The Vampire Diaries RPG Forum
Добре дошъл в най-добрия РПГ форум посветен на сериала "Дневниците на вампира". Любов, мистерии, убийства и кръв - потопи се в един истински вълшебен свят, изпълнен с опасности. Очакваме те.
welcome!
Форумът е направен по основните идеи от сериала Дневниците на вампира. Главните герои са взаимствани от него, но историите им могат да бъдат променяни по всякакъв начин. Действието се развива в малкото градче Мистик Фолс. Сайтът е създаден за забавление и усъвършенстване на творческите способности. Всички тук сме много приветливи и ви приканваме да се присъедините към нашето голямо свръхестествено семейство.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за нас
BGtop
Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Брояч
free counters
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 23 потребители: 3 Регистрирани, 1 Скрит и 19 Гости :: 1 Bot

anon, Jennifer ♥, Елизабет Джак Дарк

Най-много потребители онлайн: 127, на Вто Дек 11, 2012 4:22 pm

Англия, 1314 година

Go down

Англия, 1314 година

Писане by Роуз Озера on Вто Май 27, 2014 3:51 pm


Априлска, прохладна и дъждовна вечер, както всички други в Англия почти през повечето време.Поредния бал в замъка Озера.Поредната вечер прекарана в политика, пиянство, разврат, стратегии,преструвки и тайни срещи.Да, това представляваха баловете на баща ми.Колкото и да го обичах, понякога беше непоносим, а идването на крал Едуард II, хич не ми се нравеше.Този, човек наистина ме вбесяваше, а баща ми му даваше обещания за победа и закрила.Ако зависеше от мен, лично щях да го оставя на онези същества, да го убият.
Седях в центъра на събитията, преструвайки се заради баща ми.Музиката не спираше, виното се лееше без пощада, всички бяха видимо пияни.Някой викаха, други танцуваха, трети просто се наливаха.Да видиш, благородници и аристократи да се държат толкова повърхностно, със сигурност нямаше да ви се понрави, както и на мен.Седях смеех се на глупавите шеги, преструвах се че пия, просто за да угаждам на всеки каприз на баща ми.Докато всъщност исках да съм навън, да ловувам, да преследвам и да се загубя в усещането за добро дело.Да знам че днес съм спасила поне един човешки нищожен животец. Ненавиждах кръвопийците, заедно с тяхното проклятие.Не бе справедливо да крадеш животи и то за да спасиш своя.Така бях научена, така бях и обучена, закърмена с тези думи "Убиваш, за да спасяваш".Тази мисъл ме поддържаше жива, поддържаше пламъка за убийство, било то и убийството на същество, което някога преди години е било човешко същество.
И през тази априлска вечер, докато седях и оглеждах всеки човек в тази зала, преценявах.Преценявах дали някой от тези уж благородници или аристократи, накрая няма да се окаже такова същество.Тръпки ме побиваха, но адреналина бързо ги потушаваше.Адреналин за битка, за равностойна битка и убийство.Всяка мисъл бе прекъсната от баща ми и дразнителния му смях.Погледнах него, погледнах и краля, усмихнах се не толкова искрено, само за да не го обидя.Изучих лицата на майка ми, на брат ми и сестра ми.Толкова уморени от този фарс, от тази игра на перфектното семейство.И въпреки всичко, продължихме да играем ролите си.Брат ми-добродетел, интелектуалец, Майка ми-умна съпруга, Сестра ми-безрасъдното малко дете в семейството, а аз-златното момиче на татко.
Научил ме бе на много неща не споря, да се бия и бях по-добра от всички ловци в цялото семейство и въпреки това, допусках грешки.Бяха неволни от невнимание, но си понасях последствията за тях.От мен се очакваше да бъда безупречна и точно това и правех.Убивах със стил, стараех се да не допускам грешки и да бъда "златното момиче на татко", и успявах.
Надигнах се от масата, леко тромаво, тъй като огромната рокля ми пречеше ужасно много.Исках да я разкарам, да нахлузя едни панталони и да се чувствам свободна, ала не можех.Всички очи се впериха в мен, всеки човек в тази зала ме погледна заедно с краля и баща ми.Почувствах се неловко, не обичах да съм центъра на вниманието..Извиних се с усмивка и всичко продължи с всичка сила.Музиката, виното приказките и скоро никой не забелязваше слабата русокоса фигура, която се изниза от масата в центъра на залата.Имах нужда от въздух, имах нужда да се махна от фарса, от илюзията "защита".Едва успявах да се движа в тази рокля, а хората ми препречваха пътя правейки, бягството ми трудно и мъчително бавно.
Поздравявах, усмихвах се, кимах макар това да не бе вечерта която бях планирала, се налагаше да го играя до последно.Бях по средата на залата когато чух някой да провиква името ми, обърнах се и зашарих из тълпата от хора.Не виждах, никого или поне не този който бе извикал името ми,вървях и не спирах все още озъртайки се докато накрая не ударих каменна стена и залитнах леко назад.Малко ми трябваше да се пльосна на задника си пред толкова хора, но запазих равновесие.Леко вбесена на себе си и на този отсреща вдигнах поглед.
-Вие, гледате ли къде вървите?-попитах вече вбесена, преди да вдигна поглед към този срещу мен.И когато го направих застинах.Да, забравих как да мисля, но само за секунда, скоро гнева ми се върна.Намръщих се и понечих да го заобиколя, но не успях.
Роуз Озера
Роуз Озера
Хибрид: Вампир & Върколак
Хибрид: Вампир & Върколак

Брой мнения : 757
Рожден Ден : 20.11.1994

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Christian Vokill. on Пет Май 30, 2014 2:01 pm

Нали се сещате за досадно сладникавите, захаросани приказки за принцеси, замъци, войни, яздещи силни коне? Същите. Но в тези приказки не се споменаваха войните, е, или поне не страшните им и гнусни страни. Не се разказваше за ранени здрави мъже, в разцвета на силите си, които умираха осъкатени и поругани по бойните полета. Умиращите им тела се разлагаха по поляните, пропити с невинна и не чак толкова невинна кръв. Повече си лягаха късно, за да поспят едва няколко часа, а следващият им ден биваше последен. Загиваха един по един, изтребваха ги като мухи, потъпваха ги като досадно безгръбначно, което е минало в краката ти. След това, логично плъзнаха заразите, болестите... чумата. Тя смея да твърдя беше по-пагубна и от самите сражения. За нея нямаше жена, мъж, дете или възрастен, всичко намираше края си в тъмен, евтин, почти прогнил ковчег, или по-често в общ гроб, който колкото се може по-скоро биваше подпален, за да не се спре разпространението на повече злини.
Наскоро бяха изминали годините на великата Инквизиция, в чиито дни невинни жени се палеха на средата на улицата на кладата, обвинявани във вещерство, а истинските вещери и вещеци, гледаха телата им как горяха, а после се усмихваха на тежката и задушлива миризма, извираща и задушаваща целия град. Започваше да се говори по мазните и кални улиците, в малките занаятчииски магазинчета; в мръсните пиянски кръчми, как черните времена отминаваха или дори вече бяха отминали. И така започнаха огромните, пищни събирания, прерастващи в пир на разврата. Те продължаваха с дни, докато всички присъстващи не припаднат от количеството вино, което лакомите им усти бяха приели. Огромни, грозни рокли, които закриваха за жалост голяма част от плътта на жените и тежки и задушливи дрехи за нас.
Така и аз бях стигнал до вратите на замъка Озера. Древна фамилия ловци, които не отдавна бяха убили момиче, което лично аз, самият Кристиан Вокил бях превърнал. Не знаех обаче, кой негодник от това проклето сборище бе се подиграл така гнусно с мой наследник, затова мислех всички да си платят. Гъст гняв течеше забавено по вените ми, забавяше циркулацията на кръвта ми, оставяше ми мозъка ми да играе на светлинни обороти в сравнение със сърцето ми. В интерес на истината със седмици бях планирал, това, което щеше да се случи тази вечер, а сега вървях убийствено бавно натам, за да мога да се насладя на отмъщението още от самото началото. Отначалото имах леко затруднение с влизането си, но след това някаква забърна прислужница ме покани приветливо, насочвайки ме право към голямата зала от където идваше звука от музиката.
Изпих няколко чаши вино, което за изненада се оказа очудващо хубаво, а през това оставих на очите ми да намерят домакините, а мислите ми да ги изследват. Главата на семейството се смееше шумно и наддигаше чашата си срещу тази на Едуард, а от високомерието и на двама им просто можеше да му се догади на човек. Та те бяха едни прости хора, какво повече?! Изпих виното до дъно и изкарах металната табакера, палейки цигара веднага след това. Бащата... майката... сина, дъщерята... а къде беше по-голямата? Изброявах ги на ум, хвърляйки им по едно око, но не бях видял до сега... хм... как й беше името?
Роуз Озера.
В момента, в който я видях в мозъка ми изплува неканеното й име. Каква необикновенна красота, загрозена с тази очевидна незаинтересованост и скептизъм, личащ от километри. Русокосата се беше отправила май за навън, когато някой извика името на момичето, а тя започна да се оглежда. Хвърлих изгорелия фас на земята й го настъпах. Нужно беше да направя само една малка стъпка напред и изведнъж крехкото й тяло се сблъска с моето и това я накара да залитне едва-едва. Сдържах смеха си... някак си. Всъщност доста усилия ми костваше това. Младата синеока арогантност ме погледна и в погледа й видях, че едва не просягаше да ми зашие един плесник. Наклоних глава надясно когато иронията се изплъзна от изписаните й устни и се усмихнах доволно когато чух как за миг сърцето й се забави, а после ускори, забравяйки за нормалния си ритъм.
- Щом съм се блъснал в красавицата Озера, значи със сигурност знам къде вървя.
Усмивката ми се разтегли лакомо по лицето ми, ръката ми се протегна към нея, очаквайки я.
- Какво ще кажете да ме придружите за една разходка в прекрасната Ви градина?
Любезност, сладкодумие и виждах как малко кръв се вливаше в страните на Роуз, а тя се опитваше да скрие този факт.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Роуз Озера on Съб Май 31, 2014 9:36 am

Гледах го почти през цялото време, когато говореше.Дори без да се усещам се бях изчервила до неузнаваемост и го усещах.Трябваше ми малко време да се окопитя и да накарам тъпото изчервяване да изчезне от лицето ми, но докато това траеше, изучих лицето му.Беше...хмм... ако трябва да съм честна беше ужасно красив мъж и очевидно си го знаеше, но имаше нещо хем привличащо окото в него, хем нещо което ме отблъскваше и ме караше да бягам на хиляди километри далеч от него.И въпреки това, не го направих, а и знаех че такъв тип мъже, винаги получават каквото искат.
Отне ми повече време да сменя изражението си на хлътнала хлапачка още от един поглед.Скоро върнах спокойното си състояние и не само състоянието, но и настроението.Исках да избягам с всичка сила, от тази зала, но и от мъжа седящ пред мен, а очевидно второто нямаше как да се получи, а и трябваше да го играя, добрата дъщеря.
-Нека сме наясно, аз не придружавам никого, било то някой си благородник, чието име нито знам, нито съм виждала преди.Така че вие придружавате мен, не живейте в илюзия.-усмихнах се криво и поех ръката му.
Не си направих труда да го погледна повече, просто вървях до него и се взирах някъде в пространството.Знаех че се държа отвратително, но не ми пукаше.Единственото което исках е да изляза от там, а този прекрасен мъж бе единственото ми спасение тази вечер, макар и да се бях блъснала в него, имаше нещо странно.Все още не можех да разбера какво, а и вероятно трябваше да съм по-любезна от това в момента.Върнах се в реалността и улових няколко погледа, на хората покрай които минавахме.После погледнах мъжа до мен, докато не чух името си отново, само че сега можех перфектно да позная гласа, които ме накара да спра на място.Извърнах поглед назад и видях баща ми изправил се на крака и ме гледаше с яростен поглед, които предупреждаваше да се върна на масата още на момента иначе щях да си понеса последствията.И просто изключих, точно в този момент ми дойде прекалено много.
Мъжът до мен бе спрял усещах го и погледа се впиваше в лицето ми, което беше още по странно, но в момента нямах време да размишлявам много над този въпрос.
-Е, очевидно знаете коя съм и кой е човека, които ни гледа в момента.-казах усмихваща се и през зъби.-Нека проверим колко сте издръжлив, преди и аз и вие да си докараме гнева му.-в момента в които го казах  усмихнах се широко, пратих въздушна целувка на "татенцето", надигнах роклята си с едната ръка обърнах се към мъжа до мен и стиснах ръката му. В следващия момент това което помнех бе че бягаме към изхода, след мен се чуваха викове, но музиката ги заглушаваше и знаех че баща ми е бесен, но не ме вълнуваше.А малко след това се намирахме в градината, или по-скоро на една по-тъмна, но красива част от нея, където никои нямаше да ни открие.Едва дишах, адреналина течеше във вените ми като лава и имах чувството че скоро ще избухна.Погледнах, към него, не изглеждаше като мен дори не се беше задъхал, но не обърнах внимание чак толкова на това, просто ми се стори ужасно красив точно в онзи момент.Усетих че стискам все още ръката му и рязко я дръпнах, поемайки си дълбоко въздух и накрая прехапвайки си устната, почти с изписана усмивка на лицето ми.Обърнах му гръб и се запътих към близкия розов храст и се опитвах да успокоя дишането си, което се оказваше прекалено неуспешно, а имах нужда да се успокоя.
-Е, как мъж като вас, присъства на такъв фарс?Имам в предвид, бала и дома ми?-казах докато галех един розов лист на прекрасно ухаеща червена роза.Беше интересен мъж в това бях сигурна, а още по сигурна бях че баща ми вече беше полудял от това да ме види да се държа, като безразсъдната ми малка сестра и на всичкото отгоре бягайки с мъж, които той не харесваше в това бях сигурна.
Роуз Озера
Роуз Озера
Хибрид: Вампир & Върколак
Хибрид: Вампир & Върколак

Брой мнения : 757
Рожден Ден : 20.11.1994

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Christian Vokill. on Съб Май 31, 2014 11:21 am

Смях.
От онзи, който караше очите на хората да се пълнят с развеселени сълзи; от онзи бурният, който свива корема и кара мускулите там да се стегнат до болка; от онзи неприличния за пред други хора, особено с такива каквито току що си се запознал. Да точно от този смях едва успях да избягам когато Озера започна безсмислено да се заобеснява как не тя, а аз съм я придружавал. Голямата сестра от семейството все повече да ми прилича на петгодишно хлапе, което се опитваше да се изкаже, но честно казано усилията му не нацяло се увенчаваха с успех. Бяха е научили на арогантност или просто арогантна се беше родила?! Сдържах се все пак и позволих на веселието ми да се прояви единствено под формата на една малка, наистина малка, почти невидима усмивка, засягаща едва крайчетата на устните ми.
Изведнъж спокойствието си замина по дяволите, защото тя най-накрая останови виновника за окаченото в пространството й име в цялата шумотелевица. Тя гледаше баща си, а аз нея. По лицето й си личаха всички мисли, обикалящи през гънките на мозъка, а всички несигурности се пропиваха във втренчините в сиуета на баща й очи, свъсените устни и напрегнастта в стойката. Обаче малкия момент на колебание изчезна светкавично. Хм дали знаех кой е човека, който ни убиваше със зрението си?! По дяволите, разбира се че знаех! Иън Озера. Това беше последният, който щях да убия от нищожното им сборище. Исках да се насладя на безумството в очите му когато видя как избивам роднините му по най-кървавия начин, който съществуваше в извратеното ми за убийство съзнание. За жалост подробностите щях да оставя за по-късно. Малко по-късно. Защото малката русокоска изведнъж забяга към двора, дърпайки ме за ръката.
Щом се спряхме, кръвта на младата Озера гореше във вените й, а моята спокойно си почиваше. Наблюдавах я и сянка на гняв мина през тялото ми. Обля го цялото, принуждавайки ме да пламна. Не го направих буквано... за сега, но вътрешно всичко ми кипеше, най-вече нетърпението. Май ме попита какво правя тук или нещо такова, но ако си мислише, че въобще обръщам внимание на приказките й, крайно много грешеше. Бях се загледал в гърба й, тъй като тя се беше обърнала с гръб към мен, играейки си с някаква роза. Между другото бях сигурен, че кръвта й е пълна с върбинка и това беше единственото, което ме спираше да опитам от благородния й амброзии. Сякаш можех да подуша гадната билка, циркулираща в организма на синеоката.
Това беше.
До тук бях с търпението и насладата от него. Използвайки вампирските си възможности, бързо се придвижих до нея, заставайки зад гърба й. С едната си ръка я стиснах през врата, притискайки я към тялото си, а китката на другата си я захапах, за да прокърви достатъчно много. После без да губя излишно време, в което Озера щеше да започне да се съпротивлява, насилствено наврях китката си в устата й. Тялото на момичето веднага започна да търси изход от цялата ситуация, но нито едно нейно човешко умение нямаше да свръши работа с мен. Когато бях вече сигурен, че кръвта ми беше в системата на наследницата, без капка умиление счупих врата й, пускайки я на земята.
За минута просто застинах, гледайки тихата и умираща Роуз Озера. После грабнах тялото й и го отнесах в близката плевня. Оставих я там и палейки цигара, излезнах от дървената постройка, насочвайки се към замъка, където обстановката следваше да се нажежи...
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Роуз Озера on Пон Юни 02, 2014 5:23 am

И ето малката грешка, която допуснах.Тази същата която ми костваше това в което щях да се превърна.Да, моята глупост и не толкова изострено внимание, ме доведоха до тук.
Докато се осъзная какво се случваше, се оказах притисната към мъжа и китката му бе по принуда на устните ми.Кръвта се стичаше, а тялото ми инстинктивно, се опитваше да го отблъсне.Но това беше все едно да буташ камък, а и точно в тази хватка нямах голям шанс да се измъкна и въпреки това продължих с опитите.Опитах се да не преглъщам и алено червената течност, но и това спря да ми се получава в един момент.Знаех какво ще се случи, въпроса беше защо не ме убиеше още на момента?!Докато си задам този въпрос и чух изпукване и след това мрак.Пълен и непрогледен мрак, точно там се намирах и нямаше измъкване от това, колкото и да се лутах, не намирах изход.
Не знам колко време бе минало и колко време бях загубила в лутане и търсене, но накрая намерих лъч светлина и се събудих.Очите ми не можеха да привикнат с леката светлина и всичко се изсипа на веднъж.Чувах изключително добре, което беше странно, след това и погледа ми се избистри, беше ужасно да виждаш всичко до най-малката подробност.И точно тогава усетих глад, силена и първична жажда, изправих се, но беше прекалено бързо за моите човешки възможности.Бавно и спокойно прекарах през спомените си пътя по които бях минала да стигна до тук.И накрая ах-нах.
-Мамка му..-изругах на глас.
Малката и тъпа грешка която допуснах, ми костваше в това да ме превърнат във вампир.Съществата които ловувах и убивах с удоволствие, сега аз се превръщах в такова.И то заради една грешна преценка.Знаех си че имаше нещо странно, но бях прекалено заслепена от това да ядосам баща ми, отколкото да забележа всичко останало около този мъж.И сега бях точно това което не исках, или по точно все още не бях.Чух силен писък и се затичах към отворената врата на плевнята, но когато я достигнах спрях.Знаех че ако напусна тази врата щях да навредя на себе си и на всички останали и щях да се превърна в онова което не исках.Ударих с юмрук по дървената врата и учудващо за мен там се появи огромна дупка.Поклатих глава и се ядосах още повече.
Господи, ако ми паднеше този малък...Е, не беше малък и все пак вампир щях да му разпъна кльощавия задник на пиедестал пред всички.Седях и слушах това бе единственото което мога да направя, чувах писъците, чувах всичко кристално ясно, после всичко замлъкна.Миризмата на кръв рязко се заби в ноздрите ми, усещах че губя всяко човешко нещо в себе си мислех само за жаждата, неутолимата жажда за тази алено червена течност...Но останах там, в плевнята в която незнайно как се бях озовала т и въпроса, "Защо не ме уби направо", се въртеше в главата ми.Защо изобщо си правеше труда да ме превръща точно в това което не исках, това което мразех?
Започнах да се разхождам наоколо, опитвайки се да преборя порива да изляза навън и да съсипя всичко срещу което съм се борила....
Роуз Озера
Роуз Озера
Хибрид: Вампир & Върколак
Хибрид: Вампир & Върколак

Брой мнения : 757
Рожден Ден : 20.11.1994

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Christian Vokill. on Сря Юни 04, 2014 11:37 am

Лицето на Роуз Озера беше потънало в някаква сива и безлична обвивка, която й придаваше толкова спокоен и отнесен вид. Погледах я още няколко минути и през това време запалих цигара. Тютюновата клечка гореше за кратко в ръката ми, опушваше дрехите ми. Накрая я хвърлих на земята, настъпах я и се върнах към вихрещото се празненство отвън. Не ми се играеше повече. Нямах намерението и да го правя. Започваше да ми писва от всички тук, от цялата сбирщина човешки идиоти, наливаща се с евтино вино. Малки, нищожни същества, които се залъгваха, че с глупави даджи и няколко заострени кола биха могли да избият перфектния хищник, какъвто всъщност представляваше вампира в истинската си форма. От омразата си към това кърваво семейство, думите в главата ми се разбъркваха, мисълта ми се изплъзваше като пясък, заключен в юмрук.
Затворих за миг клепачите си, закривайки потъмнелите си ириси и напълно съзнателно пуснах разума си, всъщност го изгоних, убих го. Оставих на усещането за отмъщение да погълне всяка фибра в тялото ми, да го обгърне в жилетка от гняв, ненавист, омраза, ярост. И така извенъж, няколко сфери пламтящ огън се спуснаха към къщата сякаш от нищото. Но не беше от нищото, дарбата ми работеше, живееше в мен, поглъщаше ме целия, докато накрая и ръцете ми не планаха. Скоро, след хвърлянето на още дозина такива топки целия замък гореше. Проклетия дом на Озера взимаше последен дъх и издъхваше пред очите ми. Скоро хората започваха да излизат от голямата порта, пред която аз стоях, леко приведен в готовност за атака във всеки един момент. Устните ми едва се повдигнаха в знак на доволство при спомена от преди няколко часа как бях въздействал на единствената прислужница да залости всички останали изходи освен главния - там от където всички гости бяха влезнали, но надали щяха да го направят повторно.
Скоро горящи тела се спуснаха в топлата и вече задушлива вечер. Посрещах ги с поглед, търсех някой от фамилията, но все още никой. Убивах гостите, потапях ръцете си в тяхната кръв, разкъсвах телата им, подреждайки ги в перфектния хаос. Накрая двете по-малки деца Озера излезнаха заедно с майка си, следвани от бащата. Не им дадох нито секунда, спускайки се към тях, спрях на метър от русокосите деца. Точно пред очите на родителите им, на сантиметри от тях, двете ми ръце пробиха телата на невръстните хлапета, изкарвайки сърцата им без дори емоция на съжаление да мине през лицето или ума ми. Майката изпищя, а бащата втрещен замахна с дървен кол към мен. Свих стегнато пръстите си в юрук и го ударих, но не с всичка сила. Все пак не исках да му счупя черепа преди да види и жена си, мъртва в краката ми.
Скоро и това се случи, нейните досадни и пискливи викове секнаха, а главата й се притърколи към падналия мъж, видял най-големия си ад пред очите. Децата... жена му, всички бяха минали през бързата процедура, но вероятно съкрушения му мозък трепереше в името на най-голямата му дъщеря.
Хванах го грубо и го издърпах, обгръщайки в железна хватка едната си ръката около врата му.
- Тънка е границата между ловеца и жертвата, нали... вчера си убил грешния вампир, днес правилния съсипва живота ти...
Помъквайки го след себе си, тръгнах към бараката където дъщеря му се трансформираше в най-големия му враг.
Когато отворих вратите на плевнята, когато зашеметените му очи срещнаха току що събуждащата се Роуз, зениците му се свиха, а сърцето му спря за малко. Пуснах го, но него сякаш нещо го спираше да се приближи към нея.
- Трябва да си горд баща от това, че подарявам на дъщеря ти безсмъртие.
Толкова силна и кисела ирония.
Тогава се обърна, а лицето му бе погълнато от гримаса, която съществуваше само върху съсипания човек, който до преди малко е имал всичко, а сега го е изгубил. За броени минути.
Но тъй като семейната драма ми идваше в повече, а Озера се беше събудила нацяло и ни гледаше с онзи странно объркан поглед, аз завъртях врата на баща й и я хванах за ръката, изнасяйки я от бараката. Направихме няколко крачки и някаква паникьосана жена се блъсна в нас. Усмихнах се доволно, дръпнах непознатата за косата, така че да открие врата си и забих зъбите си в шията й, изкарвайки ги почти веднага. Раната кървеше обилно, а аз въздействах на непознатата да не мърда.
Обърнах се към Роуз и бутнах човешкото същество към нея. Тя ме погледна, а поглъщата борба в очите й ме накара за кратко да се вгледам в ирисите й. Намигнах й нагло, а това й драсна клечката, както и предполагах. След това просто се обърнах, тръгвайки отначало бавно, но щом чух как циркулиращата кръв в човешкото тяло, започна да намалява, просто се махнах за секуди от всичко това, което единствено аз бях направил.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: Англия, 1314 година

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите