение. А и за разлика от останалите червенокоската щеше да има възможността да му се наслади
Но не можеше да остане безразлична към смеха на брюнетката. Нима наистина се осмеляваше да и се смее? На Лизия!? Това момиче вървеше по съвсем тънък лед и скоро май щеше да падне. Може би постъпката и сега беше най-голямата грешка в мизерния и живот до сега. Заслужаваше да бъде убита на секундата. Но не, това щеше да е твърде бързо и твърде за кратко. Имаше къде къде по-приятни неща, които можеше да и се случат. Щом толкова искаше да разбере човъркащият я проблем, е днес беше щастливата и вечер.
В красивата червенокоса главица на Лидия се зародиха психопатски мисли. В едната откъсваше главата на брюнетката, още преди да е могла да изрече друга поредна глупост. Във фантазия номер две изтръгваше малкото и биещо сърчице и го захвърляше на земята. А в третата я отвличаше и изтезаваше, като дори убиваше семейството и пред нея. О, чакай. Това вече го беше правила веднъж. Точно тази самонадеяност и дразнещият смях на момичето и напомниха за онази далечна нощ в Русия, в която беше отнела най-важните хора за тогава малката брюнетка. Можеше да го направи отново и щеше да е все толкова приятно. За части от секундата червенокоската се отдаде изцяло на тези мисли. Бяха някак толкова невероятни, че дори я извадиха от реалността. Но това не продължи дълго.  
Червенокоската хвана вещицата и със свръх скорост я долепи до стената. Усмихна и се и за малко само я наблюдаваше без да прави нищо друго. Просто наблюдаваше реакциите и. Щом толкова искаше да узнае истината, добре така да бъде. Трябваше да внимава повече какво си пожелава.
-Знаеш че не съм голям фен на вещиците, нали? Преди години познавах истинските ти родители. Бяха същите като теб, само че много по-могъщи от теб. Имах сделка с тях. Трябваше просто да направят едно заклинание, но те си мислеха за много умни и че ще могат да ме измамят..
Направи кратка и драматична пауза като тези от филмите след което продължи със същия арогантен тон придружен с усмивка
-..но вместо това направиха най-голямата грешка в живота си. И естествено трябваше да си платят за това. Не е ли жалко че си забравила този ден, Пан. Денят, който изцяло промени живота ти. Всичко, което имаш днес е благодарение на мен. Така че трябва да преосмислиш поведението си спрямо мен, малка вещице. Освен ако не искаш драматичната ти история да се повтори отново. Само че, този път няма да съм толкова благосклонна.
За момент се прехвърли отново там, отново в онзи така приятен ден, но сега не беше времето за това, защото имаше да доразкаже една толкова желана история на това момиче срещу нея
-Като се замисля, сега наистина съжалявам, че родителите ти се отърваха с толкова малко. Заслужаваха много по-болезнена смърт от тази, с която ги удостоих. Всъщност и ти беше там, така че знаеш какво се случи, но ще ти го припомня, само защото това наистина ще ми достави удоволствие. Жалките ти родители умряха в една наистина зверска катастрофа, причинена от мен. Баща ти умря на място, а майка ти - тя издъхна докато ми се умоляваше да се обадя в полицията, за да се спасите и не спря да ми се извинява, за това което беше направила, но вече беше твърде късно. А колкото до теб, оставих те там между мъртвите ти родители с мисълта, че и ти ще ги последваш, но.. за съжаление това не се случи. Но пък ето те тук сега. Може днес да е "щастливия ти ден" и да отидеш при тях
Червенокоската се беше загледала право в кафявите очи на момичето. Лидия продължаваше да я гледа все толкова усмихнато, самонадеяно и арогантно. Но и сега повече от всякога и беше интересно, какво ще направи Пандора, която току що беше сюрпризирала с истината, която толкова искаше да узнае.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Pandora. on Сря Юли 23, 2014 3:42 am

Тя блафира. Мисълта се прокрадна в съзнанието на Пандора. Устните ѝ се извиха в самодоволна усмивка; доказателство, че тя е победител в този словесен двубой. Липсата на директна реакция от страна на червенокоса клонеше в нейна полза. Тя нямаше какво повече да добави, защото Пандора я бе оставила без думи и тайно Лидия знаеше че тъмнокосата стои плътно зад думите си и повечето от тях са истина. Древната я променяше в светлина, която не се нравеше на Пандора. Тя като че ли опитваше да унищожи нейното невинно мислене, превръщайки я в свое копие; олицетворение на омразата и разрухата. Щом бе избрала да бъде такава, това бе нейно решение, но нямаше правото да натрапва подобни мисли в главата на Пан, въпреки че го правеше и май успяваше. Единствено с нея Пандора се наслаждаваше на победата дори в моментите, в които ѝ се налагаше да използва подли методи, за да я постигне.
Усмивката ѝ изчезна, когато бе притисната към стената. Кислородът би започнал бавно да напуска дробовете ѝ и не след дълго би усетила онова задушаващо чувство, ако бе човек, но тя не беше. Вампирите не се нуждаеха от онези жизненоважни вдишвания и издишвания, но това не означаваше че ситуацията ѝ бе приятна. Та кой би се чувствал комфортно притиснат до стената с ръка, обвита около гърлото? По-ужасната част обаче бяха думите на червенокосата древна. Те се насищаха в главата на Пандора, предизвикайки остро главоболие, защото информацията бе повече отколкото тя можеше да поеме наведнъж. Искаше ѝ се да вярва че Лидия наистина блафира и казва това просто за да я обърка и довърши психически, превръщайки я в луда като нея, но нещо в погледа ѝ посказваше че сцените, които описваше с думи са истински. Тя се наслаждаваше на тези спомени, което караше Пандора да изпитва истинска омраза към нея. Цял живот бе прекарала в семейството на една луда за връзване истеричка и баща, който я обичаше като своя дъщеря, но сега бе в затвора и положението вкъщи бе непоносимо. И това означаваше ли, че Картър не бе неин кръвен брат или той също бе беглец като нея и тези хора, които нямаха свои деца се бяха превърнали в техни спасители? Освен това ако бе израснала в Русия, защо по дяволите не ѝ се отдаваше да научи този език, когато ѝ трябваше за часовете в гимназията? Защо нямаше спомени от катастрофата и преди това, освен ако тя не я бе лишила от спомените ѝ? Такива неща се случваха особено при тежки катастрофи. Въпросите продължаваха да изникват в главата, а погледът ѝ потъмняваше.
- Ти… Ти си чудовище! – почти извика Пандора и адреналинът вероятно ѝ дойде в повече, защото успя да отблъсне Лидия от себе си. – Ти си чудовище, Лидия, и ще си платиш за това, което си направила!
Мислите ѝ бяха замъглени от омраза, но рано или късно щяха да се избистрят и тя щеше да има идеалния план за отмъщение. То нямаше да върне родителите ѝ, дори не бе сигурна дали ще ги накара да се гордеят с нея, но поне можеше да си върне за онова, което ѝ причини древната с припомнянето на миналото. Пандора предпочиташе тези болезнени спомени да си останат забравени, за да не рушат живота ѝ. Да, точно това щеше да направи. Пандора щеше да разруши живота на древната, за да ѝ го върне за своя. Искаше тя да изпитва угризения за деянията си, да страда заради тях и да се страхува за живота си както другите се страхува за своя, когато тя им се заканваше.
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Lydia Wickham. on Чет Юли 24, 2014 6:20 am

Червенокоската наблюдаваше всяко едно действие на Пандара, все едно я изучаваше. Може би беше малко рано да и сервира тази толкова хубава и приятна история, защото колкото повече изчакваше, толкова повече щеше да я заболи. А Лидия обичаше да прави хората нещастни. Вярно че, не беше с всички такава, защото на пръстите на едната ръка можеха да се изброят хората, които бяха видели и нещо друго в нея, освен омразата и злобата. Пандора можеше да съжалява, че не беше от тези малцина щастливци. Но и с това нейно семейство и нещата, които те бяха направили в миналото, никога нямаше да се сдобие с този невероятен късмет.
Пискливият и дразнещ глас на брюнетката беше изпълнил цялото пространство около тях. Усещаше се едно "високо напрежение", което наелектризираше всяка частица на въздуха около тях. Но и придаваше някакво особено чувство на драматизъм. Все едно нещо съвсем неочаквано щеше да се случи и то съвсем скоро. Сякаш искаше да покаже и на двете, че тази нощ щеше да е съдбоносна за една от тях - нощ, която никога нямаше да забрави.. или която щеше да е последната от живота и. Въпросът беше коя точно щеше да е тази, която да загуби? Или по-точно коя от тях нямаше да разчете знаците на съдбата и нямаше да се спаси от предстоящото?
Червенокоската почти не обръщаше внимание на всички тези сигнали.Тя както винаги си, мислеше че тези неща не се отнасят за нея. Самочувствието и увереността и не идваха само, от това че беше живяла векове наред като древна, но и от това че за толкова време никой никога досега не беше успял да и направи нещо кой знае какво. Имаше няколко такива опити, но те бяха толкова далечни и незначителни, че дори не можеха да се споменават. А и последният от тях, който можеше да се зачете като по-сериозен беше през далечната 1957, когато един бездарен, но и наистина добър ловец се опита да я убие, но.. не беше достатъчно точен и бърз. Дори не е нужно да споменавам, какво точно се случи с него
Така че заплахите на Пандора изобщо не я трогваха. Ако брюнетката очакваше от нея да се притесни, да започне да се извинява, за нещо, което и е харесало и което би направи отново, или да изпадне в нервна криза, или пък да започне да се страхува от нея - щеше да се наложи още дълго да чака.. Това бяха чувства, които червенокоската не само не беше изпитвала от неизвестен период от време, но и които бяха почти забравени за нея. Дори не се знаеше дали ако изпита изобщо някое от тях някога, щеше да знае, какво изобщо беше това.
Може би точно за това нямаше търпение да разбере, какво толкова Пандора си мислеше че може да и направи. А и тази дума "чудовище", която не чуваше за първи път, все още и звучеше толкова не на място. Тази дума и Лидия нямаха нищо общо според самата червенокоска. Толкова беше лесно да обвиниш някой, че е такъв, като не знаеш мотивите за действията му или когато ги омаловажаваш. А в случая с Лидия и родителите на Пандора, те бяха толкова много. Брюнетката може и да не ги беше осъзнала все още, но това не променяше фактите. Ако родителите и не бяха постъпили толкова глупаво и да се опитват да измамят грешния вампир, сега най-вероятно щяха да са все още живи и щяха да живеят с дъщеря си в Русия.
-Наистина ли си, мислиш че можеш да ми направиш нещо? Същата си като жалките ти родители. Само говориш, но нищо не правиш. Те ми казаха почти същото, но... знаеш какво се случи. Вземай пример от грешките им и внимавай как ми говориш, за да не ви устроя семейно събиране в Ада
Думите на червенокоската, които бяха казани толкова самодоволно, че ако можеха да се измерят по скалата от едно до десет, щяха да отчетат единадесет,  още повече нажежиха ситуацията. Не че, имаше нужда от подобно действие, защото и така спокойно можеше да се усети във въздуха.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Pandora. on Пон Юли 28, 2014 1:08 pm

Предвид ситуацията Пандора желаеше само едно нещо – справедливост. Същата онази справедливост, която макар и погрешно бе изпратила баща ѝ в затвора. Тъмнокосата не можеше да престане да нарича по този начин човека, който я боготвореше и за когото бе убедена че е неин баща само преди минути. Никой не можеше да преобърне онова, което тя чувстваше, защото макар и не биологичен този човек бе неин баща, точно както онази истеричка бе нейна майка. Те бяха единственото семейство, което Пандора имаше. Единственото, което познаваше и на което се доверяваше. Можеха да бъдат ужасни, но изповедта на Лидия я накара да осъзнае, че тя обича тези хора. За това твърдяха и всичките пъти, в които излизаше с брат си, но се връщаше на сутринта за разлика от него. Тя не можеше да изостави хората, дали всички за нея. Тя така или иначе бе светлината в техния живот след като собствения им син не можеше да се справи със задачата да бъде детето мечта.
Пандора не познаваше хората, за които червенокосата говореше. Не следваше да изпитва омраза към деянията ѝ, но не можеше да отрече това чувство. В крайна сметка тези хора бяха нейна плът и кръв. Може би никога не би потърсила сведения за тях и никога не би тръгнала към Русия в търсене на истината, защото това би било болезнено не само за нея. За секунди животът ѝ се разруши пред очите ѝ и Пан нямаше да бъде същата. Знаеше истината и би гледала на нещата от друг ъгъл. Това бе нейният начин да се справи със ситуацията, но нямаше да позволи на червенокосата да се измъкне с убийството на двама невинни. Опитът за измама бе признато престъпление и тъмнокосата не отричаше вината на своите родители, но наказанието не бе смърт. Съзнаваше също че древната едва ли действаше според правилата на борбата с престъпността, а по-скоро по свои или по-точно по тези на свръхестествения свят. Там отмъщението взимаше надмощие над справедливостта и ако Лидия желаеше да продължат по този път, тогава нека бъде така.
Погледът на Пандора я следеше в продължение на секунди, на минути. Мислите хвърчаха из главата ѝ, докато в кафявите ѝ очи се четеше решителност, която никога не се бе загнездвала в тях за толкова дълго време. Последствията нямаше да бъдат никак положителни за червенокосата.
- Лидия, ще съжалиш, че въобще ме познаваш. Не познавам родителите си, не знам на какво са били способни, нито как са действали, но знам че си убила двама невинни души заради жалък опит за измама. Убила си ги без причина. – натърти на „без причина“ и сви дланите си в юмруци. Колебаеше се. Пандора разполагаше с нещо, което при определена ситуация можеше да бъде проклятие или спасение. В случая с Лидия определено би било първото. Колебаеше се, защото ѝ отне толкова време, за да добере до точните съставки и смяташе да ги даде на правилния човек, но жажда за отмъщения замъгляваше разума ѝ. Съвестта ѝ се давеше сред мрачни мисли и Пандора извади малкото шише от уиски с течност в чаен цвят. По устните ѝ заигра бегла усмивка и тя подаде шишето към Лидия.
- Нека забравим за тази случка. Рано или късно ще получиш своето, но аз не познавам тези хора, нямам причина да ти отмъщавам. – колебанието у Лидия я накара да се засмее. – Не ми ли вярваш? Добре, аз ще пия първа.
Течността съвсем бегло се докосна до устните ѝ без тя да отпива, въпреки че го инсценира. Стритата върбинка изгори кожата ѝ. Никак не разбираше защо трябваше да присъства, но такива бяха условията. Пандора не позволи на болката да се изпише върху лицето ѝ, запази усмивката си и отново подаде шишето към Лидия.
Pandora.
Pandora.
Хибрид: Вещер & Вампир
Хибрид: Вещер & Вампир

Брой мнения : 250

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Lydia Wickham. on Пон Юли 28, 2014 3:10 pm

Този развой на събитията определено не беше предвиден. Да, беше логичен, защото все пак колкото и да не харесваше Пандора, червенокоската, знаеше че тя е разумна и не би направила някоя глупост, от която да пострада. Вярно беше че също Лидия очакваше поне да я удари. Все пак колкото и да казваше, че беше извършила едно добро дело, спасявайки света от поредните двама измамници, повечето приемаха действията и като нещо и неправилно, и не биха я окачили с приз Супергърл. Въпреки че, това щеше да е хубаво от тяхна страна. А и костюм на супер герой определено щеше да и отива. Щеше да бъде перфектната истинска Наташа Романова.
Колкото и странно да звучеше, вместо да и стане гадно от натъртването на "без причина", всъщност това и достави някакво удоволствие. Явно беше дълбоко сбъркана натура, за която няма надежда за промяна, но и която не искаше такава. А и ако човек сам не приеме себе си и не се харесва, как да очаква другите да го направят. Още от времето, когато беше просто една откачена вещица, червенокоската леше най-нехаресвания и мразен човек в родното си място. Векове по-късно отново беше такава, само че на много по-голяма територия. Това малко или много беше някакъв вид прогрес, макар и не в правилната посока.
Когато Пандора извади шишенцето, червенокоската наистина се изненада. Нима и прощаваше толкова лесно, че дори да иска да пият заедно? Това сега някакъв вид наздравица за всичко случило се ли беше? Защото определено нямаше да откаже, ако беше по този повод. Но нима Пандора щеше да пие най-спокойно с убийцата на родителите си просто така? Все едно нищо не се е случвало. Това беше малко вероятно, а и много трудно за вярване. Все едно имаше някаква уловка, която червенокоската се опитваше да разбере, но не можеше. А както казваха хората: "нищо прекалено хубаво, не е толкова хубаво".
Но може би напразно се затормозваше с такива мисли. Какво чак толкова можеше да стане? А и наблюдаваше Пандора, докато пие.. и нищо не и стана. Абсолютно нищо. Така че може би всички тези странни мисли бяха напълно излишни. А и нямаше от какво толкова да се притеснява, нали?! Може би трябваше да спре да мисли за конспирации навсякъде.
Взе шишенцето в ръце. Огледа го. И все още не виждаше нищо подозрително. Може би наистина беше просто алкохол. Нямаше как да разбере, освен ако не го пробва. А и на Пандора нищо не и беше станало, така че трябваше да направи точно това. Позачуди се още няколко секунди дали да го направи, но накрая си каза "какво пък толкова".
-Наздраве!
Каза с лека усмивка и отпи от шишенцето. Усети върбинката вътре, но тъй като тя не и действаше не обърна внимание на тази странна съставка. Но тъкмо, когато връщаше шишенцето, нещата се промениха. Не само че го изтърва, но и изпита толкова силна болка. Беше забравила, че това чувство изобщо съществуваше, но ето че то я беше обхванало изцяло. Всяка една частица от него като смъртоносна мрежа, от която няма измъкване.
-Какво по дяволите ми направи?!
Едва успя да изрече тези думи права, защото краката просто не я държаха. Падна на земята. Но и това не беше всичко. Въздухът започна да не и достига. Все едно беше асматичка без инхалатор. Направо перфектно. Изобщо можеше ли да стане по-зле?! О, да, определено можеше. Защо ли изобщо се чудеше, когато съвсем скоро щеше да разбере и то от първо  лице.
Чувстваше се така, все едно всяка мъничка частица сила и енергия я напуска. Дори за секунда се зачуди дали това не беше краят? Но всичко не можеше да свърши точно така! Беше твърде велика, за да свърши по толкова глупав начин! Но тази мисъл не и даваше покой. А всичките тези чувства само я допълваха. Но най-лошото от всичко беше, че си нямаше ни най-малка представа какво се случва. А няма нищо по-лошо от незнанието.
След няколко минути усети толкова остра болка, все едно бяха разделили сърцето и на две, което вече беше "черешката на тортата" и я накара да изгуби съзнание.
***
Не знаеше колко време беше минало, но когато се събуди се огледа и все още беше на същото място, а това беше наистина добра новина. Все пак за момент си беше помислила, че ще се озове очи в очи с Луцифер. Но първата мисъл, която и мина през ума след събуждането беше "знаех си че съм твърде хубава, за да умра", което я накара да се усмихне. Изправи се бавно. Всичко и изглеждаше наред. Освен че красивата и коса се беше разрошила на всички страни. Не откриваше никаква друга промяна. Нямаше и следа от онези ужасяващи чувства от преди малко. Беше си същата. Никаква промяна. Какво повече можеше да иска...
"Туп-туп"
... и тогава го усети. Еуфорията и усмивката и се изтриха в момента, в който усети биенето на сърцето си. Дори го докосна ръка, за да го провери отново, но резултата беше същият. Това не можеше да и се случва! Просто не можеше! Това трябва да е някаква шега. Червенокоската не можеше да го усеща. Та нали беше вампир. При тях нямаше такива "екстри". Те не бяха като хората. Чакай малко, хората. Щом го усещаше, това имаше само едно обяснение. Беше станала човек!? Това не можеше да и се случва. До преди минути беше едно от най-силните същества, а сега.. сега беше просто обикновена. И от всичко възможни раси на света, това беше най-неподходяща за нея. Особено след като никога не беше била нещо подобно. Не можеше ли пак да е вещица. Но не, трябваше да се превърне в новото попълнение на най-досадната раса. Колко прекрасно само.
Червенокоската все още беше в шок от "откритието" си. Ако някой някога и беше казал, че ще се превърне в човек, щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече по-луд и от самата нея, но ето, че и това и случваше. Ето, че и това трябваше да преживее. Сякаш си нямаше достатъчно проблеми, ами сега и това.
Погледът и най-после отново се спря върху Пандора. С цялата тази информация си и злощастни събития дори беше забравила за съществуването и. Беше се вгледала дотолкова в себе си, че не виждаше нищо друго. Беше се вглабила изцяло в новините около себе си. По принцип винаги го правеше, но и сега нямаше как да е по-различно, когато това, което и се случи беше толкова неочаквано, ужасно и драматично
-Ще ми платиш затова, Пандора. Ще те накарам да страдаш за всяка минута, която прекарам като човек. И този път няма да съм толкова милостива към теб. Ще те убия бавно и мъчително. Но първо ще направя същото с новото ти семейство. Направих го веднъж със старото, лесно ще го направя отново. Добре го запомни и никога не го забравяй. Защото току що направи най-голямата грешка в живота си.
Гневът се виждаше не само в очите и, но се усещаше и в гласът и. Искаше да разкъса Пандора на милиони малки парченца, които да се разпръснат навсякъде. Но не можеше. Нямаше как да го направи в момента, което само увеличаваше желанието и. Колкото и сега да нямаше възможността да направи не само това, но и да изпълни думите си от преди малко, скоро щеше да я има и тогава Пандора нямаше да и избяга.
Сега не беше и времето да заплашва много по-силно същество, което я мрази, но това не я интересуваше. Така или иначе вещицата нямаше какво повече да и направи. Но може би трябваше да се научи да внимава, какво и пред кого говори, защото сега не беше толкова силна. Може би.. но никога нямаше да стане. Дори и сега, когато това щеше да и е необходимо.
Lydia Wickham.
Lydia Wickham.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 6939

Върнете се в началото Go down

do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway. Empty Re: do you belive in heaven? Nevermind, you're not going there anyway.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите