The Vampire Diaries RPG Forum
Добре дошъл в най-добрия РПГ форум посветен на сериала "Дневниците на вампира". Любов, мистерии, убийства и кръв - потопи се в един истински вълшебен свят, изпълнен с опасности. Очакваме те.
welcome!
Форумът е направен по основните идеи от сериала Дневниците на вампира. Главните герои са взаимствани от него, но историите им могат да бъдат променяни по всякакъв начин. Действието се развива в малкото градче Мистик Фолс. Сайтът е създаден за забавление и усъвършенстване на творческите способности. Всички тук сме много приветливи и ви приканваме да се присъедините към нашето голямо свръхестествено семейство.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за нас
BGtop
Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Брояч
free counters
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 25 потребители: 3 Регистрирани, 1 Скрит и 21 Гости :: 1 Bot

anon, Jennifer ♥, Елизабет Джак Дарк

Най-много потребители онлайн: 127, на Вто Дек 11, 2012 4:22 pm

България; 1426 година.

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Go down

България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Яну 05, 2013 7:03 am

Зимата е сковала черния път по който крача бавно, но това поне ми спестява гадната лепкава кал в която иначе щеше да се наложи да крача. Питайки се навъсено кой ли дявол ме кара да "изследвам" тази "България", вадя една цигара от металиково сивата табакера, която малко по - късно пребирам във вътрешния джоб на палтото си. Единия край на тютюновото изделие се подпалва изведнъж, а причина за това е допира му с малка сфера от огън появила с помощта на дарбата ми. Издишвам дима през носа си докато си дръпвам блажено от цигарата, а после хващайкия с палец и показалец я отнемам от копнеещите ми за нея устни.
Заради тъмната вечер, лишена от и без това ненужната светлина на луната, на пръв поглед дима от цигарата излежда сребристо тъмен, а така дори повече ми харесва ако трябва да бъда честен. Вървейки като нехайно пренебрегвам пленителността, чиято горда притежателка е природата наоколо, един заоблен камък привлича вниманието ми. Уморен както никога до сега, приближавам към него и настанявайки се на повърхността му поемам дълбоко дъх от чистия въздух покорил цялата гора. Бездънната чернота събрала се в очи ми подло издава обзелата ме от дни насам жажда и надявайки се че никотина ще успокой неспокойното ми съзнание се заслушвам в тишината.
Заради отслабналия ми огранизъм, слухът ми не лесно долавя стъпките на тежко придвижно животно, тътрещо се на около половин километър от тук, а някъде наблизо в голите клони хванали висулки, стар гарван грачи прощалната си песен, молейки небесета за храна, която ще подсили огранизма му достатъчно, че да издържи още месец - два. Всъщност аз съм в същото положение, изобщо няма да откажа няколко турски войници, тръгнали на поход или пък българи - бегълци в собствената си страна. Впрочем положението в тази държава изобщо не е цветущо, но това никак не ме засяга. За момента съм нещо като турист, търсещ златно находище в изоставена от Бога руда. Да, попринцип главната цел с която бях тръгнал да обикалям света е да намеря умни, амбициозни, най - общо достойни човешки същества, които да превърна във вампири.
Хвърлям изгорелия фас, но секунда преди да поема отново напред чувам конски тропот, влащеш след себе си шумна карета. Усмихвам се лукаво едва ли със сетни сили и се спирам на посредата на пътя, така че кочияша да е принуден да спре. "Точно когато са ми най - нужни" - мисля докато лицето ми придобива немощна гримаса недалече истинна от истиската сякаш изстрадала от ниските температури. Брадясалият мъж на средна възраст започва се чуди какво става и със пресъхнало от пътя глас крещи не чак толкова внушително какво се е случило. Глупавият българин веднага се връзва на изморения ми вид и не след дълго усещам как от прозореца на каретата ме гледат чифт красиви женски очи.
- Госпожице, бих Ви бил безумно благодарен ако пуснете мен - напълно непознатия странник в каретата си, отвеждайки ме до най - близкия град.
Взирам се в тъмнината, вглеждайки се в лицето на момичето и въпреки , че очите ми виждат всеки един детайл от лицето й, аз добре успявам да се направя на напълно заслепен от тъмнината клетник.


Последната промяна е направена от Кристиан Вокил на Пет Юли 18, 2014 3:20 am; мнението е било променяно общо 1 път
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Съб Яну 05, 2013 7:44 am

Катерина бързаше да стигне до съседното село, не само, защото там бе и семейството й, но и защото там бяха всички, за които нея я беше грижа – приятелите й, близките й, всички. Бе се качила на първата карета, която пътуваше натам, без да се замисля на каква опасност можеше да се изложи. Доста наивно от нейна страна, но точно такава беше тя – наивна, понякога дори до глупост. Мислеше се за смела и как сама може да се справи с група мъже, научила имената им преди броени минути. Тя се качи в каретата, която тръгваше в полунощ, смятайки, че до сутринта вече ще е в дома си, пристигнала невредима. Бе помолила да е сама с двамата кочияши, а те разбира се се бяха съгласили. Вече пътуваха, а кафявите й ириси се разхождаха из тъмнината, която бе обвила всичко наоколо. Не можеше да види нищо на повече от метър разстояние от себе си, но не я интересуваше. Вглеждаше се в малките сребристи светлинки на небето, струваха й се толкова красиви и изящни, изпълнени с красота и надежда. Дори не питаше за времето, което остава докато стигнат до селото. Петрова бе унесена в собствените си мисли, които плуваха в дълбините на съзнанието й и тя мечтаеше безмълвно. Понякога устните й се извиваха в неволна усмивка, останала скрита от света. Усещаше леките трусове на каретата, преминаваща по каменистия, черен път, но отново не обелваше нито дума.
Изведнъж каретата спря, но тя осъзна това няколко секунди по-късно. Зачуди се каква бе причината за това и бе готова да продума нещо за пръв път през цялото пътуване. Показа глава през прозореца до себе си, но всички думи сякаш заседнаха в гърлото й. Очите й се спряха върху младият русокос мъж пред нея, а тя повдигна брадичката си, показвайки своето изящество и гордост. Устните й бавно се разтвориха, а кадифеният й глас се вряза в царуващата на своя позлатен трон тишина.
- Изглеждате зле, господине. Заповядайте.
Отвърна вежливо тя, подканяйки го. Сините очи на непознатия светеха в тъмнината, а погледът му бе някак омайващ, излъчващ респект и непокорство. Беше висок, с нормално телосложение и русолява коса. Видът му бе измъчен и изстрадал, накара я да се зачуди колко ли бе извървял до тук. Изтощението плъзваше по цялото му тяло, което тя проследи докато той се качваше в каретата и се настаняваше до нея. Тя се сви на мястото си, изпитваше неразбираемо безпокойство и притеснение щом погледът му срещнеше нейния. Катерина изглеждаше невинна, срамежлива и дори притеснена от присъствието му. Имаше нещо в него, което не й вдъхваше доверие и я караше да настръхва. Въпреки това тя продължаваше да придържа усмивката на красивото си лице, около което падаха няколко от буйните й къдрици. Сърцето й биеше силно в такта на безспокойството, а очите й се разхождаха хаотично ту към непознатия странник, ту към мъжете, които отново подкараха каретата, продължавайки по пътя си.
Чуваше се шума от копитата на конете, които препускаха по прашния път, а всичко друго бе потънало в забрава.


Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Съб Яну 31, 2015 6:01 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Яну 05, 2013 8:24 am

На ум се усмихвам подмолно когато непознатата красавица ме кани при нея в каретата си ала по лицето ми изгравя само една физиономия пълна с литри фалшива благодарност. Кимам и бавно започвам да вървя към входа на превозното средство, усещайки през това недоверчивите погледи на двамата мъже седнали отпред. Е, поне знам, че когато стане време за вечеря ще започна с тях, за да може свежата и младежка кръв на девойката да остане за десерт. Миг по - късно вече сядам близо до въпросното човешко същество, а когато аромата й ме лъхва аз притварям клепачи от наслада, нищо, че е очевидно, че тя не се чувства много удобно в моята компания, това обаче трябва да се поправи на всяка цена.
Сърцето на къдрокоската направо полудява в гърдите й. Изпомпва литри амброзий, разпределяйки го по отделни артерии и вени, стигащи навсякъде по тялото й. Едва не облизвам жадно устни в момента в който очите ни се засичат и въпреки малката усмивка закачена на лицето на момичето, от километри мога да забележа притеснението. Слухът ми долавя гласовете на кочияшите шепнищи си нещо по мой адрес. Нормално, страхливците се чудеха кой съм и от къде идвам и дали няма да им докарам проблеми на главата. Пълни глупаци ако питате мен, още от сега трябва да ми са благодарни, че не сложих край на съществуването им още преди минути.
- Казвам се Кристиан Вокил. - представям се хващайки нахално ръката на все още непознатата. Допирам студените си устни към опакото на дланта й и се усмихвам едва - едва. - А вие сте?
Пускам я и пребирам наглите си лапи към мен. Скрит в пелена от мрак, любопитния ми поглед решава да изучи повече от облика на тъмнокоската. И изведнъж едва сега осъзнавам на какво съкровище съм попаднал по съвсем чист късмет. Тялото на тъмноочката е скрито от толкова ненужните й дрехи, ала тези парцали така и не ми пречат да си представя какво изящество е скрито под тях. Усещам, че е малко съмнително толкова продължително да я оглеждам и връщам любопитните си ириси на тези на събеседничката ми, очаквайки отговора й. Трябва, чувствам се истински задължен да узная името на това същество.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Съб Яну 05, 2013 9:08 am

По меката кожа на българката се появиха малки тръпчинки, причинени от студенината на устните на ново присъединилия се мъж. Беше студен като кубче лед, а това нямаше как да не й направи впечатление. Объркваше я, караше я да си задава още куп въпроси, които предизвикваха хаос в главата й. Беше като кълбо с прежда, чийто конци се бяха отплели, а тя не можеше да ги раздели и отдели едно от друго.
Катерина прехапа долната си устна съвсем несъзнателно и прибра ръката, докосната от Вокил под другата, за да я стопли след неговата смразяваща милувка.
- Катерина Петрова.
Изрече тя, а кадифените й ириси намериха неговите, които светеха като звезди в мрака, но с малката разлика, че бяха много по-красиви и изящни. На устните й се появи една от онези наивни усмивки, а тя усърдно се опитваше да спре блъсканията на полудялото й сърце в гърдите си. Искаше да се успокои, да остави настрана всички подмолни мисли за странника до нея. Сякаш бавно започваше да се страхува от него, но умело се опитваше да го прикрие.
Очите й отново се втурнаха в тъмнината, а в съзнанието й се рисуваше сложна картина, описваща всяка нейна мисъл. Кожата й гореше, а кръвта по вените й сякаш кипеше. Петрова облегна лакътя си на отворения прозорец, а пръстите й се настаниха на алено червените й устни, сякаш за да спрат появата на един мъчителен стон, който напираше в гърдите й. Все още не разбираше защо е толкова напрегната, нервна, а всяко сетиво на тялото й усещаше как погледът на Кристиан обхождаше нагло и похотливо тялото й. Показалецът й се спусна по топлите й устни, преминавайки по цялата им дължина. В каретата се бе настанила гробна тишина, която правеше цялото пътуване още по-неловко и я караше да си мисли, че няма край.
- Какво ви води насам, Кристиан? Ако мога да ви наричам така…
Къдрокосата българка плавно извърна глава към него, а очите й отново се приковаха в неговите. Сякаш имаше нещо в тях, а тя усилено се опитваше да погледне отвъд сините му ириси, да достигне до съзнанието му, където се криеха всичките му тайни и скити копнежи. Самият му вид не й вдъхваше доверие. Изглеждаше прекалено горд и дори величествен за обикновен скитник, изгубил се по прашните улици. Знаеше, че има нещо повече зад перфектната маска на страдащия безизвестен младеж, намерил убежище в мрака на нощта. Нещо в него й се струваше необикновено, прекалено съвършено за обикновен човек.



Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Съб Яну 31, 2015 6:07 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Яну 05, 2013 11:32 am

Катерина Петрова. - името й звучи в главата ми като песен изпята от ангелски хор, а типичния начин на произнасяне на българското "р" прозвучава толкова секси от нейните устни. Впрочем точно заради изговора на повечето думи, красавицата се е досетила, че не съм тукашен, но това за сега не е кой знае какъв проблем. Е, да не изпитвам голямо желание да използвам внушение точно върху нея, но ако се наложи нищо няма да е способно да ме спре. Не е тайна, че само в крайни случай прибягвам до този вампирски трик, а това е по простата причина, че никога не ми е харесвало да общувам със замаяни, почти дрогирани човешки съзнания.
Винаги в трезвия разговор е възможно да се намерят хиляди интересни нишки и възможности, които иначе ще са забулени в мъгла на вампирско внушение. Тя прехапва устни, а това не остава незабелязано от моя страна. С това изкусително държание, изобщо не си помага в момента, но пък за мен така е още по - добре като се замисля. Българката предприема малко, но значително за сетивата ми действие. Обляга се на малкия прозорец закрит до някъде с тъмно синя завеса и нахален вятър нахлува в каретата, заигравайки се с кестенявите й къдрици. Така аромата на човешкото същество съвсем ме задушава. До краен предел нервите ми се опъват като струна на тормозена от някой китара.
Мириса наподобяващ Рай, нахлува внезапно в белите ми дробове, измъчва ги до болка, а аз трескаво си повтарям, че Катерина заслужава повече от една "бърза вечеря". Въпреки убедеността, ми че поне за сега няма да нападам Петрова, кръвопиеца в мен си иска неговото. Опианен от сфрета пълна с илюзий за литри кръв около мен, чувам как девойката ме пита нещо. Примигвам бързо четири пъти, за да разсея толкова приятните, но пък също толкова вредните мисли за момента и в следващата секунда се връщам в реалността.
- Музиката. - казвам първото, което ми е на ум, осъзнавайки, че това не е чак толкова добра идея, но вече няма връщане назад, така че трябва да подкрепа лъжата си. - Пианист съм. Пътувах с приятели когато шайка крадци ни нападнаха и така се получи, че се наложи да продължа сам и пеша. - усмихнах се по - широко, опитвайки се да вдъхна на момичето малко спокойствие, но номера не се получи за жалост.
Вадя цигара и този път с кибрит я паля вместо с дарбата си. Приятния дим се разпилява в малкото помещение, но преди да е стигнал до обонянието на Петрова, дръпвам пердето от моята страна на прозореца, за да може да влезне чист въздух. Никотина вдъхва спокойствие на слабия ми в момента ожаднял до безумия дух, но както винаги успявам да запазя покоя върху лицето си.
- Катерина... - изричам името й, без да ми пука, че току що съм запратил официалната форма на майната си. - Съжелявам ако съм ти причинил неудобство с присъствието или държанието си, но съвсем няма от какво да се притесняваш, гарантирам ти.
Несъзнателно или пък напълно с цел съм се навел напред към нея, но това веднага се поправя, защото в мига, в който спирам да говоря се облягам назад, поднасяйки цигарата към устните си.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Вто Яну 15, 2013 7:35 pm

Имаше нещо нередно в цялата картинка, а това натрапчиво чувство не спираше да гложди отвътре българката. Пръстите й мачкаха едното крайче от плата на роклята, която носеше, а тя не смееше да извърне погледа си към Кристиан. Изглеждаше й някак странен, твърде нереален и измамно красив. Гласът му бе мек, някак омайващ, каращ те да се подчиниш на прищевките му. Но Катерина бе твърде упорита и ината, бе прекалено своенравна, за да позволи на някого да има власт над нея. Обичаше заобикалящата я свобода, точно толкова, колкото и въздуха, изпълващ дробовете й.
Кафявите й ириси отново бродеха из тъмнината, а мислите й се блъскаха хаотично в съзнанието си, борейки се за вниманието, от което тя самата  искаше да ги лиши. Бе подпряла брадичката на ръката си, а тънките й пръсти се докосваха до алените й устни. Гласът на русолевия мъж отново я върна към реалността, а тя рязко извърна глава, впивайки очите си дълбоко в неговите.
- О, това е наистина лошо. Трябва да сте радостен, че все още сте жив.
Повдигна вежди брюнетката, все още вгледана в красотата на сините му ириси, които бяха почти заличени от чернотата на разширените му зеници. Усмихна се леко, а устните й се извиха в краищата, давайки свобода на тртпчинките й да се появят.
Бе нужен само миг, след който тази усмивка изчезна от плътните й устни, а тя се извърна обратно към прозореца. Имаше нужда от чист въздух и то в големи количества. Усети аромата на тютюн, който раздразни сетивата й, а после въздъхна. Всъщност обичаше тази миризма. Напомняше й за старите дни, когато бе все още малко момиченце. Баща й палеше огън пред къщата им и всички от семейството й заставаха в кръг. Пиеха вино и се смееха на историите, които разказваха. Дървата пукаха, а тя заспиваше в ръцете на баща си, който допушваше цигарата си.
Дочу името си и поклати разсеяно глава. Катерина върна погледа си към Вокил, сложила замислено показалеца си върху долната си устна. Отне й три секунди, които да я откъснат от спомените за детството й и да се върне към настоящия момент.
- Не се притеснявам, Кристиан. От къде ти дойде на ум подобно нещо?
Отвърна остро тя, мъчейки се да прикрие видимото си неловко изражение, което плъзваше по лицето й, карайки лека розовина да се появи върху двете й страни. Сърцето й отново ускори своя ритъм, блъскайки в гърдите й така, сякаш всеки момент щеше да изскочи през гръдния й кош. Отново прехапа долната си устна, а очите й намериха неговите след дълга борба да отбягне погледа му.
- Защо ме гледаш така?
Попита Петрова, осъзнала, че този път той я гледаше настоятелно, право в очите. За пореден път я караше да се чувства неудобно и несигурно. Черти, които не бяха никак обичайни за нейния непокорен характер.
Пръстите на лявата й ръка захванаха една от къдриците й, а миг по-късно започна да навива кичура коса около пръста си. Винаги, когато бе в такова положение, се нуждаеше от нещо в ръцете си, което да й помогне да се успокои и да запази вътрешния си покой.

Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Яну 19, 2013 6:47 am

Добре скрито в мрака на ъгъла на каретата, лицето ми се изкривява в искрена развеселеност щом чувам как Катерина ми казва, че трябва да съм благодарен, че съм все още жив. И само ако момичето пред мен знаеше, че в обсег от хиляди километри от тук, не може да се намери същество, което да бъде поне на половина на силите ми, тя щеше да разбере, защо всъщност съм залепил тази малка усмивка, засягаща само устните ми. Да, очите ми остават все тъй средоточени в лицето на събеседничката ми. Те търсят нещо, но и самите ириси не знаят какво. Катерина е някак нереална реалност, докосване до забравеното и отхвърляното изящество, което някога можеше да се намери в един обикновен представител на човешката раса. Ала тя със сигурност не е просто "обикновена", жарта в погледа й го доказва всеки път, щом погледите ни се засекат един с друг.
Не се притеснявам, Кристиан. От къде ти дойде на ум подобно нещо. - пита тя и по - късно добавя - Защо ме гледаш така?
Нервна е. Гласът - рязък и остър като острие на самурайски меч, едва не разсича празното пространство, което ни дели. Обаче това слабо привлича вниманието ми за разлика от това как кръвта на тъмнокоската с откачена скорост лети по вените, а накрая се влива небрежно в двете й страни. Поруменява и сърцето ускорява своя ритъм почти двойно. Съвсем ясно забележимо е как дръзка вълна от несигурност пробягва по дължината на тялото на човешкото същество. И сякаш като по команда, физиономията й придобива с една - две идеи по - отдръпнато изражение. Така красивите черти на ангелското лице се превръщат в едни студени такива, напомнящи за отминалата топлина от преди малко. Тази промяна, разбира се, няма как да ми хареса, но както обикновено запазвам мълчанието си, защото така ми се струва най - добре. Все се пак щеше да изглежда някак подозрително, ако издам колко малки подробности забелязвам в държанието на Петрова още в мига на появяването им.
- Как? - усмихнато питам, неотделяйки зеници от нейните, които до сега твърде често успяват да ми се изплъзнат, но сега самият начин, по който я изпивам цялата с поглед, не позволява на топлите й ириси да ми избягат за пореден път. - Гледам те, както трябва да се гледа една красива жена като теб.
Присвивам клепачи нагло и си дърпам от почти нацяло изгорелия тютюнов фас. После със заучено движение от многомилионното повтаряне изхвърлям цигарата през прозореца в дясно от мен. Отслабналия ми слух заради завидния ми глад, долавя не от далече звук от конски тропот, шум причинен не от карета, а по - скоро от патрул мнителни турци. Стискам ядосано челюст, мислейки си че проклетите новопристигащи само ненужни грижи щяха да ми предизвикат, което само ми обърква плановете всъщност. Аз едва сега издържам на изкушението да впия зъби в шията на Катерина, а какво остава за чужди войници, които на всичкото отгоре още от сега са ме раздразнели. Изведнъж и уж неочаквано се чува мъжки вик, бълващ някакво изречение на турски и каретата спира рязко. Отвън двамата кочияши започват да се обесняват на натрапните войници, но това честно казано не ме устройва напълно.
- Не излизай от тук. - казвам на Катерина с увладян тон, знаейки, че всъщност момичето няма причина да ми се доверява, макар, че това в момента щеше да се окаже най - доброто решение отностно нея.
Излизам от превозното средство и миг по - късно с тежка крачка се появявам пред шестимата войници, ръхомахащи към отделението, в което се намираше младата българка. Осем чифта очи се приковават в мен, заедно с тези на кочияшите, които честно казано на сто процента си мислят, че аз съм им навлякал някакви проблеми с появяването си. Тогава секунди по - късно след появането ми, мургаво мустакат наглец тръгва към мен с физиономия сякаш света е негов. Глупак! С вампирска скорост минавам зад него, чупа му врата и преди другарите му да се се усетили какво става, отнемам и техните животи по същия начин. Нито капка кръв не се пролива на калната земя, а аз също не се изкушавам да захапя някой, защото вида им направо ме кара да си мисля, че трябва да съм твърде отчаян, че да стигам до там, че да се храня от тях. След всичко това се сещам, че не е разумно да оставям каквито и да е следи, така че подпалвам телата на жертвите си, които изгарят за отрицателно време. Въздуха става тежък и задушлив, а аз бързам да се прибера в каретата, защото не искам Петрова да има някакви съмнения.
- Нито дума за това! Тръгвайте. - внушавам с остатъка от силите си на шокираните кочияши и влизам в помещението наситено с аромат от младостта на момичето.
Не изричам нито дума какво изобщо е ставало до момента навън и задавайки бързо нова тема на разговора, не давам шанс на Петрова да попита каквото и да е.
- А ти за къде си се запътила? Все пак тези пътища не са особено подходящи за младо момиче като теб.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Съб Яну 19, 2013 6:55 pm

На Катерина наистина не й се нравеше начинът, по който той я гледаше. Не харесваше самодоволната му усмивка, намираше нещо надменно и нагло в погледа му, сякаш той бе нещо повече от всеки друг наоколо, но все още оставаше мъничко притеснена от присъствието му. Бе имала възможността да огледа добре сините му очи, които изпъкваха ярко в тъмнината, блясвайки със своята съвършена красота; имаше възможността да усети меките му, топли устни по кожата си, които сякаш я бяха изгорили на мястото, където те се бяха спрели; имаше възможността да усети приятния аромат на копринено меката му кожа, който действаше като някакъв специфичен вид опиат и се бе впил вълбоко в съзнанието й. Незнайно защо, Петрова докосваше своите собствени устни, които бяха леко разтворени и през тях се промъкваше горещия й дъх. Това се случваше всеки път, щом си помислеше за плътните му устни и за техния мек допир. Колко грешно от нейна страна... дори се бе осмелила да се запита какъв бе техния вкус? Колко греховно сладки можеха да бъдат и какво чувство щяха да запалят в тялото й ако се докоснеха само за миг до нейните.
- Така. Сякаш ти принадлежа.
Отвърна тя на въпроса му, повдигайки глава и вглеждайки се в сините му кристални ириси, които също бяха намерили нейните. Катерина присви устните си и повдигна леко вежди, очакваща да чуе следващите му думи, които за пореден път тази нощ щяха да объркат крехкото й съзнание и да я хвърлят в необятния океан от емоции и размисли, които можеха да продължават през цялата нощ или най-малкото, докато стигнеха до селото и тя не се прибереше у дома си. На онова сигурно за нея място, където се чувстваше жива и нищо не й липсваше. Изпитваше носталгия за нощите, които прекарваше пред бурните пламъци на камината, заедно с чаша ароматен чай в ръка и родителите си около нея. Те й липсваха. Искаше й се да ги види по-скоро. Макар да обичаше да пътува, Катерина винаги се завръщаше у дома си. Дълбоко вярваше, че това е мястото, на което принадлежи и никой не беше в състояние да промени мнението й. Всички тези мисли бяха прекъснати без позволение от един вик, идващ от спокойната тиха нощ. Можеше да долови приближаващите конски копита, които се забиваха яростно по прашния път и достигаха бързо до каретата, в която се намираха. Не след дълго тя спря, а двамата мъже отпред заговориха с турците, които ги бяха спряли. В главата на тъмнокосото момиче започнаха да пълзят налудничеви мисли, че нямаше да им позволят да продължат напред по пътя си. И точно тогава равният глас на Вокил я измъкна от хаоса в главата й. Тя го погледна недоверчиво, но така и не успя да каже и дума, защото русокосият мъж бе излязъл навън твърде бързо. Катерина прехапа жално долната си устна и премигна бързо няколко пъти. Ами ако нещо му се случеше там отвън? Ако той решеше да се прави на герой, само за да продължи с версията на това колко велик е той, а в крайна сметка погуби собствения си живот заради една неструваща и пет пари глупост? Тя нямаше да си го просто до края на дните си. Петрова се приближи отново до прозореца, а тънките й пръсти плахо докоснаха синята завеса, която пречеше на очите й да зърнат случващото се навън. Тя нерешително отмести съвсем малко от синият плат в страни и остана вцепенена на място. Не можеше да повярва на това, което се случваше там навън, в ледената обвивка на мрачната нощ. Лицето й пребледня, а тя не можа да понесе ужасяващата гледка и пусна рязко завесата, която се залюля като есенно листо, понесено от вятъра. Облегна се назад и преглътна звучно буцата, обазувала се в гърлото й. Стомахът й се сви на топка, а тя усещаше как й става все по-трудно да диша нормално. Сякаш се задушаваше и нямаше сили да си поеме въздух. Най-накрая осъзнаваше каква бе причината за неудобството и нервността, които я преследваха като сянка след появата на Вокил. Колко грешно бе, че той се бе изпречил на пътя й. Чувстваше се като прокълната.
Вратата на каретата отново се отвори, а скърцащия звук, идващ от пантата й, успя да стресне момичето и тя рязко извъртя глава към русокосия мъж. Очите й останаха само миг върху него, Катерина побърза да отмести погледа си толкова бързо, колкото той бе решил да смени темата на разговора им.
- Защо, Кристиан? Страхуваш се, че мога да попадна на някое чудовище?
Петрова не можа да сдръжи напиращите думи в нея, а казаното излезе като острие през алените й плътни устни, които бяха изкривени леко надолу в краищата. Беше ядосана, дори бясна. Но тези емоции бяха свързани единствено към нейната особа, защото не можеше да повярва колко наивна бе станала и колко лесно се бе доверила на първия срещнат по пътя, който бе поискал помощта й. Тъмнокосото момиче започваше да вярва на онези думи, в които майка й я наричаше безотговорна и импулсивна. Катерина беше напълно наясно какъв точно бе Кристиан. Вече бе имала среща с подобно същество и знаеше цената, която може да заплати ако не си държеше езика зад зъбите и решеше да показва непокорството си. Но дори това не я спираше в този момент. Усещаше, че скоро щеше да изгуби контрол над себе си и щеше да му признае, че всъщност има ясната представа какъв е той. Вампир.
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Нед Яну 20, 2013 8:18 am

Така. Сякаш ти принадлежа... така, сякаш ти принадлежа... така... сякаш ти принадлежа.
Думите на човешкото същество сякаш се забиват като дървени колове в главата ми, а аз несъзнателно се усмихвам, мислейки си на ум, че един ден може би щеше да ми принадлежи наистина, но сега е твърде рано да се твърдят такива неща. За това не й казвам нищо, а само паля нова цигара, гледайки така да отдалеча тютюновото изделие, че дима му да не стига дори частично до обонянието на тъмнокоската. Нещото, което сега не ми дава обаче спокойствие е рязката промяна в държанието на българката. В последствие на многовековения си живот, се бях научил да разгадавам поведението и смяната на настроенията в един средностатистически човек и най - вече в жените, защото в интерес на истината те ми са една от малкото слабости.
Но да се върна на случая с госпожицата. Още щом се върнах в каретата след екшъна, който развих отвън с няколкото жалки турски войничета, внезапно чувство на студенина от страна на Петрова обгърна сетивата ми, но отначало не обръщам голямо внимание... за съжление. После се замислям за момент каква ли би могла да е причината за тази новост в събеседничката ми, но тя сама ми дава толкова силно нужния ми отговор. Българката - горда притежателка на неописуемата си очарователност ми задава въпрос, пълен със силно задушлив намек, приличащ на череникав дим идващ от пламтяща плът. Поглеждам я право в очите и щом тя отвръща на моите, виждам как зениците на момичето са станали по - малки и от крайчето на карфица за шиене.
Гневна е.
Бистра като старо вино ярост се разраства в нея с всяка изминала минута... покорява мислите, емоциите... всичко у младото момиче, но тя не се бори срещу това, напротив - отдава се смело на натрапчивата отрова, а това по някакъв начин ми харесва. Дръпвам си за последен път от цигарата и много преди тя да е изгоряла я хвърлям през прозореца. После нагло се премествам на мястото до Катерина, а аромата й веднага ме връхлетява, внасяйки приятна мъгла в главата ми.
- Кой знае? Всичко е възможно, не е ли така? - накланям се към нея, задържам погледа й, вкопчвам се ревностно в него без да позволявам на топлите й ириси да ми избягат за пореден път. - По света има такива дръзки зверове... и ще е такава загуба ако нещастието да се срещнете се случи точно на теб.
Дрезгаво тихият ми глас се пропива в малкото разстояние помежду ни. Затаявам дъх, облизвам жадно - жадно устни, поглеждам към нейните, причакващи сякаш порой от дългоочаквани целувки. Накрая върховете на пръстите ми плавно, за да не я стресират още повече, се спускат по скулата на българката и отместват кичур коса настрани.
- Вярваш ли в приказките за "чудовища" ...в легендите? - спирам поглед на съвършено отворените едва - едва нейни устни, а после се връщам на очите й. - Всъщност в какво вярваш, Катерина?
Почти незабелжимо натъртвам на това приятно "р" криещо се в името на човешкото същество, а после застивам буквално. Не помръдвам дори, в очакване на отговора й.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Нед Яну 20, 2013 9:43 am

Тя усещаше сините му ириси за пореден път впити в лицето й, не й беше нужно да се обръща, за да бъде сигурна. Те бяха като два магнита, които привличаха погледа й без думи, а тя нямаше способността да устои на привличането им. Сякаш всичко това бе извън нейните възможности за самоконтрол, бе прекалено силно, за да остане пасивна и да го пренебрегне. Българката извъртя безсилно топлите си кафяви ириси към него, а нова неописуема вълна от емоции забушува в цялото й тяло. Наивното й младолико сърце отново се превърна в  бомба със закъснител, бумтеше толкова силно в гърдите й, сякаш отброяваше последните мъчителни секунди преди експлозията. На пук на настойчивия му очарователен поглед, Катерина продължава да се взира гневно в него, докато устните й стоят безмълвно прилепнали една в друга, притискащи се и потрепващи за миг-два всеки път, щом й се приискаше да каже нещо.
И точно, когато през главата на тъмнокосата красавица бе преминала мисълта, че може да загърби натрапчивото му присъствие до себе си, русокосият вампир бе взел дръзкото решение да се доближи до нея. Деляха ги няколко мъчителни сантиметра, които тя усърдно предпочиташе да не пренебрегва. Дрезгавият му, но въпреки това чувствен глас отното закънтя в главата й, пропъждайки всяка една малка мисъл, която се опитваше да властва над съзнанието й.
- Предполагам, че всичко се свежда до късмета. – започна тя, а нежният й глас се разнесе в тясното помещение като пролетна песен, изпята от извесен славей. – А точно тази вечер не се чувствам късметлийка.
Довърши изречението си тя, премигвайки бавно и отново разтваряйки очите си, които наподобяваха формата на два бадема. Щом отвори очи, българката попадна сякаш в сън или кошмар, дори тя не беше сигурна вече. Тънките устни на изкушаващия вампир бяха толкова близо до нея, можеше без да напряга очите си да забележи влажните следи по тях след блажената милувка на езика му по тях. Петрова въздъхна тежко, а щом усети, че горещия й дъх плъзва по тях, не издържа на притискащото напрежение и отмести плахо ирисите си от красивото му лице. Пръстите й отново захванаха края на синята завеса и я отместиха, давайки възможността на студения въздух да проникне в помещението. Пое си дълбоко въздух, усещайки как дробовете й се насищат с него, но въпреки това продължаваше да й е толкова трудно да диша, както когато гледаше с обожание към влажните му устни. Чувстваше се като най-голямата грешница на света. Като дявола, дошъл да всее смут в град от ангели. Осъзнаваше ясно на какъв риск се излагаше, продължавайки да седи толкова близо до него, продължавайки да го гледа право в кристалните ириси с цвят на безкрайно небе и дори да не си признаваше, имаше част от нея, която бе безвъзвратно завладяна от неговото същество. Сякаш за един миг, преминал неусетно покрай нея, тя му бе дарила една част от себе си, която никога нямаше да се върне. И най-глупавото бе, че тя не я искаше обратно. Катерина се замисли над чувствата, които русокосият вампир подклаждаше в нея. Емоции, които никога преди не бе изпитвала. Неща, които никой друг не я бе карал да желае и да потръпва само при мисълта за близостта му. Тъмнокосото момиче не бе опитвало от онова велико чувство, за което всички около нея говореха. Никога не бе срещала любовта, за която се разказваха толкова красиви истории, никога не бе отдавала сърцето си на някой, различен от нея самата.
Топлите пръсти на синеокият мъж докоснаха лицето й, отвличайки я от завладялите съзнанието й мисли за неща, които никога не е имала. Върнаха я обратно в реалността, където й бе трудно да контролира непокорното си сърце и преливащите емоции в душата й. По цялото й тяло бе преминала нова поглъщаща я огнена вълна, която я накара отново да си поеме дълбоко въздух и да извърне глава към него. Всяко нейно сетиво крещеше да побегне, да отиде колкото се може по-далеч от него и никога повече да не се върне, но тя заглушаваше вътрешния си глас и продължаваше да стои там, близо до него, позволяваща му да я докосва без да оказва и минимална съпротива.
- Вярвам, че нищо на този свят не е невъзможно, Кристиан. – устните й бавно се разтвориха, докато изричаха бавно думите й и правейки кратка пауза преди изговарянето на красивото му име. – И всъщност мисля, че чудовищата, които търсим нощем под леглата си, живеят именно в душите на хората.
Очите й отново се впиха в сините му ириси, а устните й дори не потрепваха. Около тях цареше гробна тишина, настанила се на златния си трон. Единствените звуци идваха отвъд каретата, там от тъмната бездна на мрачната нощ.
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Нед Яну 20, 2013 10:39 am

Дяволите да ме вземат, искам да я целуна! Тръпна в очакване на молба от нейна страна да запаля с ласки цялото й прекрасно тяло сътворено от ангелски демони. Катерина е родена за живот в грях, за вечна страст и отдаденост, за приключения и адреналин. Момичето е създадено за велики дела, тя е бомба със закъснител, а най - изкушаващото е че аз самият мога да запаля фитила й. Защото... защото знам, че огънят на младата девойка ще пламти силно и диво, красиво и впечатляващо. Петрова не е като другите жени, които се помнят само вечерта, а на сутринта и за името не можеш да се досетиш. Тя е едно на милион, късметлийска серия, неповторима песен с нотите създадени от богиня със слух наподобяващ уникалност. И представете колко очарован съм аз самият, щом през главата ми минават тъй силно възхваляващи мисли и то по адрес на едно човешко същество. Неповторимо!
Слабостта лъхаща от нея ме опианява сякаш е силно уиски, а аз притихнал на мястото си се заслушвам в ритъма на жизненото сърце на красавицата. Кръвта се изпомва на силна скорост в невръстния й организъм и аз като наркоман следя литрите кръв движещи се бурно във вените й. Тя отмества завесата на каретата и така хладният зимен въздух, охлажда поруменялото й лице, придобило още по - изкушаващо излъчване по този начин. Извива шия настрани и малка веничка изпъква на сантиметри от мен. Какъв ли вкус има кръвта на тази човешка богиня? Трябва да опитам, просто трябва, но се сега. Все още не. А и няма нещо по - хубаво от това жертвата на един кръвопиец сама да открие врата си, да се остави в ръцете на хищническото у един вампир.
- Според мен "късметът" няма нищо общо тук. Ако искаш да съдиш някой, то това би била съдбата.
Запазвам нахалното си до безбожие поведение, което очевидно напряга мислите, стойката и цялото същество на Катерина. До някъде ми харесва, допада ми начина, по който тя крие... е, или поне се опитва да скрие притеснението си. Интересна ми е. Да, цялото й държание е някак необикновено, защото от личен опит знам, че надали друго момиче на нейното място щеше да търпи всичко това, над което я полагам през цялото това време. Преглъщам сухо и оставям погледа ми да се рее на свобода по устните на Петрова, докато тя започва да изказва мнението си относно "чудовищата".
- Ти срещала ли си такъв демон? Опознала ли си дявола в твоята собствена душа? - снишавам тон и продължавам с движението на непокорната си ръка. Сега пръстите ми се спускат бавно по ключицата на девойката, спирайки се на рамото - там където облеклото закриваше меката като сатен плът. - И по - важното е... искаш ли?
В следващия миг обаче ярост обзема съзнанието ми и аз едва не изръмжавам грубо. По ирония на съдбата толкова се бях отнесал в разговора ни с българката, че изобщо не съм осъзнал, че вече сме пристигнали в някакво селище. Каретата спира плавно, а аз в последния момент се отдръпвам на разумна дистанция от девойката. В следващия миг, вратата на каретата се отваря и Катерина без да чака втора покана напуска кабината. Следвам мълчаливо примера й и без каквато и да е емоция върху лицето си поглеждам как българката е посрещната от жена притежаваща същите нейни топли и омайни очи. И май всичко свършваше тук, до портите на дома й, където от мен се очаква да поема по моя собствен път, оставяйки тъмнокоската да изживее своя собствен човешки живот. И въпреки това, че сбогуването ми е на върха на езика, не го правя.  Сякаш чакам нещо...
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Нед Яну 20, 2013 11:27 am

Съдба. Това бе едно относително за нашата тъмнокоса героиня, понятие, което тя смяташе, че е възможно да се промени във всеки един момент от живота. Катерина смяташе, че съдбата се определяше от всички онези малки неоложни и донякъде уж невинни избори, които хората правеха във всеки един момент – като например това дали да замълчат или да проговорят, дали да излъжат или да кажат чистата истина. Сякаш всички живееха в един сладък кошмар, от който не искаха да се събудят. И тя самата се намираше в това положение в този миг.
- Защо ми е да я съдя, Вокил? – попита Катерина, изразяваща видимото си нехайство. – Всичко се случва с някаква причина и нищо не е случайно, не мислиш ли?
Запита го тя, а топлите й меки ириси намериха неговите, които продължаваха да излъчват онази странно омайваща магия, която я привличаше и я караше да не спира да се оглежда в кристалните му очи. Ироничното в този необикновен случай бе, че малката красавица знаеше точно в каква неприятност се забъркваше. Знаеше с точност големината на проблема си, знаеше и неговото решение. Тя трябваше да го пусне да си отиде, защото най-малкото, което той можеше да направи, бе да донесе нестихващ хаос в подредения й живот, както и неподозирана обърквация, която дълго щеше да измъчва крахкото съзнание на момичето.  По някаква странна причина,  Петрова вече не изпитваше ярост или гняв към русокосият вампир и макар да знаеше неговата все още непризната тайна, той й бе също толкова интересен и загадъчно примамлив, както в първия момент, в който успя да зърне красивото му лице. Сякаш наистина бе странствения музикант, за който се бе представил по-рано и с всеки свой поглед и нежно докосване, той композираше сладникава мелодия в буйното й сърце. И някъде там, на едно малко безбожно местенце, тя щеше да танцува с дявола.
Къдриците на момичето обгръщаха нежно двете страни на лицето й, стичайки се като два шоколадови фонтана от двете й страни. Кафявите й ириси се свеждаха за миг надолу, наблюдавайки колко нежно и внимателно Кристиан докосваше меката й като коприна кожа, сякаш бе направена от порцелан, който би се счупил при по-силен натиск. Но най-странното от всичко беше, че тя изпитваше удоволствие от всичко това. И колкото и грешното да бе, чувстваше го дяволски правилно. По този начин сякаш усещаше онази оскъдна любов, до която толкова много пъти бе на крачка да получи, но никога не я бе притежавала.
Катерина присви устните си, когато той я попита за „чудовището” в нея. Оставаше напълно безмълвна и подчинена на девствената тишина, просто продължаваше да взира ирисите си е него, сякаш отговорът бе изписан там. Изведнъж каретата рязко спря, а тъмнокосото момиче сякаш се събуди от своя перфектен кошмар, изживян в близостта на вампира. Вратата й се отвори, а тя дори не се замисли и излезе навън. Тялото й настръхна от рязката смяна на температурата, но това нямаше абсолютно никакво значение, защото тя вече си беше у дома. Разтревожената й майка я посрещна развълнувана, а Катерина радостно се вкопчи в топлата й прегръдка.
- Добре дошла у дома, дъще. – каза тя, целувайки дъщеря си по бузата и милвайки все още пламтящата й от емоции мека кожа.
Девойката се откъсна от прегръдката на майка си, а после въздъхна тежко и бавно извъртя глава към каретата, която все още седеше там, сякаш чакаше нещо да се случи. Петрова сведе глава за миг, а после направи няколко бавни, малки крачки към нея и застана пред отворената врата, вгледана в сияещите ириси на вампира. Той бе свел безмълвно глава, отдаден на мислите си, затова тя повдигна ръка и нежно я постави върху рамото му. Той я погледна, а на устните й се извиси невинна усмивка, която извиваше плътните й устни в краищата. Запази мълчание още няколко секунди, прехапа несигурно долната си устна и миг по-късно нежният й глас отново огласи тишината.
- Ще останеш ли за чаша чай, Кристиан?
Катерина наклони леко глава в страни, все още държаща дланта си на рамото му. Правеше следващата грешка, карайки го да остане поне още малко при нея, сякаш се нуждаеше от тези няколко последни минути, за да може напълно да запечата всяка една частица от него в съзнанието си, а след това може би щеше да се почувства готова да го пусне. Може би точно това се наричаше съдба.


Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Съб Яну 31, 2015 6:48 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Пон Яну 21, 2013 7:37 am

Както и предполагах преди малко, новопоявилата се жена на средна вързраст, но все още запазила жизнеността и младостта в очите си всъщност е майката на очарователната Катерина. Девойката нетърпеливо стига до по - възрастното си копие и се губи в прегръдките й сякаш криейки се ловко от всичко случило се до сега в онази тиха и топла карета. Ала сега се налага да се примера, че тази вечер няма да вкусвам от амброзия течащ по вените на младата Петрова и да, напълно наясно съм, че колкото се може по - скоро трябва да си тръгна, но нещо ме задържа. Сякаш невидими бурени са се заплели отначало около глезените ми, после чак до коляното ми пречещи ми да си тръгна окончателно. И дали това не е онази по - рано спомената съдба? Кой да знае... е, не и аз. Жаждата толкова лакомо обгръща в задушлива пелена всички мои мисли, че за друго освен за кръв ми е твърде сложно да мисля. Почти невъзможно е да разсъждавам върху каквото и да е друго. Какво проклятие само!
Потънал в размисли за какво ли не, усещам впечатляващото само по себе си присъствие собственост на българката, чак щом тя осъществява физически допир помежду ни, поставяйки ръката си на рамото ми. Поглеждам тъмнокоската, а тя се усмихва, по начин, по който принуждават насила очите ми да останат за дълго върху скоро захапаните й устни. Накрая ме пита дали бих останал в дома й за по чай и поглеждайки ме с ириси пълни с очакване, застива без да продума нито дума. Дланта на Катерина обаче продължава да стои на рамото ми, не се мръдва дори със сантиметър настрани, сякаш някаква невидима за човешкото око енергия не позволява на пръстите й да се отместат от мен. Привличане.
- Разбира се. - отвръщам с пресъхнало гърло, а после нервно го прочиствам щом Петрова тръгва напред, водейки ме към вратата на дома й пред която стои майката на момичето. Подавам дланта си напред и с леко кимване от уважение се представям, гледайки жената право в преценящите ме свити зеници. - Кристиан Вокил, госпожо. Приятно ми е да се запознаем. - и тъй като все още тя продължава да ме гледа така недоверчиво, чудейки се от къде ли по дяволите съм се взел заедно със собствената й наследница, аз продължавам да се обеснявам за присъствието си. - Вашата дъщеря беше така добра да ме насочи към най - близкото селище, защото за жалост се бях изгубил.
Двете Петрови си разменят многозначителни погледи, а миг по - късно без да е продумала дори и дума, госпожата ни повежда навътре към сърцевината на голямата къща. Спираме разходката си чак щом стигаме до хола, в чийто ъгъл стои мирно старо черно на цвят пиано, жално причакващо някой да седне на ниското столче пред него и да засвири някаква мелодия. Самотстващия инструмент протяга клавиши напред в безмълвна молба, но никой не му обръща внимание, само аз стоя там, на средата на помещението и се взирам глупашки в него, заслепен от цялата светлина идваща от него. Накрая разтърсвам разсеяно глава и щом Катерина сяда на дивана, аз следвам примера й, настанявайки се на креслото близо до нея. Погледите ни се засичат, усмихвам се скрито, а после щом щъкащата навсякъде прислуга изчезва, питам със спокоен тон:
- И ти ли живееш тук? - честно казано се надявах да не е така, но в предвид невръсната възраст на момичето, нищо чудно все още да не е напуснала родния си дом.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Пон Яну 21, 2013 9:45 am

Малката Петрова се подсмихна на себе си след положителния отговор на русокосия вампир и леко сведе глава, обмисляйки възможностите за развитието на цялата ситуация. Блудни мисли на една грешница я хвърляха право в пропастта на ужаса и недоверието. Ами ако цялото това негово държание бе просто една добре сложена маска на лицето му, с която той искаше да я заблуди, а след това да се възползва? Все пак той беше вампир, принадлежеше на онази раса, която се нуждаеше от кръв, за да оцелее. Така, както тя се нуждаеше от въздух, за да бие малкото й сърце. Тя въздъхна тежко, прогонвайки мислите си на едно далечно място, от където никога нямаше да се върнат. Не искаше да продължава да си мисли, че той бе способен да нарани по някакъв начин близките й, както и самата нея.
Двамата се приближиха отново до майка й, а тъмнокосата девойка се усмихна плахо щом отново чу името му. Сякаш имаше нещо в него, което го правеше необикновен, величествен и някак недосегаем.
- Всъщност мамо, Кристиан е герой. Ако не беше той, може би нямаше да се върна. – поде Катерина, повдигайки смущения си поглед към топлите, но и загрижени ириси на майка си, която я гледаше въпросително. – Група турци ни спряха не далеч от тук, но господин Вокил успя да ги убеди да ни пуснат.  
Самата тя не знаеше защо изричаше тези лъжи и то гледайки родната си майка в очите. Може би, защото знаеше, че ако тя разбере и на половина колко опасен можеше да бъде, никога нямаше да му позволи да се доближи до нея. Щеше да й отнеме онези няколко минути, за които тя копнееше да бъде в компанията му.
Катерина повдигна глава, впивайки очи в кристалните ириси на Вокил, но погледът й бе някак нехаен, изпълнен с вина заради лъжата й. Сърцето й отново се опитваше да блъска силно в гърдите й, а тя побърза да влезе в къщата заедно с майка си и вампира. Движеше се бавно, сякаш премерваше всяка стъпка, която правеше. Къдриците й се люлееха по гърба й, а тя придържаше ръцете си около тялото си. Премигваше бавно и когато достигнаха до голямото помещение, тя се настани удобно на дивана. Забеляза как Кристиан последва движенията й, избирайки си любимото кресло на баща й, намиращо се на по-малко от метър от нея. Онази магическа сила, която караше цялото й същество да потрепва я бутна отново в лапите на вампира, чийто поглед бе също толкова заинтересовано вперен в нея. Момичето успя да забележи тънката усмивка, извила краищата на плътните му устни и не знайно защо, тя също се подсмихна в отговор. Отпусна ръцете си, които намериха своето място върху светло розовият плат на роклята й, а пръстите й за пореден път започнаха да си играят с едно малко манисто, намиращо се под тях.
Щом чу въпроса му, тя го погледна разсеяно, повдигайки вежди и облизвайки пресъхналите си като пустиня през горещото лято устни.
- Да. Родена съм в тази къща, всички спомени са тук, а и това е моят дом, мястото на което принадлежа.
Отвърна му с тихия си, почти шепнещ глас и се усмихна отново. Изправи се на крака и се приближи до голямата камина, обвита от огнени пламъци в оранжево-червен цвят. Вгледа се в огъня, а след това плъзна пръсти по старата снимка върху дървеният рафт над нея. На снимката беше тя, заедно с родителите си.
- Къде ще отидеш сега, Кристиан?
Запита любопитно тя, все още седяща с гръб към него и взираща се в красивите буйни пламъци, които се отразяваха в кафявите й ириси. Онази невинност отново завладяваше чистата й душа, все още неопетнена и горда.
Две момичета, работещи като прислужници в къщата влязоха в стаята, носейки в ръце висок чайник със сребърен нюанс и няколко завъртулки в синьо. Щом ги оставиха върху масата, побързаха да излязат. Гледаха към Катерина с неразбиране и изненада. Никога преди не бе водила мъж в къщата им.
Красивата девойка се приближи отново към Вокил и взе в ръка чашата си, а после отпи малка глътка. Държеше пръстите си обвити около нея, сякаш я прегръщаха. Очакваше всеки момент майка й да се появи и да й напомни, че е прекалено късно и че Кристиан трябва да си върви. Но тя вече знаеше това. Приказката щеше да свърши до тук, а тя колкото и да не искаше, нямаше силите да го спре.



Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Съб Яну 31, 2015 6:57 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Пон Яну 21, 2013 11:30 am

Девойката си играе с огъня, но все още не го осъзнава. Въпросът е там защо това на мен ми харесва до толкова, че не я бях нападнал още в каретата. Не, вместо да се нахраня като нормален кръвопиец, оставих момичето жива, спасих я както тя самата спомена пред майка си по - рано, а това, което всъщност ме изненада е че излъга, защото от километри си личи, че Катерина знае нещо повече за мен от колкото показва. И сега продължавам с глупавите постъпки, като се правя на шут и влизам в тях за "по чаша чай". Идиот, пълен идиот съм, но пък от друга страна трябва на всяка цена да опозная това момиче, твърде интригуваща ми изглежда, за да сложа бърз край на дните й.
Отговаря на въпроса ми и аз отклонявам очите си от нея заради видимото раздразнение скрито в безната на тъмните ми зеници. Прави нещата за мен още по - трудни, но това сякаш ме амбицира още по - ревностно от преди, защото тя ще е моя, знам го. Устните, кожата, погледа... а накрая и душата. Всичко ще покоря, ще притежавам всеки един милиметър от госпожицата и тогава тя сама ще пожелае да ми принадлежи. Скоро. Развръзката едва сега предстои. Впрочем младата Петрова постоя за малко на мястото си, но явно нещо отравя покоя у невръстната й душа, защото девойката след малко побърза да стане и да направи няколко крачки в посока голямата камина, разперващата топлия си уют чак до най - далечния ъгъл на хола.
Къде ще отидеш сега, Кристиан?
- Там където съдбата ми нашепне, че съм нужен. - отговарям, загледан в нея, докато тя наблюдава палавия танц на тихо пламтящия огън, пълзящ и целуващ дървата, чиито умиращи викове представляваха някое труго изпукване.
Прислугата влиза изведнъж в стаята, а двамата с Катерина млъкваме сякаш по команда. Разменяме си един - два съучаснически погледа, а това очевидно се струва необичайно за двете момичета, наливащи чай в чашите предназначени за мен и по - младата им господарка. Кратка вълна смях се опитва да залее лицето ми щом предполагам какви ли предположения за мен са минали в момента през главите на човешките същества, които моментално излизат от хола, сякаш надушили развеселените ми мисли, внасящи малко светлина в помрачения ми поглед. Взимам порцелановата чаша в ръце и вдигам очи към приближаващата дългокоса красавица. Ако бях човек без капка контрол, със сигурност малката щеше да ми спре дъха, но за мое щастие все още съм далече от това падение. Осъзнавам, че секундите, а после и минутите се отронват малко по - малко, но аз нямам против те да минават в пълна тишина. И без това ирисите ми приклещени за тези на девойката, достатъчно много си позволват да изказват за желанията ми.
- Май ще се наложи да тръгвам вече. - с нотка на носталгия предполагам и ставам плавно от мястото си, правейки след това крачка към все още удобно настанената Катерина. Поемам едната й ръка с моята и я доближавам с устните си. - Истинско удоволствие бе да се запознаем.
Усмихвам се криво и целувам меката й кожа, изгарям я от желание. После без да изчаквам нейния отговор се обръщам и си тръгвам, знаейки, че колкото по - бързо я оставя сега, толкова по - скоро щях да я видя много скоро. Напускам хола, дома на момичето, но не и живота й, защото въпреки, че тя няма дори да очаква настоящето ми посещение, то ще е факт само след няколко часа. Излизам на претъпканата улица и забелязвайки едно дърво, хвърлящо заплашително сивите си сияния наоколо, се насочвам на там. Спирам се под голата му корона, облягам се на грапавия дъб и паля цигара, оставяйки облак дим да скрие ловко лицето ми.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Вто Яну 22, 2013 11:07 am

По плътните устни на девойката се плъзна едва забележима усмивка, напомняща, че малкото приключение, което бе изживяла в тази мрачна, пагубна нощ, свършваше до тук. Донякъде се чувстваше тъжна, че трябва да го пусне да си отиде, но от друга страна изпитваше и доза облекчение. Кристиан подлагаше на изпитания младото момиче, изпитваше я, караше я да се съмнява в самата себе си и да се замисля за неща, които никога преди не са минавали през съзнанието й.
По нежната й кожа се появиха малки тръпчинки след допира на тънките устни на вампира по нея. Вокил се държеше като истински джентълмен, колкото и да се опитваше да прикрие тази своя очарователна черта.
- Надявам се да съдбата много скоро да те насочи към правилния път към това място.
Каза тя, а на лицето й се разтегна усмивка. Катерина се изправи на крака, а после двамата бавно закрачиха към онази врата, чийто праг щом бе прекрачен от него, щеше да го хвърли отново в черната нощна бездна. Вървяха бавно, тя крадеше онези малки мигове, в които очите й съзираха сините му ириси, запечатвайки спомена за блясъка в тях. И ето, той си тръгваше. Вратата се отвори и той прекрачи прага й.
- Кристиан... – не се сдържа тя и изрече името му с нежния си глас. – Така и не ти отговорих на онзи въпрос, в каретата. – започна да говори, щом вампирът спря на мястото си и лицето му бе насочено към нея.
– Предполагам, че съм твърде изплашена от мисълта да опозная дявола в себе си. Страхувам се, че може да ми хареса.
Момичето повдигна плахо рамене, а устните й се слепиха една в друга, сякаш я обвиняваха, че си бе позволила да изрече тези думи.
Катерина чу гласа на майка си, която викаше името й, давайки й зова си, че вече наистина е дошло време за сбогуване. Пръстите й се настаниха на ръбовете на вратата и тя бавно я затвори, като до последно се опитваше да задържи хипнотизирания си поглед върху този на русокосия вампир.
Петрова се качи в стаята си, където леглото й вече бе оправено и искрено се зарадва, че майка й вече я нямаше там. Не беше в настроение за всичките досадни въпроси, които щеше да й зададе и честно казано, искаше й се просто да забрави тази нощ, както и образа на вампира. Тя съблече дрехите си, сменяйки ги с тънката си нощница, а после тялото й се плъзна между меките завивки. Въздъхна тежко, опитвайки се да избяга от онези картини, които се продуцираха като скъпоплатен филм в съзнанието й. Припомняше си всеки малък детайл, всеки миг преживян в каретата. Осъзнаваше, че Вокил бе чудовище, някой на когото не бива да се доверява, някой който щеше да й донесе проблеми. Но някак си, Катерина искаше всичко това. Искаше да види какво е, да се впусне без да мисли в нови чувства и емоции, които никога преди не бе изпитвала. Клепачите й натежаха, изморени от цялото продължително мислене. Тя затвори очи и заспа бързо.
Жарки слънчеви лъчи проникваха през полу-разтворените завеси на стаята й, а онези, по-упоритите, те успяваха да се докоснат до кожата й и да я дарят с нежната си милувка. Тъмнокосата красавица се събуди с добра усмивка на лице, протегна радостно ръцете си и се изправи до седнало положение. Огледа се около себе си и отмести завивките, които покриваха изваяното й тяло. Бързо се облече и слезе на долния етаж, където майка й я чакаше, седнала на един от столовете, наредни около голямата кръгла маса в трапезарията. И двете се поздравиха, а момичето дори целуна майка си по бузата и седна на стола до нейния. Закусиха тихо, а бурните мисли на къдрокоската отново започваха да се насочват към русокосия мъж. Чудеше се какво ли прави сега, къде е той, дали също си мислеше за нея? Неща, които никога нямаше да ознае.



Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Нед Фев 01, 2015 4:48 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Сря Яну 23, 2013 8:22 am

Цигарата свършва окончателно, а аз моментално паля нова, поглъщайки лакомо димът, сътворяващ чист катран в белите ми дробове. Жажда за кръв ръмжи гръмогласно някъде дълбоко в гърдите ми, но аз все така не помръдвам от мястото си, не все още. Тогава любопитните ми очи бавно се спускат по очертанията на къщата на Катрин, опитвайки се да забележат дори и най - малкия детайл, скрит в тъмнината. Запаметявам всяко едно разпределение на терасите и неосветените кътчета от двора и след точно дванадесет минути виждам как закъсняла за някъде госпожица бърза да се прибере преди навън да настъпи пълен мрак. Ала още щом шумните й стъпки привличат вниманието ми, аз на ум си казвам, че до тук ми беше великото гладуване, което един Бог знае как съм изтърпял чак до сега.
Хвърлям фаса си настрани и тръгвам подир човешкото същество, точно както вълк единак преследва до край жертвата си, спасила го от мъчителна агоня за храна. Тя върви напред все така пъргаво, а аз зад нея напълно безшумно като змия сякаш се плъзгам по калните пътища. Ала накрая ми писва да си играя на децки игрички и когато сме достатъчно навътре в безлюдната улица, аз предприемам плануваните си от преди малко действия. С бясна вампирска скорост се приближавам максимално до гърба на девойката и запушвайки с ръка устата й, за да не вика я придърпвам към най - близката стена, в чиито тухли опирам изкривения й от ужас гръбначен стълб. Не се бавя повече, забивам острите, удължилите се като по комадна вампирски зъби, а после пия на големи глъдки от елекскира на живота.
Минути по - късно, когато съм пресушил нацяло тялото на непознатата, средоточавам погледа си в нея и малко по - малко, с помощта на дарбата си, изгарям мъртвото й тяло. Паля нова цигара и оглеждайки се наляво - надясно, вниманието ми бива привлечено от стара гостоприемница на около тридесет метра от настоящето ми местонахождение. С непринудена стъпка тръгвам натам и тринадесет минути по - късно, пълна жена на средна възраст ме настанява в една от свободните стаи в семейния й хотел. Плащам на човешкото същество в аванс, после с нотка на отегченост събличам дрехите от мен и накрая уморено лягам на леглото, тръшкайки се по гръб върху него. Сънят обаче не ме хваща лесно, защото из съзнанието ми се въртят едни и същи думи - собственост на онази красива като Рая девойка.
Предполагам, че съм твърде изплашена от мисълта да опозная дявола в себе си. Страхувам се, че може да ми хареса.
Една дяволска гримаса, заразява лицето ми, подпалвайки похотливи огънчета във вече с няколко идеи по - светлите ми сини ириси. След час - два умората надделява над нетрадиционното ми любопитство към Катерина и в захлас клепачите ми се предават, спускайки черните си завеси от сънища пред очите ми.
*
Четири часа по - късно, организма ми дава репорт, че съня и почивката му е са достатъчни и аз бързо се измъквам от мекото легло. По пътя си за банята търся с очи металната табакера с инициалите ми, но накрая оставам издирването за по - късно и влизам под душа, пускайки ледената вода, за да пропуди нацяло инстинктите ми. От там денят минава по - бързо от едно щракване с пръсти. По моя заповед (в която не е тайна, че включих и силно внушение) домакинята в гостоприемницата ми носи нови дрехи, а после изпраща една от камелиерките си, която ми служи за следобедна закуска. Кръвта на девойката не е кой знае какво и за това с отегчение изтривам спомените й, пускайки я на свобода.
Накрая към десет, десет и половина вечерта решавам да се разходя навън и напълно съзнателно или пък не, краката ми ме отвеждат до дъба на онова дърво под, чиито клони предишната вечер се бях поспрял за малко за кратък шпионаж на дома на Катерина. Допушвам цигарата си, издишам дима нагоре, а очите ми се спират на пълната светла луна. Пълнолунието, разбира се не ме притеснява, а даже напротив - изпълва ме с надежда, че тази вечер мога да се срещна с някой заблуден върколак, чийто живот с удоволствие щях да отнема.
Поемам дълбоко въздух, изпълвайки белите си дробове със свеж кислород и тръгвам към високата ограда, пазеща къщата от натрапници като мен. Да, но малко заграждения по ирония на съдбата, изобщо не са в състояние да ме спрат. С прецизен скок прескачам препядствията появили се пред мен и търсейки задния вход, накрая го намирам. После като чист крадец посред нощ се промъквам в заспалата къща тънеща в тишина. Няколко силни човешки мириса веднага ме задушават, но аз безпроблемно отличавам този на Петрова от останалите. Безшумно се придвижвам по стълбите нагоре, а дирята ме спира до голяма двойна врата, сто процента деляща ме със стаята на тъмнокоската. Бавно натискам дръжката, ала миг по - късно пъргаво се промъквам вътре в топлото помещение лъхащо на уют и спокойствие.
Вътре гледката е спираща дъха. Катерина, скрита в завивките на леглото си спи, а на лицето й е изписан такъв покой, какъвто не съм виждал от години по лицата на хората. Без да отделям поглед от нея се настанявам нахално на едно канапе, разположено наблизо до леглото на момичето и докато я наблюдавам, настанявайки се удобно на креслото си мисля, че определено трябва да внимавам как ще я събудя, защото в противен случай като нищо ще й изкарам ангелите. За това показалеца ми се спуска съвсем нежно по едната страна на дългокоската, а аз накланяйки се към нея прошепвам в ухохото й:
- Събуди се, красавице.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Чет Яну 24, 2013 7:25 pm

Поредният безличен, еднообразен ден в живота на тъмнокоската. Бе прекарала изминалите часове в компанията на баща си. Тя обичаше да прекарва времето с него, даваше й ценни уроци и й даваше съвети, които никога нямаше да забрави. След двучасовата езда, те се прибраха отново у дома. Катерина се отправи към стаята си, където изми тялото си с гореща вода. Кожата й ухаеше на канела, а от устните й се носеше вкуса на сочна праскова. Облече се в дълга, зеленикава рокля и слезе в големия хол, където баща й я очакваше да партията шах, с която почти винаги завършваха вечерта. Той пушеше любимата си лула, заедно с чаша уиски в ръка и гледаше доволно, но не, защото печелеше, а тъкмо обратното.
- Шах и мат.
Прошепна лукаво Катерина, местейки фигурата, която поставяше старецът й в безизходно положение.  Устните й се разшириха, оголвайки ред бели зъби и гледайки право в лицео му. Той стана от мястото си, остави стъклената чаша с кехлебарената течност върху малката дървена масичка с правоъгълна форма и се приближи до нея.
- Няма значение дали ще спечелиш играта, ако загубиш нещо ценно в замяна, дъще. Не винаги загубата означава, че си победена.
Той й кимна, напълно сигурен, че на този етап от живота си тя нямаше да разбере истинския смисъл на думите му, но въпреки това се чувстваше добре, казвайки й го. Искаше да знае, че един ден тя щеше да се сети за думите му и обръщайки се назад, ще проумее истинското им значение.
- Стана късно, Катерина. Майка ти няма да е особено доволна, че отново съм те държал до късно, за да слушаш съвети, които все още не разбираш. – усмихна се широко той и се приближи до нея. Прегърна я, а после плъзна дланите си по копринената й кожа, обхващайки лицето й. Допря пресъхналите си устни до челото й и й пожела лека нощ. Тя направи същото, а после закрачи към дългото стълбище. Беше изморена и се нуждаеше от почивка. Радваше се, че бе успяла да избие Кристиан от мислите си за през деня, но сега образът му отново нахлуваше в съзнанието й, по-ярък от всякога. Сякаш отново се намираше пред нея, впил кристалните си сини ириси в нея, предизвиквайки я да прекрачи границата на собствените си ограничения.
Ръцете й захванаха тънките връвки на корсета, който стягаше тялото й и бавно ги развързаха, докато момичето наблюдаваше собственото си отражение в голямото кръгло огледало насреща. Щом се съблече, покри тялото си къси памучени панталони и потник, а след това пръстите й надигнаха одеалото и тя промуши тънкото си тяло под тях. Бе затворила прозореца си, не искаше да чува мрачните песни на заблудените птици през нощта.
Отворила очи в чернотата, Катерина въздъхна тежко. Беше й трудно да заспи, а мислите не напускаха натовареното й съзнание, което отчаяно се нуждаеше от почивка. Но щом поне за миг успя да ги прогони, тя се унесе в спокоен сън и се отпусна напълно, отдавайки се на празното си съзнание. По красивото й лице отвреме навреме проблягваше по някоя и друга малка усмивка, породена от покоя, който я бе обзел, тя не помръдваше, бе напълно спокойна.
Изведнъж усети чужда ласка по лицето си и това я накара да отвори очите си. Направи го бавно, все още унесена в сладкия си сън и щом видя красивото лице на вампира пред себе си, тя разтвори изненадано устните си.
- Истинско ли е или просто сънувам, Кристиан? Защото напоследък много мислих за теб.
Гласът й, макар все още непробуден, беше тих и нежен. Катерина протегна ръката си, а палецът й се настани върху влажната устна на вампира. Премина по дължината й, а момичето извъртя глава в страни, все още чудейки се дали сънува поредния перфектен кошмар. Защото ако беше така, тя не искаше да се събужда. Или поне не скоро. Имаше нужда отново да усети аромата от кожата на Вокил, да запомни всяка малка черта на лицето му и да го запечата дълбоко в съзнанието си.
- Очите ти са толкова сини. Като небето рано сутрин, когато е безоблачно и чисто.
Светлите му ириси светеха в тъмнината, като две слънца, които внасяха светлина в мрачната стая.


Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Нед Фев 01, 2015 4:57 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Пет Яну 25, 2013 9:43 am

Едно... две... три и Катерина отваря плавно и съненено покорените си до преди малко от съня клепачи. Разкрива безценните си тайни крити на тъмните си ириси, в които за голяма изненада не долавям нито капка ужас, камоли стрес. Трябва да призная, че човешкото същество ме изненадва с това, че приема неочакваното ми присъствие толкова спокойно, но тази смаяност остава скрита зад очите ми. А сякаш дългокоската е очаквала нещо такова имполсивно решение като това да я посетя, или пък направо го е желала, кой да знае. Впрочем човешкото същество не стои за дълго в мълчание и пуска на свобода копринения си глас, който лесно се впива в стените на празното ми за момента съзнание. И най - страноото е че имам чувството, че момичето ме предизвиква ея не бъда толкова под контрол както до момента, да запаля света й, да го обагря с толкова различни усещания, на които тя заслужава да се наслади. И когато девойката протяга ръка към лицето ми, допира помежду ни създава слабо електричество, но пък с високо ниво на напрежение, напълно достатъчно да напрегне цялото ми тяло.
- Мога да бъда толкова истински, колкото поискаш.
Дрезгавият ми глас се рапилява наоколко в приятен хаос, докато през това време ръката ми издърпва завивките на Петрова, така че малка част от тялото й да се разкрие пред мен. Разширените ми зеници по действието на тъмнината, но и от не малкото нетърпение, се спускат нагло по новооткрилата се гледка. Изкушението трепти в слепоочието ми, спуска се с дяволска бързина по вените ми, нашепва дяволити мисли в главата ми. Честно казано, добре, че през последните двадесет и четири часа бях приел някакво количество кръв, защото в противен случай в момента изобщо нямаше да ми е лесно да стоя в такава близост до Катерина. Както и да е, похотливата ми природа продължава да се обажда с притихнала нотка на копнеж, създава от нищото буен и неугасим огън в ирисите ми, подсказващи на къде съм се запътил.
- Каза ми че те е страх от това да харесаш дявола, който би могъл да се крие в теб. - започвам, надвесвайки се над нея като се подпирам на леглото й със свободната си ръка. - Защо? Защо поне не опиташ тръпката, която ще те накара да се почувстваш по - жива от когато и да е било? А най - хубавото, е че аз мога да ти помогна, защото много добре знаеш какъв всъщност съм...
Целувам Катерина, устните ми алчно покоряват нейните, докато дланта ми минава по шията на красавицата. Дългите ми пръсти обаче не спират до тук, върховете им се докосват до нощните дрехи покриващи торса на тъмнооката. Дали ще приеме предложението ми за нещо невиждано до сега? Скоро, много скоро ще разбера.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Пет Яну 25, 2013 12:00 pm

“Мога да бъда толкова истински, колкото поискаш… Мога да бъда толкова истински, колкото поискаш…. Мога да бъда толкова истински, колкото поискаш…. “ – изречението на вампира не спираше да се повтаря в главата й, а тя гледаше недоразбиращо, присвила очи и разтворила тънките си устни. Това ли беше? Просто трябваше да признае, че искаше Кристиан за себе си? На пръв поглед бе толкова лесно, но всъщност ситуацията бе объркваща и трудна. Тя усещаше как корема й се свива на топка, как всеки милиметър на тялото й притръпва, а дишането й става все по-трудно и бавно. Жадният поглед на вампира я кара да загуби ума и дума, да се подчини единствено на пламенните сини ириси, които не спираха да обхождат тялото й. Беше като омагьосана, нямаше силите и волята да се отдръпне, да каже „не” и всичко сякаш стана за секунди.
- Кристиан, недей...
Думите мъчително се откъснаха от пресъхналите й устни, които бързо бяха заключени в неговите. Сякаш по тялото й преминаваше цялата страст, похотливост и тъпнещото желание на вампира, пренасяйки се върху нея. Главата й бе като замаяна от изгарящата му целувка, цялото й същество бе обляно от гореща вълна, а пръстите й се спуснаха нежно по гърдите му, издигайки се бавно нагоре. Преминаха по врата му, а после се спряха на тила на вампира. Пръстите й се вкопчиха в късите кичури коса, които можеха да достигнат, а устните й продължаваха да се вкопчват отчаяно в неговите, боричкайки се. И миг по-късно сякаш всичко се промени. Съзнанието на тъмнокосото девойче бе обзето от страх, от завладяващата тръпка на новото. Беше изплашена от близостта на тялото му, затова го избута от себе си.
- Спри...
Каза затаила дъх тя, дишайки тежко, учестено. Бореше се за следващата си глътка въздух, която щеше да внесе покой на необятното й сърце. Tо блъскаше в гърдите й, бе като изплашена сърна, бягаща от коварния ловец, тръгнал на безпощаден лов.  Всяко нейно сетиво я подтикваше към лудостта, поставяше я на ръба на бездънна пропаст, а тя усещаше как сигурната почва под краката й започва да се пропуква. Осъзнаваше ясно, че цялата ситуация бе безкрайно грешна, нямаше да доведе до нищо добро. Но самата Катерина не знаеше от кое е по-уплашена; дали бе заради факта, че родителите й всеки момент можеха да влязат в стаята й и да я заварят с Вокил или заради онова странно, никога непризнато чувство, което обливаше тялото й. Малката Петрова никога не бе била по-близка с някой мъж, никога не бе отдавала тялото си на някого, никога не бе давала свобода на похотливите си мисли, които макар да се опитваше да скрие, си личаха ясно от зачервените петна по двете й страни, които пламтяха жарко.
Къдрокосото момиче облиза устните си, все още омаяни от сладостта на вампира и рязко повдигна тялото си до седнало положение. Ръката й се отплесна, спирайки се върху лицето на синеокото същество срещу нея. Тя стисна зъби, а по лицето й си  личеше онзи гняв и стеснителност, които изпитваше, докато двамата бяха в каретата, седящи близо един до друг.
- Не го прави никога повече, Кристиан!
Просъска момичето през зъби, а бесния й поглед се взираше дълбоко в ярко сините ириси на вампира. Къдриците й бяха разпилени по раменете й, стичащите се като реки по гърдите й. Бореше се с всяка клетка на тялото си, за да спре изгарящите пориви на грешното си тяло. Чувстваше, че главата й щеше да експлодира от противоречащите й мисли и не знаеше какво да стори. Странното беше, че не изпитваше страх от русокосото момче, превърнало се в най-пагубното й желание, а от самата себе си. Повтаряше си, че тя не е такава. Че никога не върши нещо импулсивно, че не се предава просто така на желанията си. А сега се разкъсваше между тръпнещото си за ласките му тяло и разумът, който крещеше в душата й да бяга далеч.


Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Нед Фев 01, 2015 5:05 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Яну 26, 2013 8:46 am

Средоточените ми сетива усещат заключените емоцийте в Катерина, засичат с невидимите си радари както и нервността така и удоволствието, криещо се зад несигурното биене на сърцето й. Отначало не прекалявам с жаркото си държание и вместо да оставя палавите си ръце да шарят из нея, просто ги спирам сплетени в косите й. Обаче когато очевидно виждам, че девойката е готова да се остави в ръцете ми, езика ми придобива с две - три идеи по - непристоино поведение и се заплита в приятна плетка не един път с нейния. А вкуса на устните на Катерина е толкова омаен, че надали скоро ще им се наситя, а и да не говорим как във всяка една фибра у тялото на тъмнооката си личи, че тя се наслаждава на всяко едно мое докосване. Ала райското чувство бива отнето от мен, щом младата Петрова ме бута назад и задъхано едва ли не ми заповядва да спра. Това не ми се харесва, но въпреки това, ръмжейки отдръпвам лицето си от нейното на безопасна, но същевременно с това скучна дистанция.
- Спокойно, всички в къщата спят, мога да чуя забавените им сърца от тук.
Тихо казвам когато виждам как нервните тъмни ириси на красавицата блуждаят от време на време към уютно затворената и заключена впрочем врата. После облизвам устни сладостно докато я гледам право в очите с примеси на наглост и безумие, а миг по - късно  се усмихвам заговорнически когато въпреки тъмнината наоколо успявам да забележа как двете страни на момичето се обливат в завидно количество червинина. Но тя така или иначе не продумва съвсем нищо, дори и звук не бива възпроизведен от мекия й като залеза глас. И тогава, в момента когато си мисля, че Катерина няма да реагира на случващото се скоро, тя прави точно обратното като сядайки на леглото, запраща шамара си към лявата част от лицето ми.
Не го прави никога повече, Кристиан!
Честно казано в други обствоятелства това нейно своеволие можеше да ме ядоса наистина много, но сега придизвиква единствено бурен смях, завладяващ цялото ми съзнание, разтърсващ торса ми по един приятен и рядко срещан до сега начин. Минута по - късно се успокоявам най - накрая и рязко хващам китката на дясната й ръка, но без да стискам, защото и без това не смятам да я наранявам. Какво изключение само, малката трябва да се почувства толкова поласкана ако трябва да става на въпрос. Пулсът отново се ускорява в гърдите на човешкото същество, но не от страх и това ми харесва. Допада ми как въпреки това, че Катерина е напълно наясно колко лесно мога да й навредя, тя не се държи като подплашено малко момиченце, а напротив.
- Доста смело да ме удариш, не мислиш ли? А и сякаш не го искаше. - поклащам невярващо глава.
Присвивам клепачи срещу нея, а тя си дърпа ръката от иначе хлабавия ми захват. Не отдръпвам лицето си, оставяйки го в непосредствена близост до нейното, а после поставям дланта си малко под шията на момичето, там където сърцето се чуваше съвсем тихо и загхлушено.
- Кажи ми, че греша и че не искаш никога повече да го повторя...и тогава може да ти повярвам. - вглеждам се за секунда в устните на тъмнокоската, а после продължавам да я притискам с изчакващия си поглед, местейки го върху тъмните й ириси.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Съб Яну 26, 2013 10:04 am

Катерина гледаше русокосия вампир срещу себе си с яд. Сякаш се присмиваше на нея, а тя не можеше да позволи подобно отношение. Бе твърде горделива, за да се остави на някой, дори вампир, да има власт над нея. Тя преглътна сухо и впери яростния си поглед в него. Ако можеше да убива само с очи, то вече вампирът отдавна щеше да лежи безжизнен. Пръстите на момичето се бяха свили в юмрук и тя гневно дръпна ръката си от захвата му.
- Ако ме искаше мъртва, сега нямаше да водим този разговор.
Каза тя, а в гласа й се четеше предизвикателство. Тя не вярваше, че той ще я нарани, макар това да бе същественото за неговата раса. Катерина не разбираше защо той я мъчеше по този похотлив начин. Подлагаше на съмнение всичките й вярвания, караше я да си задава въпроси, на които няма отговор и я подтикваше към действия, за които по-късно вероятно щеше да съжалява.
Топлият й поглед продължаваше да седи вперен право в сините ириси на вампира, изучаващ всяка емоция, плъзнала по красивото му лице. Изкушаваше се да впие алените си устни в неговите отново, но не спираше да си повтаря, че не бива. Щом ръката на вампира се настанява под шията й, сякаш въздухът не достига до нея и сърцето й забавя своя ритъм. Разгневеното й лице вече бе придоболо по-топло излъчване, примесено с нерешителност и капка вина. Тя скъси още повече разстоянието между тях, а устните й докоснаха съвсем леко врата му. Горещият й дъх налази като паяк по кожата му и тя притвори очи.
- Грешиш... не искам никога повече да го повториш.
Тя повтори думите му по онзи начин, сякаш й бе въздействал да го направи. Устните й се извиваха бавно след всяка дума и на места правеха кратка пауза. Катерина лъжеше, затова нежният й глас прозвуча тих и несигурен. Усети как непокорната презрамка на тънкия й потник се свлича без позволение по рямото й, а кафявите й ириси се впиха в тези на вампира. Тъмнокосото девойче прехапа долната си устна, за да сдържи онзи вик, който напираше в душата й и рязко избута завивките от леглото си. Изправи се на крака, скачайки като попарена от леглото си и скръсти ръце прег гърдите си.
- Какво правиш, за Бога, Кристиан? Не можеш да се появиш просто от нищото и да объркваш целия ми живот! Не можеш!
Малката Петрова опитваше да запази спокойния си тон, за да не събуди никой в къщата, но ето, че емоциите й бяха твърде силни и не можа да издържи на цялото напрежение, което Вокил създаваше, когато бе близо около нея. Тя зарови лицето си в дланите си за миг, а после впери отново погледа си в този на вампира. Не разбираше как той успяваше да накара тялото й да изпита подобни трепети и желания, само с едно докосване от негова страна.



Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Нед Фев 01, 2015 5:14 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Пон Яну 28, 2013 6:57 am

Младата Петрова толкова много си противоречи, че чак започва да лази малко по - малко по нервите ми. И защо по дяволите си мисли, че може да заблуди и двама ни с плитките си лъжи, когато дори в очите й е изписано желанието за сладък като Ада грях. А аз сякаш през цялото време мога да наблюдавам вътрешната борба, заключена в психиката на девойката. До някъде ми харесва да съм зрител намиращ се на първите редове, но от друга страна търпението ми все някога щеше да се изчерпи. Рано или късно.
Изведнъж усещам меките като листа на роза устни на Катерина по продължението на врата ми. Така застивам на място, че дори не позволявам на белите ми дробове да се движат, изпомпвайки кислорода от себе си. Тя наистина ме омайва, омагьосва сетивата ми, а после ми бяга, точно когато съм на педя от това да я имам. Преглъщам сухо и бутам съвсем невинно презрамката на одеждата й а отначало Катерина така и не показва признаци на желание да спра с действията си. Е, явно греша, защото в следващата секунда тъмнокоската буквално ми се измъква от лапите, напускайки леглото, в което в момента можехме да правим толкова по - приятни неща.
- Всъщност мога. - казвам, отпускайки се по гръб на леглото. - Мога да направя каквото поискам, включително и с теб.
Намигам й игриво, а после безочливо оглеждам тялото на красавицата от горе до долу. Започвам да се усмихвам доволно, очарован от гледката пред мен, а накрая пъргаво се изправям от леглото, защото ми става ясно, че тази вечер ако пришпорвам нещата, до никъде няма да стигна. Въздъхвам тежко и се приближавам към правостоящата и немърдаща като изящна статуя Катерина. Гледайки я в очите отмествам кичурите непокорна коса, препречили ми се на пътя, а щом лицето на тъмнокоската се открива нацяло пред мен, крайщата на устните ми се извиват нагоре в скрита усмивка, но не напълно.
- Ако случайно се зачудиш по върпоса за дявола, трябва да знаеш, че наистина ще ти хареса усещането. - прошепвам тихо в ухото й. - До утре вечер, Катерина.
Отварям прозореца намиращ се зад гърба на момичето и с плавен скок се измъквам от стаята й, а по - късно и от пределите на огромната къща. Малко време, точно това е нужно на неопитната девойка, разкъсваща се между забраните и отдаването нацяло на един приятен порок. Щом излизам навън хладния ветрец веднага започва да си играе с крайщата на ризата ми. Обаче не това е изненадващото за мен, а че слънцето много скоро се кани да ограе целия град. Явно времето в стаята на Петрова е минавало с различна скоро от това в истинския свят.
Мълчаливо се прибирам в хотела, изпушвайки като същнски стар кумин няколко цигари, защото никотиновия глад се е засилил в последно време. На влизане в стаята си привиквам едната от камелиерките, щъкащи като работливи мравки из коридорите на гостоприемницата, а щом сме останали сами с непознатата българка, която не спира да ме гледа с очакване, аз й внушавам да не вика и без повече да с лигавя забивам зъбите си в кожата й. Отпивам няколко големи глъдки, но се спирам, защото ако продължа после ще трябва да се занимавам с труп, а това наистина не е включено в плановете ми. За това изтривам спомените на девойката и когато тя си тръгва, освобождавайки се от дрехите си лягам на леглото, заспивайки почти веднага.
Събуждайки се осъзнавам, че съм загубил целия ден в скитане из различни сънища, но всъщност така ми излиза изключително удобно, защото това значи, че много по - скоро ще мине времето до посещението ми при Катерина. Измъквам се от леглото и минавайки през банята след петнайсет минути съм вече готов за излизане. Грабвам само заредената табакера и измъквайки една от цигарите складиращи се там, я заклещвам с устни, палейки я малко по - късно. Заради зимното по - ранно смрачаване, луната вече е високо закачена на черното небе, отрупано с неприятни облаци вещаещи буря.
Впрочем докато вървя по вече познатия път към къщата на семейство Петрови, малки капки вода започват да се спускат като войници от небето, състезаващи се едни с други кой ще стигне по - скоро до земната повърхност. И щом се спирам вече пред дома на Катерина, завидно подгизнал този път, виждам, че прозореца на  спалнята на девойката този път е открехнат, оставяйки пердето да се разпилява наоколо в танц с вятъра. Усмихвам се широко и с помощта на вампирските си трикове се промъквам до горния етаж където се намира стаята на Катерина.
- Добър вечер, красавице. Надявам се тази вечер да сме по - спокойни, а?
Изтръсвам главата си като мокро куче и излишната вода изхвърчава настрани. После поглеждам към будното момиче и се усмихвам, скръствайки ръце пред гърдите си.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Katherine Pierce on Пон Яну 28, 2013 9:58 am

Катерина мразеше самоувереността му, мразеше онзи негов поглед, който се опитваше да властва над нея. Мразеше и колко прав беше, когато казваше, че може да прави всичко, което си поиска, включително и с нея самата. Не можеше да понесе мисълта, че за пръв път някой се опитваше да се наложи над нея и успяваше. Тя бе момиче, свикнало да получава всяко нещо, което поиска, само с щракването на пръстите й. А сега в лицето на вампира виждаше предизвикателство. Осъзнаваше неща, за които никога преди не си бе давала сметка.
Той отново се приближи към нея. Петрова преглътна сухо, а после си пое дълбоко въздух, насищайки белите си дробове с кислород и издишайки шумно срещу русокосия мъж. Бе свела погледа си, за да не го гледа в онези омайващи сини ириси, защото знаеше, че ако остане още миг съзерцавайки ги, щеше да падне право в ръцете му. Дишаше неравномерно, а устните й потрепваха като есенно листо, под въздействието на топъл вятър. А когато горещия дъх на Кристиан плъзна по кожата й, тъмнокоската притвори мъчително очи, опитвайки се да заглуши лудото биене на сърцето си. Какво й причиняваше този мъж, по дяволите?
Щом отвори очите си, Катерина осъзна, че вече бе отново сама в стаята си. Тя стисна ръка в юмрук, изпука кокалчетата на пръстите си и нервно се приближи до отворения прозорец. Ръцете й се спуснаха по него и го затвориха, придърпвайки светлата завеса пред него. Съвсем неочаквано малката Петрова срещна своето отражение в огледалото, щом се извърна назад. Поклати глава и се върна в леглото си. Дълго не можеше да заспи, мислеше си какво щеше да стане ако просто му се беше отдала. Ако не упорстваше, а се предадеше на желанията на грешното си тяло. Кафявите ириси се впиваха в завъртените фигури по тавана, а тя премигваше бавно. Отне й часове, докато отново заспи. И няколко минути след като се пренесе в света на сънищата, вратата на стаята й издаде онова дразнещо скърцане и тя плавно отвори очи. Извъртя тялото си и видя, че не бе друг, а баща й. По устните й се разтече сънена усмивка, а той я погледна, наклонил глава в страни.
- Не е нужно да ставаш все още ако не искаш, принцесо. Ще те оправдая пред майка ти.
Смигна й той, забелязвайки почти неуловимото кимване на дъщеря си. Катерина отново затвори очи, но този път не се нуждаеше от много време, за да заспи. На лицето й отново се изписа онова спокойствие, което спохождаше новородените бебета, когато затваряха очи. Сънят й не бе споходен от сънища, а тя дори не помръдваше. Щом се събуди, тялото й бе изпълнено с енергия. Прозя се леко и се протегна, а после отгърна тялото си от топлата завивка и влезе право в банята си. Пръстите й захванаха краищата на тънкия потник, който носеше и го изхлузиха през главата й. Събу късите гащи от копринен плат, а после и бельото си. Изваяното й голо тяло се настани във ваната с гореща вода, облято от свежест и топлина. Взе гъбата в ръка и изми тялото си, а после и косата си. Загърна се в бяла, къса хавлия и се приближи до кръглото голямо огледало, закачено на стената. Пръстите й се вплетоха в мократа й коса, изстисквайки водата от нея, а шоколадовите й ириси се вглеждаха в образа й насреща. Въздъхна шумно щом в мислите й отново се появи Кристиан, а пръстите й се докоснаха до кожата й, точно там, където вампирът бе сложил ръката си преди часове. Сякаш имаше изгорени петна по себе си, които запарваха, когато си спомнеше. Катерина поклати глава, прогонвайки мислите си далеч, а после се върна в стаята си, за да се облече. Щом го направи, тя слезе в кухнята, където намери една от прислужниците, които не я харесваха особено. Девойката повдигна вежди при забелязването на наглия й поглед и присви надменно устните си. Седна на един от столовете, наредени около масата и посегна към тревисто-зелената ябълка, която бързо се намери място между сочните й червени устни. Дългокосото момиче забеляза, че отново бе започнало да се стъмнява. Мракът бе дал зов на сивия си нюанс, който обхващаше всичко по пътя си. Щом приключи с ябълката, Катерина се върна в стаята си. Не бе в настроение да вижда или говори с някой. Скоро след това всички заспаха, в къщата бе такава тишина, че дори да паднеше карфица, щеше да се чуе. Петрова остана загледана в дъждовните капки, които водеха яростно състезание помежду си, а щом й омръзна, седна на стола пред огледалото. Захвана с пръсти четката си за коса и започна да разресва непокорните си къдрици, които падаха като завеси по раменете й.
След по-малко от десет минути, познатият дрезгав, но омайващ глас на Вокил достигна до ушите й и тя се извъртя с лице към него, оставяйки четката обратно на мястото й. Повдигна глава и впи кафявите си ириси в неговите, които имаха още по-изкрящ и примамлив вид. Тя забеляза всяка малка капка, която се стичаше по него. Побърза да се изправи на крака и да вземе суха кърпа, която му подаде, щом с приближи до него.
- Мислех си за изминалата нощ, Кристиан. – започна тя, а кадифеният й глас звучеше като нежна песен насред тишината. – Как мога да бъда сигурна, че щом получиш тялото ми, няма да си тръгнеш?
След дългите си размишления, българката бе стигнала до извода, че не се страхуваше от това да му даде тялото си. Тя просто искаше това да бъде нещо повече, не просто задоволяване на плътските им желания. Катерина копнееше да почувства онези емоции на жарката, пламенна любов, която обзема цялото ти тяло щом любимият се приближава и сякаш дъха ти спира. Защото колкото и да не искаше да си признае, Кристиан й въздействаше по този необикновен начин и чувството бе твърде хубаво, за да го пусне да си тръгне. Харесваше й начина, по който той я караше да се чувства щом я доближеше и не бе готова да се откаже от това.
Тя повдигна погледа си, впивайки очите си в неговите, а устните й леко трепнаха. Катерина ги прехапа мъчително, готова да се отдалечи отново от него.



Последната промяна е направена от Katherine Pierce ♥ на Нед Фев 01, 2015 5:44 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Katherine Pierce
Katherine Pierce
Вампир
Вампир

Брой мнения : 4129
Рожден Ден : 02.08.1996

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Christian Vokill. on Съб Фев 02, 2013 7:52 am

Щом Катерина ми подава бяла хавлиена кърпа, аз само кимам в знак на благодарност, но в очите ми лесно и без това могат да се забележат искри на очакване. Минавам през глават си с кърпата и обирам влажността слепила се сякаш по цялото ми тяло. През това време разширилите се зеници не се отделят от лицето на дългокоската. Изпитвам я, слушам сърцето й, следя емоциите по лицето и очите. Докато тя ми говори отначало се усмихвам широко, но щом ми задава въпроса си, физиономията ми придобива замислена гримаса. Е, признавам, че момичето си го бива, все пак очевидно знае как да формира думите си така, че чак мен да остави без подготвен отговор. Постижение, поздравявам я. Истинска майсторка, затова толкова ми допада всъщност, защото не е като другите, изненадва ме, различна е.
- Всъщност не мога да ти гарантирам нищо. - въздъхвам тежко и продължавам. - Не можеш да си сигурна, дори и в мен. Явно ще се наложи просто да се довериш на един непознат вампир. - свивам рамене, признавайки истината такава каквато и да е, без окрашенията си.
- Ние сме коварни същества, но не мисля, че ще съжеляваш ако просто кажеш едно "да". И не говоря само за това какво бихме могли да правим тази вечер, а за това, че мога да ти подаря нещо, за което не си мечтала и в най - смелите си фантазий. Мога да ти подаря живот двойно, дори тройно по - сладък от човешкия, но от теб зависи дали ще го поискаш.
Преглъщам сухо, защото девойката продължава да хапе устната си по един толкова изкусителен начин, после се бръщам с гръб към нея, защото иначе няма да устоя дълго на бавния огън на който Петрова ме пече. Тогава протягайки ръка напред затварям отворения все още прозорец през, който зимата влиза в топлата стая, внасяйки студ, разбивайки малко по - малко създалия се уют. После правя няколко крачки настрани, започвам да разглеждам стаята, осъзнавайки, че до сега не го бях направил. Запаметявам всички подробности в главата си, а накрая ирисите ми се спират на непокътнатото все още легло. Пръстите ми се спират на копринените завивки, а обонянието ми веднага е пленено от аромата впит в тях.
Облизвам жадно устни и се обръщам към все още притихналата Катерина. В главата на момичето май наистина се развиват типичните многомилионни женски теорий, но този път съм в състояние да приема този факт, защото в момента двамата не обсъждаме една вечер, а възможността за цяла вечност. И ако трябва да бъда напълно искрен силно се надявам тя да е разбрала думите ми съвсем точно, защото е истинско постижение, че точно аз съм съгласен да превърна едно невръстно човешко същество в първокласен убиец, хищник стоящ на върха на хранителната верига, истински Бог.
- Е? Какво ще кажеш? - поглеждам я с любопитство, а после светкавично се приближавам плътно до гърба й, но дори не правя опит да я докосна докато говоря тихо в ухото й. - Ще съм честен с теб, отначало ще ти е трудно, но после ще ми благодариш... уверявам те.
Christian Vokill.
Christian Vokill.
Древен Вампир.
Древен Вампир.

Брой мнения : 4184

Върнете се в началото Go down

Re: България; 1426 година.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите